Решение № 7856 от 15.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2729/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. В. В., чрез пълномощник адв. Аргиров, против решение 19834 от 14.10.2024 г., постановено по адм. дело 2622/2024 г. по описа на Административен съд София-град. В касационната жалба са развити доводи, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изложени са съображения, че мотивите на решението противоречат на фактическата обстановка по спора и събраните доказателства, както и че липсва обсъждане на всички възражения, направени в първоинстанционната жалба. Касаторът счита, че в случая не са налице кумулативните изисквания за осъществяване на хипотезата на чл. 65 ЗОС. Сочи, че са представени доказателства и наведени твърдения за спор за собственост между страните, изходът от който е преюдициален за решаване на въпроса за законосъобразността на заповедта за изземване. Твърди, че е налице и нарушение на чл. 8 от ЕКПЧОС, като с издаването на процесната заповед е налице непропорционална намеса в личния и семеен живот на жалбоподателя и семейството му. С писмена молба от 14.05.2025г., чрез адв. Йотов е направено искане за установяване на несъответствие между чл. 65, ал. 1 ЗОС и Конституцията на РБ по реда на чл. 150, ал. 2 КРБ. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да бъде отменена оспорената заповед. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции съобразно размера им по представен списък. Ответникът - кметът на район Кремиковци , Столична община, чрез процесуален представител юрк. Райчев, в съдебно заседание и в представен по делото писмен отговор развива съображения за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Д. В. В. против заповед РКР24-РД48-3/16.02.2024 г. на кмета на район Кремиковци Столична община, с която на основание чл. 65 от Закона за общинската собственост (ЗОС) и чл. 34 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община (НРУУРОЖТСО) е наредено да се изземе общински жилищен имот, находящ се в гр. София, [населено място], [улица], от Д. В. В. и членовете на семейството й, които го държат /владеят/ без правно основание. С решение 19834 от 14.10.2024 г. е отхвърлена жалбата на Д. В. В. против заповед РКР24-РД48-3/16.02.2024 г. на кмета на район Кремиковци , Столична община. За да постанови този резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган в рамките на предоставената му по закон материална компетентност, в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Въз основа на събраните и приети по делото доказателства съдът е счел, че обжалваната заповед е постановена при наличието на всички, предвидени в разпоредбата на чл. 65 от ЗОС материалноправни предпоставки. Направен е извод, че възражението за наличие на спор за материално право, с оглед на образуваното гр.д. 4387/2024г. пред СРС, е неоснователно, тъй като жалбоподателката не разполагала с титул за собственост, противопоставим на правото на собственост на общината. Решаващият съд е счел също, че дори при успешно проведено исково производство по чл. 124 ГПК осъществена придобивна давност за процесния имот, то това няма да създаде правно основание да се държи жилището към минал момент 16.02.2024г., а ще установи такова само за в бъдещ период. Така постановеното решение е неправилно. Настоящият съдебен състав не споделя преценката на решаващия съд за материална законосъобразност на оспорената заповед, като издадена при изпълнен фактически състав на чл. 65, ал. 1 ЗОС. Визираната норма предоставя възможност общината да осъществи в ускорена процедура своя фактическа власт върху имоти, чиято собственост по безспорен начин е установена в полза на общината, като прекрати фактическата власт върху тях, осъществявана от други физически или юридически лица. Облекченият ред на защита на правата на общината върху собствените й имоти презюмира безспорност на същите по отношение на третите лица. В случая от представените в първоинстанционното производство доказателства се установява, че преди издаване на заповедта, на 24.01.2024г. оспорващата Д. В. е предявила пред Софийски районен съд иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу Столична община, с искане да бъде признато за установено спрямо район Кремиковци СО, че същата е собственик на разпоредения за изземване имот, на основание придобивна давност. По исковата молба е образувано гр. дело 4387/2024г. по описа на Софийски районен съд, което към настоящия момент все още не е приключило с окончателен съдебен акт. Така представените доказателства сочат, че собствеността върху изземвания имот е спорна между общината и ползвателя на имота. За материалната незаконосъобразност на обжалваната заповед е достатъчно да се констатира, че собствеността на общината не е установена по безспорен начин. При така установената и в административното производство фактическа обстановка, административният орган неправилно е приложил чл. 65, ал. 1 ЗОС, тъй като не е доказано по несъмнен начин имотът да е общинска собственост, държан или ползван от лицето без основание. В допълнение следва да се отбележи, че кметът на СО район Кремиковци разполага с правомощие да издаде нова заповед по чл. 65, ал. 1 ЗОС след приключва на гражданския