Решение № 598 от 25.11.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200838/2024 г.

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на касационен протест от прокурор при АП – Пловдив срещу решение на АС – Пловдив по ВНОХД№86/2024г., с което е потвърдена присъда № 42/18.12.2023г., постановена по НОХД № 691/2023г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик, с която подс. Х. Й. Я. е призната за невиновна в това през периода от 05.10.2021г. до 06.10.2021г. в гр. З., гр.П., с.Ч., обл.Пазарджик и гр.С., при условията на продължавано престъпление да е използвала платежен инструмент- дебитна карта № 557477******9979, издадена от „ОББ” АД без съгласието на титуляра Н. И. П. от с.Р., обл.Пазарджик, да е осъществила тринадесет успешни трансакции чрез АТМ устройства и да е изтеглила различни суми всичко на обща стойност 4 050 лева / четири хиляди и петдесет лева/, поради което е оправдана по обвинението за престъпление по чл.249 ал.1 вр. с чл. 26 ал.1 от НК. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът поддържа протеста на посочените в него основания и счита, че оправдателната присъда следва да бъде отменена, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Подсъдимата Я. и нейните защитници пледират атакуваната присъда да бъде оставена в сила, тъй като е изцяло законосъобразна и не е налице соченото в протеста нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери протеста за неоснователен. Като касационни основания прокурорът е посочил тези по чл. 348 ал.1 т.1 и 2 от НПК – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила. В конкретния случай се атакува оправдателна присъда, постановена на основание чл. 304 пр.2 ро от НПК, тъй като съдилищата по фактите са приели, че деянието не е извършено от подсъдимата. Спорно е доколко в тези случаи въобще може да има нарушение на материалния закон, тъй като неговото приложение поначало се предпоставя от завършила с положителен изход доказателствена дейност на съда относно главния факт в процеса – извършено ли е инкриминираното деяние и подсъдимият ли е неговия автор. Така или иначе в тези случаи, в касационното производство твърдението за нарушение на материалния закон, изразяващо се в това, че той въобще не е приложен по отношение на лице, извършило деяние съставомерно по определен текст от НК, може да бъде възприето само ако доказателствената дейност на съда постановил атакувания акт е протекла в нарушение на процесуалните правила. Недопустими са в касационното производство и доводите за необоснованост на атакувания съдебен акт, тъй като необосноваността не е сред касационните основания. Прокурорът подал протеста открито претендира за необоснованост на въззивният съдебен акт, тъй като според него доказателствата са оценени неправилно не само от гледна точка на тяхната допустимост, но и по същество, което довело до неправилен извод относно авторството на подсъдимата по отношение на инкриминираното деяние. В тази група конкретни доводи влизат съжденията в протеста относно това какво доказателствено значение следва да се придаде на някои установени по делото факти. Така в противовес на приетото от съда, прокурорът тълкува ако не в полза на обвинението, то поне като неподкрепящи оправдателната теза, няколко факта, за които не се спори че са установени. На първо място това са изводите на експертите по видео – идентификационната експертиза, които не могат да индентифицират подсъдимата, като лицето извършило инкриминираните тегления, но са категорични, че това лице не е носило по време на деянието очилата предадени доброволно от подсъдимата. Различна оценка се предлага от прокурора и на някои косвени доказателства като обстоятелството, че по време на деянието подсъдимата е ползвала отпуск за гледане на болно дете, че мобилният и телефон се намирал по това време в град София, а не в населените места, в които са осъществени деянията. Оспорва се и анализът на показанията на свидетелите К., Х. и А., които според прокурора косвено подкрепят обвинителната теза, а от съда неправилно са оценени, като напълно неотносими към деянието предмет на обвинението. Според настоящия съдебен състав на всички тези доказателства е отделено необходимото и достатъчно внимание в мотивите на въззивното решение. Никое от тях не е игнорирано, подценено или тълкувано превратно. Доказателственият анализ на АС – Пловдив, в тази му част не нарушава нито логическите, нито процесуалните правила на доказването, а относно неговата обоснованост не може да се претендира отговор в настоящото първо поред разглеждане на делото от касационната инстанция. Така допустим в настоящото касационно производство остава главният довод в протеста. Той се състои в това, че според прокурора неправилно са изключени от доказателствената съвкупност показанията на свидетелите К. и Ф., които макар да са довели подсъдимата в сградата на РУП – гр.Пещера по повод друго нейно деяние, по същество не са извършвали действия по разследване на деянието, предмет на настоящото наказателно производство. Те само са присъствали на проведената от колегата им К. разузнавателна беседа. В тази връзка са възприели предпроцесуалното признание на подсъдимата и е допустимо да свидетелстват за неговото съдържание. Що се отнася до К. и за него е неприложима процесуалната норма на чл.118 ал. от НПК в новата и редакция/ ДВ, бр.18/2024г./, тъй като новите процесуални норми, ако не е предвидено друго имат незабавно действие, но не и обратна сила. Всъщност на изложения дотук довод се съдържа убедителен и мотивиран отговор в самото въззивно решение, а и още в мотивите на първата инстанция. Коректно са цитирани от съдилищата по фактите поредица от решения на ВКС, които макар да нямат задължителен характер последователно приемат, че самопризнание на подсъдимия в наказателното производство може да бъде валидно приобщено само по реда на чл.115 от НПК, чрез неговите обяснения, след привличане в това му качество, с конкретно формулирано обвинение и разяснени права. Всяко заместване на процесуално валидното самопризнание с производни доказателства представлява заобикаляне на процесуалните гаранции на правото на защита. Това в особена степен важи за показанията на лица, извършаващи предпроцесуална оперативна дейност по разкриване на престъплението и служебно заинтересовани от уличаването на конкретно лице като негов автор. Еволюцията на процесуалния закон в т.ч. и последното по време изменение на чл.118 от НПК безспорно утвърждава и стабилизира този подход. Но той несъмнено е бил последователно застъпен в съдебната практика и преди приемането на сегашната редакция на чл.118 от НПК, а което е по – важно е бил и тогава в съответствие с действителния смисъл на процесуалния закон. В заключение, както показанията на К. и Ф., така и тези на К., в частта им относно предпроцесуалното признание на подсъдимата, правилно са били изключени от доказателствения анализ на АС - Пловдив, като процесуално недопустими.