Решение № 50023 от 9.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1537/2022 г.

Решение № 50023 от 9.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1537/2022 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Филип Владимиров Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. П. И. против решение № 9 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 497/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и се иска същото да бъде отменено, а предявените искове – уважени. Ответникът "Крис фешън индъстрийс" АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Т. изразява становище за неоснователност на касационната жалба срещу въззивното решение в отхвърлената част на исковете за обезщетение на имуществени вреди (изцяло) и за обезщетение на неимуществени вреди – за сумата от 15 000 лв. като за разликата над тази сума до 20 000 лв. счита произнасянето на въззивния съд по този иск за процесуално недопустимо. Претендира разноски. С въззивното решение, предмет на касационна проверка е отменено изцяло решение № 260126/15.07.2021 г. по гр. д. № 52/2018 г. на Районен съд – Ловеч и са отхвърлени предявените от Д. П. И. против "Крис фешън индъстрийс" АД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди в размер съответно на 1 852.60 лв. и 20 000 лв., в резултат на трудова злополука, декларирана с вх. № 347 от 6.10.2017 г. на ТП на НОИ – [населено място], станала с ищцата на дата 27.09.2017 г. – 28.09.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на завеждане на исковата молба - 2.01.2018 г. до окончателното им изплащане, и на ответника са присъдени разноски за две съдебни инстанции. Решението на окръжния съд е постановено по жалби на насрещните страни в производството – ищцата е обжалвала решението на първостепенния съд в отхвърлителната част на претенцията й за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 8 000 лв. до 15 000 лв., а ответника – в осъдителната му част, с която са присъдени обезщетения на имуществени и неимуществени вреди съответно от 1 852.60 лв. и 8 000 лв. Първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска за обезщетение на неимуществени вреди над 15 000 лв. до претендираните 20 000 лв. не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че по силата на трудов договор № 144/10.04.2017 г. ищцата е работела при ответника на длъжността "Технически и качествен контрол" до 10.10.2017 г., когато трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ. По време на съществуване на тази правна връзка с работника е настъпил инцидент - внезапно е увредено здравето му с получената фрактура на дясна ръка в областта на китката (травматично счупване на дясната лъчева кост на типично място). Инцидентът е деклариран с вх. № 347 от 6.10.2017 г. от осигурителя – ответно дружество пред ТП на НОИ – [населено място] като с влязло в сила разпореждане № 51041040/16.10.2017 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО при това териториално поделение е приет за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО, станала с ищцата на 28.09.2017 г. Отразено е в констатациите на разпореждането, че увредата е настъпила през време и във връзка с извършената работа – при придвижване на стъпалата на сградата, където е предприятието на ответника, слизайки от втори към първи етаж – подхлъзване и падане. Установено е също от заключението на СМЕ, че механизма на получаване на увреждането е падане на пострадалата напред при отворена длан и подпиране на ръката напред или настрани. Решаващият състав е приел, че спорна по делото е датата на настъпване на увреждането, тъй като няма свидетел, който да е възприел факта на падане на ищцата по стълбите. Свидетелите Б. и И. сочели да са видели на 27.09.2017 г. (датата се поддържа от процесуалния представител на ищцата с молба от 11.07.2018 г.) пострадалата седнала на стълбите да плаче, държейки ръката си с обяснението, че паднала и си я счупила. Затова е направено съждение, че вписаната дата на злополуката в разпореждането по чл. 60 КСО следва да се счита за техническа грешка. Установено е също, че наличната медицинска документация по случая носи дати, предхождащи и следващи календарно датата 27.09.2017 г. – травматичното увреждане е констатирано на 26.09.2017 г. (когато е направена рентгенова снимка на мястото на счупване), а ищцата е постъпила в УМБАЛ – П. за оперативно лечение на 28.09.2017 г. При горните данни е прието, че в резултат на откритото пред въззивната инстанция производство по чл. 193 и сл. ГПК ответникът успешно е оспорил истинността на разпореждането по чл. 60 КСО и е оборена материалната му доказателствена сила относно датата, мястото и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането. Ето