спор и с оглед неговия изход или след настъпването на нови обстоятелства от значение за спорното право. По изложените съображения настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява обжалваното решение като неправилно, поради което следва да бъде отменено, а спорът - решен по същество с отмяна на атакуваната заповед РКР24-РД48-3/16.02.2024 г. на кмета на район Кремиковци Столична община, като незаконосъобразна. Настоящият съдебен състав намира за неоснователно искането на касатора за сезиране на Конституционния съд на Република България, на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ), за установяване на несъответствие между чл. 65, ал. 1 ЗОС и Конституцията на Република България, по следните съображения: Съгласно чл. 150, ал. 2 КРБ, когато установят несъответствие между закона и Конституцията, Върховният касационен съд или Върховният административен съд спират производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд. В разглеждания случай, с оглед предмета на първоинстанционното производство и обхвата на дължимата от касационната инстанция проверка по чл. 218 АПК, съдебният състав не установява несъответствие на приложим и относим към правилното решаване на делото, законов текст, в частност - несъответствие на чл. 65, ал. 1 ЗОС с Конституцията на РБ. Настоящият състав счита, че разпоредбата на чл. 65, ал. 1 ЗОС е ясна и не създава предпоставки за противоречиво и/или двусмислено приложение, още повече, че тя не съществува самостоятелно в правната действителност и отговорът на въпроса налице ли са предпоставките за сезиране на КС по реда на чл. 150, ал. 2 КРБ се предпоставя от изследване на цялостната правна уредба по чл. 65 ЗОС, част от която е анализираната разпоредба. В искането неоснователно се твърди несъответствие на цитираната разпоредба на ЗОС с чл. 19, ал. 2 КРБ, съгласно която законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя. С нормата на чл. 65, ал. 1 ЗОС нито се засягат условията за осъществяване на стопанска дейност, нито се допуска злоупотреба с монополизма и нелоялната конкуренция, нито се нарушават правата на потребителя. Както се каза, създаденият с нормата облекчен ред на защита на правата на общината върху собствените й имоти предполага безспорност на тези права по отношение на третите лица. Това ще рече, че всеки субект, заявяващ вещни претенции спрямо актуван като общински имот, разполага с ефективни средства за защита на своите претенции. Освен това, съобразно чл. 65, ал. 4, изр. второ ЗОС, обжалването на заповедта за изземване не спира нейното изпълнение, освен ако съдът разпореди друго, т.е. не се касае за безусловно изпълнение на невлязла в сила заповед по чл. 65, ал. 1 ЗОС. В искането се твърди и несъответствие с разпоредбите на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 КРБ, с които се прогласява, че правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона, както и че частната собственост е неприкосновена. Нормата на чл. 65, ал. 1 ЗОС по никакъв начин не накърнява правото на собственост или пък неприкосновеността на частната собственост. Отново следва да се подчертае, че в хипотезата на чл. 65, ал. 1 ЗОС нареденият за иззмване имот следва да е общинска собственост, което предполага или липсата на спор относно декларираните в АОС права на съответната община, или разрешаването на този спор по реда на гражданското съдопроизводство по начин, обвързващ страните със силата на пресъдено нещо. Също така следва да се отбележи, че с нормата на чл. 65, ал. 4 ЗОС законодателят е предвидил обжалваемост на заповедта по чл. 65, ал. 1 ЗОС и двуинстанционен съдебен контрол, както и възможност съдът да спре допуснатото по закон нейно предварително изпълнение, ако тя би могла да причини на оспорващия значителна или труднопоправима вреда. В искането се сочи и несъответствие с чл. 121 КРБ. Разпоредбата на чл. 121 КРБ е относно конституционното задължение на съда да осигури равенство и условия за състезателност на страните в процеса, както и да осигури установяването на истината. Разпоредбата на чл. 65, ал. 1 ЗОС по никакъв начин не противоречи на тези задължения на съда, още повече, в настоящия случай не може да става и дума за накърнено право на касатора за участие в процеса. В. е взела участие в производството, като при спазване на всички процесуални правила е осигурена възможност за упражняване в пълнота на правото й на участие и защита в процеса. По тези съображения, настоящият касационен съдебен състав счита, че искането на касатора по реда на чл. 150, ал. 2 КРБ се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции е основателно и следва да се уважи. Съгласно представения списък на направените разноски, ответникът следва да бъде осъден да заплати разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и касационното производство общо в размер на 2000 лв., както и разноски за държавна такса за две инстанции в размер на 80.00 лв. Присъденият размер на разноски за адвокатско възнаграждение се явява съответстващ на критериите за справедливо и обосновано възнаграждение предвид фактическата и правна сложност на делото и обема на положените от пълномощника на страната процесуални усилия. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение