Решение № 567 от 26.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2784/2008 г.

Решение № 567 от 26.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2784/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Пламен Стоев Производството е по реда на чл. 218а и сл. ГПК (отм.), вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. Образувано е по жалба на А. П. А. и Д. В. А. срещу въззивно решение № 8 от 20.02.2008 г. по в. гр. д. № 568/07 г. на Бургаския окръжен съд. Жалбоподателите са поискали да се отмени решението като поддържат, че същото е недопустимо - касационно основание по чл. 218б, ал. 1, б. "б "ГПК (отм.), респ. неправилно поради допуснати нарушения - основания за касация по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Конкретни оплаквания са направени само по отношение на неговата уважителна част. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 248 от 25.04.07 г. по гр. д. № 88/06 г. на Ц. районен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на А. П. А., Д. В. А., Д. П. Д., В. Г. Д. и Д. И. Р., че М. С. Й. и П. Д. Ш. са собственици на поземлен имот № 102 с площ от 928, 39 кв. м. по плана на новообразуваните имоти в зоната по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на гр. А. и в частта, с която на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) са отменени като неверни констативни нот. актове № № 77 и 79/91 г. Със същото решение въззивният съд е отменил решението на районния съд в частта му, с която е отхвърлено искането за отмяна на нот. акт № 77/04 г. и вместо него е отменил същия. В частта, с която районният съд е приел за установено, че в помощния план, въз основа на който е бил изработен плана на новообразуваните имоти, е допусната грешка, изразяваща се в записването на имота на името на ответниците А, първоинстанционното решение е обезсилено, а производството по делото е прекратено, поради недопустимост. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с решение на поземлената комисия от 1994 г. на ищците в първоинстанционното производство М. Й. и П. Ш. е възстановено правото на собственост върху нива от 2, 000 дка в землището на гр. А., м. "Л", които са установили това си право преди образуване на ТКЗС с нот. акт № 125/1956 г. и са въведени във владение на имота с протокол за въвод от 15.08.1995 г. Имотът попада в зоната за земеделско ползване на гр. А., за която има изработен, но неодобрен кадастрален и регулационен план през 1985 г., в разписния лист към който имоти с пл. № № 5* и 58 са записани на лицето И. П. и при нанасяне върху него на новообразуваните имоти и помощния план процесният имот, с идентификатор № 1* е записан в регистъра на плана на името на ответниците А, като същият е част от възстановената на ищците нива. След образуването на ТКЗС теренът е останал земеделска земя с допуснато по реда на чл. 120 ППЗТСУ (отм.) временно строителство. С нот. актове № № 77 и 79/91 г. първите четирима ответници са признати за собственици на процесния имот по давностно владение (тогава е представлявал имоти с пл. № № 56 и 57), а с нот. акт № 77/04 г. имотът е продаден на петия ответник Д. Р. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че понастоящем ищците се легитимират като собственици на процесния имот с позитивното решение на поземлената комисия, като и че ответниците не могат да им противопоставят собствени права върху него, тъй като с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС (ред. до 1990 г.) и на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ те не са могли да го придобият по давност. В тази връзка е прието, че представеният по делото неформален договор за покупко-продажба от 24.09.1956 г. не се отнася за процесния имот, както и че трите посочени нотариални актове подлежат на отмяна на основание чл. 431, ал. 1 ГПК (отм.). Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения. Доводът на касаторите за недопустимост на постановеното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск не могат да бъдат споделени, тъй като още в исковата молба ищците са поискали да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че са собственици на процесния имот, а дадената от тях правна квалификация на иска не обвързва съда, който я определя въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Неоснователен е и доводът, че решението на поземлената комисия от 25.08.1994 г. е постановено в противоречие с действащата в тогавашната й редакция разпоредба на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и не може да легитимира ищците като собственици на имота, тъй като от изслушаната по делото техническа експертиза е установено, че процесният имот не е бил одържавяван и не е включван в блок на ТКЗС или ДЗС. В тази връзка следва да се отбележи, че тези обстоятелства са правно ирелевантни, доколкото при обобществяването на земеделските земи отчуждително-обезщетителни процедури не са били провеждани, а съгласно чл. 8 от П. устав на ТКЗС от 1950 г. и чл. 6, ал. 2 от П. устав на ТКЗС от 1968 г. членовете на ТКЗС са били длъжни да внесат притежаваните от тях земеделски земи в стопанството и от невключването на даден земеделски имот в блок на ТКЗС не може да се направи извод, че той изобщо не е бил внесен в кооперативното стопанство. Наред с това следва да се има предвид, че с изменението на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ през 1997 г. изискването имотът да е бил включен в ТКЗС е отпаднало и с разпоредбата на § 34 от ПЗР към ЗИД на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 98/97 г.) е дадена възможност на заинтересуваните лица да поискат от поземлената комисия да отмени решенията, с които е отказано възстановяване собствеността на това основание, но предвид позитивното решение, с което са разполагали ищците още тогава, за тях не е съществувал правен интерес да поискат отмяна на същото. Правно ирелевантни са и обстоятелствата, че включените в зоната за земеделско ползване на гр. А. имоти са продължили да се ползват от техните собственици, респ. от трети лица и след образуването на ТКЗС, респ. че наследодателят на касаторката е считал имота за свой като го е декларирал и е заплащал данъци за него, тъй като осъществяваната през този период фактическа власт върху земеделските земи не може да доведе до придобиването им по давност предвид разпоредбите на чл. 86 ЗС /ред. до 1990 г./ и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, както въззивният съд правилно е приел. Доводът, че имотът не е земеделска земя и не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ не се подкрепя от данните по делото и е също неоснователен. По отношение на довода, че в случая съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, тъй като владението върху процесния имот е осъществявано от касаторите въз основа на писмен документ следва да се отбележи, че той отново е неоснователен, доколкото решаващият съд е приел, че неформалния договор от 1956 г. не се отнася за него и при положение, че в касационната жалба не се правят някакви оплаквания за допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на събраните в тази насока доказателства. Неоснователно и е оплакването за недопустимост на решението в частта му, с която съдът бил отменил нот. акт № 1* том V, дело № 2821/91 г., тъй като с обжалваното решение, респ. с оставеното в сила решение на районния съд такъв акт не е отменян или изменян. Ето защо развитите в жалбата доводи в тази насока не следва да се обсъждат. С оглед изложеното не са налице релевираните основания за касиране на въззивното решение, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото ответниците по жалбата М. Й. и П. Ш. имат право на разноски за настоящото производство, но в случая такива не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени от тях. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.