защо и на основание чл. 194, ал. 2 (допусната е техническа грешка с изписване на ал. 4) ГПК е счетено, че документът е неистински и е изключен като доказателство по делото. Развити са доводи, че ищцата не е доказала полученото й увреждане да има характера на трудова злополука – тъй като няма надлежен и истински документ от компетентен орган, установяващ съществуващото увреждане като трудова злополука и претенцията по чл. 200 КТ е неоснователна. В допълнение на изложението въззивният съд е изтъкнал, че при събраните по делото доказателства се обосновава извод, че процесното увреждане е настъпило при евентуалното падане или е имало инсценирано падане (с оглед на получена в по – ранен момент травма на ръката). По иска за обезщетяване на имуществените вреди е прието, че същият е недоказан, тъй като представените фактури не установят сумите по тях да са реално платени – да е направен в действителност такъв разход, а освен това не са ангажирани доказателства, че закупените изделия са във връзка с получената травма. С определение № 50863 от 24.11.2022 г. по настоящото дело е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в ЧАСТТА, с която след отмяна на първоинстанционното решение в частта на присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди по чл. 200 КТ са отхвърлени така предявените искове за сумите съответно от 1 852.60 лв. – по първата претенция и 15 000 лв. – по втората, по въпроса допустимо ли е оспорване в производство по иск по чл. 200 КТ на констатациите на необжалвано по административен ред и влязло в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО, с което злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Въззивното решение в останалата му ЧАСТ - с която е отменено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до 20 000 лв. и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на този иск за сумата от 20 000 лв. - е допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл. 290 ГПК. По повдигнатия въпрос е установена практика на ВКС, изразена в решение № 6/16.03.2011 г. по гр. д. № 925/2011 г. на II г. о., решение № 226/29.03.2010 г. по гр. д. № 4119/2008 г. на III г. о., решение № 964/30.12.2009 г. по гр. д. № 3306/2008 г. на III г. о. и др. Според възприетото там становище относно приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, при наличие на влязъл в сила индивидуален административен акт, в който се съдържа произнасяне по спорните факти, е възможно тяхното преразглеждане пред гражданския съд, когато са направени доводи и възражения, свързани с валидността на административния акт и при служебната проверка се установяват пороци, които имат за последица неговата нищожност. Когато страната, на която актът се противопоставя, е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, то инцидентното произнасяне на гражданския съд по законосъобразността му е недопустимо. Разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО е индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука и е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ – т. е. той проявява двойствено значение. От една страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, а от друга - индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука (вж. решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на ВКС, III г. о., на което касаторът се позовава). Ето защо, когато страната е участвала в административното производство по издаването и обжалването на разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО, гражданският съд не следва да преразглежда законосъобразността на влезлия в сила административен акт. Тогава, в хода на съдебното дирене по делото с предмет иск по чл. 200 КТ, не е допустимо да се извършва проверка във връзка с направено оспорване по реда на чл. 193 ГПК на истинността на съдържанието на влязлото в сила разпореждане за приемането на трудова злополука, основано на твърдения за факти, сочещи на инсценировка на злополука, които са установени в исковото производство и не са били известни на работодателя. В разглежданата хипотеза съдът е обвързан и следва да зачете материалната доказателствена сила на влязлото в сила разпореждане като официален удостоверителен документ и приеме за осъществени удостоверените в него факти. Предвид отговора на въпроса, обусловил допускането до касационен контрол на въззивното решение в частта за отхвърляне на исковете по чл. 200 КТ за сумите от 1 852.60 лв. – обезщетение за имуществени вреди и от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, същото се явява частично неправилно. Основателен е доводът на касатора, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд не е зачел материалната доказателствена сила на влязлото в сила разпореждане по чл. 60, ал. 1 КСО (№ 51041040/16.10.2017 г. на ТП на НОИ - Ловеч) за приемането на трудова злополука, като официален удостоверителен документ и не е приел за осъществени удостоверените в него факти. Вместо това е мотивирал извод, че обвързващата го доказателствена сила на разпореждането е оборена при извършената проверка в исковото производство във връзка с направено оспорване по реда на чл. 193 ГПК на истинността на съдържанието на този административен акт, основано на твърдения за факти, сочещи на инсценировка на злополука (на посочените място и време, и при там описаните обстоятелства), които са установени в хода на исковия процес и не са били известни на работодателя, макар същият да е участвал в административното производство по издаването и обжалването на акта. От него се установява, че на 28.09.2017 г. през време и във връзка с работата си (по трудов договор със срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя и прекратен на основание чл. 71, ал. 1 КТ след инцидента) при ответника ищцата, заемаща длъжността "технически и качествен контрол" внезапно увредила здравето си, изразяващо се в получена фрактура на дясна ръка в областта на китката, което травматично увреждане е настъпило при придвижване по стъпалата на сградата в предприятието на работодателя, слизайки от втория към първия етаж – подхлъзване и падане. Така декларираната злополука с вх. № 347/6.10.2017 г. от осигурителя - ответник, е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО. Налага се, че е осъществен юридическия факт, който е елемент от състава на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ. Същият е доказан с разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО за приемане на злополуката за трудова, при участието на работодателя в производството по неговото издаване и обжалване, поради което оборването от страната на материалната доказателствена сила на административния акт в настоящия исков процес по реда на чл. 193 ГПК – чрез проверка истинността на съдържанието му, е недопустимо. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия – чл. 293, ал. 3 ГПК, спорът ще следва да се реши от касационния съд и се приеме, че исковете по чл. 200 КТ са доказани в своето основание. Преценката за размера на дължимите обезщетения на имуществени и неимуществени вреди налага да се съобразят следните факти. По иска за обезщетяване на имуществените вреди. От приложената епикриза на Клиника по ортопедия и травматология при УМБАЛ "Д-р Г. С. " ЕАД – [населено място] е видно, че ищцата Д. И. е претърпяла оперативно лечение на дясна ръка, увредена в областта на гривнена става. При извършената интервенция й е поставена метална остеосинтеза и пациентката е изписана на 5.10.2017 г. в добро общо и локално състояние, с подобрение. Съгласно фактури №№ [ЕГН]/5.10.2017 г. и [ЕГН]/6.10.2017 г., издадени от горецитираното лечебно заведение ищцата е задължено лице съответно за стойността на потребителска такса в Клиника по ортопедия за периода от 28.09.2017 г. до 5.10.2017 г. (по първата) – за сумата от 40.60 лв., платена в брой и удостоверена с приложен фискален бон от 5.10.2017 г. и за цената на вложено медицинско изделие – тясна права плака, възлизаща на 1 770 лв., платима по банков път (по втората). Разходът, който е направен по последната фактура е установено да възлиза общо на 670 лв., съобразно представените три броя платежни нареждания, извършени от ищцата в полза на УМБАЛ "Д-р Г. С." ЕАД съответно на 30.04.2018 г. – за 200 лв., 16.05.2018 г. – за 300 лв. и 29.06.2018 г. – за 170 лв. От фактура № 30/16.10.2017 г., издадена от "Рея – 777" ЕООД е видно, че ищцата е получател на "полимерен гипс 7.5 см. и вата" на обща стойност 42 лв., която сума е заплатена в брой съгласно приложен фискален бон от същата дата. С оглед времето на извършване на горните разходи и естеството на оформената стопанска операция – за закупуване на медицински изделия и консумативи, следва да се приеме, че те са направени именно във връзка с трудовата злополука. Или, същите са били необходими с оглед преодоляване на последиците от процесното травматично увреждане чрез ортопедична (хирургична) интервенция от специалисти при посоченото лечебно заведение, което е издател на две от фактурите, а задължено лице е пострадалата ищца. Доказаният разход под формата на търпени имуществени вреди, които подлежат на обезщетяване по реда на чл. 200 КТ е 670 лв. Над тази сума до претендираните 1 852.60 лв. искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне. По иска за обезщетяване на неимуществените вреди. Фактическите обстоятелства от значение за размера на обезвредата се установяват от съдебните експертизи и свидетелските показания. Съгласно заключението на съдебно – медицинската експертиза ищцата е получила счупване (в дисталната част на лъчевата кост) на дясната ръка, което е наложило поставяне на метална остеосинтеза и е довело до затрудняване движенията на този крайник за около 2 месеца при правилен оздравителен процес. Сочи се, че механизма на причиняване на травматичното увреждане е падане на пострадалата напред при отворена длан и подпиране на ръката напред и/или настрани. Според вещото лице такъв инцидент е възможно да настъпи както при наличие на парапет, така и при липса на такъв. По делото не е спорен факта, че в предприятието на ответника – на стълбищата между етажите на сградата – е имало монтиран парапет. Назначеното по делото вещо лице по съдебно – психологическата експертиза дава заключение, че при ищцата е възможно като резултат от процесното травматично увреждане – с оглед характера му и относително дългия период на възстановяване, съпроводено с болки, страдания, финансови затруднения, ограничения в пълноценния начин на живот и при намалена работоспособност – да настъпи психоневроза, но с уговорката, че липсват обективни данни за психическия статус на пострадалата преди злополуката. Очертана е вероятността от емоционален и психологически дискомфорт като последица от прекратяване на трудовия договор с оглед на така получената травма и породената от това невъзможност лицето да се яви на работа. Установява се, че пострадалата е имала затруднения при обслужването в бита, тъй като дясната й ръка била гипсирана, имала е нужда от чужда помощ ежедневно, страхувала се е как ще се справя след като разбрала, че ще я уволнят, имала притеснения дали ще си намери нова работа в състоянието, в което се намирала - с травмираната ръка, била нервна, неуравновесена и разстроена, страдала, че доходът й е малък. Това нейно състояние продължило около 6 месеца (според показанията на свидетелите В. и С.). По силата на чл. 52 ЗЗД и предвид постановките на ППВС № 4/1968 г. когато определя обезщетението за неимуществените вреди съдът взема под внимание всички обективно съществуващи обстоятелства, които са довели до причиняването на вредите в конкретния случай. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост, въз основа на установеното в конкретния фактически състав поведение на работника и отговорността на работодателя, в резултат на което са причинени вредите. Изискването по чл. 52 ЗЗД се счита за изпълнено, а критерият за справедливост – удовлетворен, когато съдът определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да бъде паричният еквивалент на засегнатите нематериални блага. В настоящия случай като съобрази възрастта на ищцата към датата на увреждането – 52 г., в работоспособна и активна възраст; обстоятелството, че травматичното увреждане се е отразило за срок от около 2 месеца на физическото здраве на пострадалата, през който период тя е търпяла ограничение при обслужването в бита; понесените притеснения и тревоги от факта, че ще остане без работа в това състояние и с ниски доходи, тяхната продължителност от около шест месеца, липсата на данни за остатъчни неблагоприятни последици (усложнения) върху телесното й здраве, както и върху психиката й (появата на психоневроза в резултат на намалената работоспособност от злополуката, както и на емоционален и психологически дискомфорт от прекратяване на трудовия договор са само вероятни, но не и несъмнени и закономерни последици от увреждането според вещото лице), този състав на ВКС намира, че сумата от 7 000 лв. е справедлив, достатъчен и адекватен паричен еквивалент на засегнатите нематериални блага. Над тази сума до 15 000 лв. искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Горните две обезщетения следва да се присъдят със законната лихва върху тях, считано от датата на исковата молба – 2.01.2018 г. до изплащането им. По възражението по чл. 201, ал. 2 КТ за допусната от пострадалата груба небрежност. То е неоснователно. В практиката на ВКС се приема, че груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато са нарушени елементарни изисквания на безопасност в работата, проявено е грубо незнание и неуважение на най - прости за разбиране и усвояване правила за здравословни и безопасни условия на труда, на техническата безопасност и хигиената на труда, които трябва да знае и спазва всеки работник или служител – и най - малко образованият, и най - слабо подготвеният, и най - немарливият. Проява на груба небрежност е онова поведение на пострадалия, при което той не само е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но и е извършил работата при липса на елементарно старание или внимание и е пренебрегнал основни технологични правила и правила на безопасност. Ищцата е паднала и увредила здравето си като се е придвижвала по стълбите между етажите в сградата на предприятието на ответника. Несъмнено е, че те са били оборудвани с парапет и върху самите стъпала е имало поставени ленти против подхлъзване. Неползването на предпазния парапет при придвижване по стълбите между етажите на сградата не може да се приеме, че съставлява нарушение на правилата за безопасност и обективира принос на пострадалата по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Проведеният инструктаж (първоначален и периодичен) на персонала, полагащ труд при ответника по безопасност на работа, изготвената карта за оценка на риска на работното място, както и приложената утвърдена Инструкция за безопасна работа с линейни плетачни машини – Щол, СМS не се отнасят и не съдържат правила за придвижване по стълбището между етажите в сградата, които да разписват в кои случаи от работещите в предприятието се изисква да ползват предпазен парапет, вкл. и от ищцата с оглед заеманата от нея длъжност "технически и качествен контрол". Само по отношение на работата с линейни плетачни машини, визирани по - горе, е въведено изискване от работодателя в помещението да не се ходи бос, по терлици и джапанки. Такъв обаче не е настоящия случай. Ищцата не е проявила груба небрежност, тъй като нито самонадеяно е пренебрегнала риск, за който е инструктирана, нито пък при конкретните обстоятелства може да се приеме, че опасността за живота или увреждане на здравето е била очевидна за всеки. Затова няма основание за намаляване отговорността на работодателя при условията на чл. 201, ал. 2 КТ. В обобщение, искът за обезщетение за имуществени вреди следва да се уважи до размер на сумата от 670 лв., което предполага отмяна на въззивното решение в отхвърлената част на претенцията до посочения размер. В останалата част решението следва да бъде оставено в сила. На отмяна подлежи въззивното решение и в частта на отхвърляне на иска за обезщетение на неимуществени вреди до размер на 7 000 лв., и вместо него се постанови друго за присъждане на тази сума, а в останалата му отхвърлителна част до сумата от 15 000 лв. обжалваният съдебен акт трябва да бъде оставен в сила. По отношение частта от решението, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до 20 000 лв. и вместо това е постановил ново решение за отхвърляне на този иск за сумата от 20 000 лв. следва да изложат следните съображения. Съдебната практика е единна в разбирането си, че недопустимо е съдебното решение, постановено при ненадлежно сезиране – по нередовна въззивна жалба, при липса на такава или по предмет, различен от очертания с въззивната жалба. Произнасянето на съдилищата в тези случаи е процесуално недопустимо. Въззивният съд, постановил обжалваното решение, е бил сезиран с жалби и от двете страни в процеса срещу решението на първостепенния съд с изключение на частта от произнасянето му за отхвърляне на иска за обезщетение на неимуществени вреди за разликата над 15 000 лв. до 20 000 лв. В тази част решението на районния съд в [населено място] не е обжалвано и е влязло в сила. При отсъствие на жалба срещу него произнасянето на втората съдебна инстанция по тази претенция за разликата над 15 000 лв. до предявените 20 000 лв. е недопустимо и подлежи на обезсилване. Предвид постановения правен резултат обжалваното решение ще следва да бъде отменено и в частта на присъдените в полза на ответното дружество разноски над сумата от 886.91 лв. – за първоинстанционното производство и над 1064.96 лв. – за второинстанционното. Ищцата има право на разноски в размер на сумата общо от 446.50 лв. за платен в производството пред първостепенния съд адвокатски хонорар съобразно уважената част от исковете. С оглед условията, при които е представлявана във въззивното и в касационното производство, процесуалните й представители в съответната инстанция - адвокати Г. Г. Р. и Н. Н. Д. имат право да получат възнаграждение за там оказаната безплатна правна защита (по чл. 38, ал. 1, т. 2 вр. чл. 36 ЗА) в размер, редуциран съобразно уважената част от исковете. Техните възнаграждения се определят при условията на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. и възлизат на 555 лв., които следва да се присъдят в полза на адв. Г. Р., респ. на 725 лв., дължими в полза на адв. Н. Д.. Ответното дружество пък ще трябва да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд дължимите държавни такси за трите съдебни инстанции върху уважената част от исковете, възлизащи на 572.50 лв., както и платените от бюджета на съда суми за експертизи, в размер на 190 лв. Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, III г. о.