Решение № 14697 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8340/2019 г.

Решение № 14697 от 31.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8340/2019 г., VII о., докладчик съдията Весела Андонова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Сайед, [гражданство], срещу решение № 3016/8.05.2019 г., постановено по адм. д. № 2893/2019 г. по описа на Административен съд - София-град (АССГ). В жалбата се излагат доводи за неправилност на съдебния акт поради необоснованост, постановяването му в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че не са доказани материалноправните предпоставки за продължаване на принудителното настаняване и предполагаемата възможност за извеждането на чужденеца от страната, като съдът неправилно е приел, че тези предпоставки са установени и доказани. Сочи се, че съдът неправилно е кредитирал действия на органа по изпълнение на ПАМ "Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна", издадена на 5.09.2018 г., които са извършени няколко месеца преди налагането на мярката и не могат да обосноват активно й изпълнение, тъй като я предхождат. Твърди, че представеното в съдебно заседание пред първоинстанционния съд писмо от 20.03.2019 г. също не опровергава тези изводи, защото е последващо издаването на процесната ПАМ и също е неотносимо. Изложено е, че за периода от прилагане на първоначалната ПАМ, с която е принудително настанен в СДВНЧ, до издаване на процесната заповед за продължаване срока на настаняване, административният орган не е предприел никакви действия по изпълнението на мярката. На следващо място е посочено, че погрешно и немотивирано, съдът е приел, че е наличен отказ на лицето да съдейства на компетентните власти за връщането му в страната на произход, а това не може да е критерий за съдействие, като тълкуването на съда в тази насока е в противоречие със закона и установената съдебна практика. Касаторът твърди още, че първоинстанционният съд не е отчел, че въпреки наличното забавяне в получаване на необходимите документи, административният орган следва да докаже, че това забавяне ще е възможно да бъде преодоляно в рамките на следващите 6 месеца и, че извеждането е на практика вероятно и възможно в този период, като доказателства в тази насока не са представени от органа. Иска се отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора, при което атакуваният административен акт бъде отменен като незаконосъобразен. Ответникът - директорът на дирекция "Миграция" – МВР, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на А. Сайед, [гражданство], против заповед № 5364 з-520/5.03.2019 г. на директора на дирекция "Миграция" - МВР, с която на основание чл. 44, ал. 8 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е продължено принудителното настаняване на чужденеца в Специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ), за срок от шест месеца, считано от 5.03.2019 г. За да постанови оспорения съдебен акт, АССГ е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма. Въз основа на доказателствата по делото съдът е установил, че със заповед № 5392 ПАМ-723 от 5.9.2018 г. на началника на сектор "Миграция", СДВР А. Сайед е принудително настанен в СДВНЧ – София на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ, във връзка с организиране изпълнението на заповед № 5392 ПАМ-722 от 5.9.2018 г. за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ - "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна" спрямо жалбоподателя. Оспорената пред АССГ заповед е издадена въз основа на предложение рег. № 4698/5.3.2019 г., в което е посочено, че жалбоподателят не притежава документи за самоличност и независимо от положените усилия, той отказва да съдейства за напускане територията на страната. Посочено е, че приложената принудителна мярка не е изпълнена поради липса на документ за пътуване, като са предприети мерки за това спрямо Посолството на Афганистан. Въз основа на тези факти първоинстанционният съд е достигнал до извод за наличие на материалноправните предпоставки по чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, тъй като с оглед на конкретните обстоятелства по случая съществува разумна възможност за принудителното извеждане на чужденеца. Посочил е, че жалбоподателят е отказал да съдейства на компетентните органи, което от своя страна води до възпрепятстване за получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране, като е приел, че са налице са предпоставките по чл. 41, ал. 8 ЗЧРБ за продължаване на наложената ПАМ. Прието е още, че своевременно са предприети мерки за получаване на документи за самоличност от твърдяната страна на произход, като от страна на Посолството на Афганистан не е било получено необходимото съдействие. Поради това АССГ е отхвърлил жалбата на А. Сайед, като неоснователна. Решението е неправилно. Съгласно чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът издал заповедта може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ с цел организиране на връщането или експулсирането. В съответствие с чл. 44, ал. 8, изр. второ ЗЧРБ, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, параграф 6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в параграф 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. От доказателствата по делото се установява по категоричен начин, че властите в Ислямска Република Афганистан приемат, че Споразумението с ЕС е приложимо единствено тогава, когато са изчерпани административните и съдебни процедури с отложен ефект. Следователно, в рамките на срока на постановеното принудително настаняване мярката "връщане" обективно няма да бъде изпълнена. Невъзможността в рамките на срока мярката да бъде изпълнена прави лишено от смисъл постановеното принудително настаняване, защото то е законово оправдано само до тогава, докато е налице обективна възможност връщането да бъде осъществено. Тогава, когато с оглед на конкретните обстоятелства, се установи, че не съществува разумна възможност по правни или технически причини принудителното връщане да бъде осъществено, с оглед на разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изречение последно ЗЧРБ, лицето се освобождава. Идентична е и разпоредбата на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115/ЕО. Основателни са доводите на жалбоподателя, че по делото не са представени никакви доказателства за положени каквито и да било усилия от страна на компетентните органи за организиране на извеждането на А. Сайед в рамките на шестмесечният период от първоначалното принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ, до издаване на оспорената заповед за продължаване на срока на настаняването. Цитираната кореспонденция с посолството на Афганистан, датираща от месец март-юли 2018 г., не е относима към принудителната административна мярка по чл. 41, т. 4 ЗЧРБ на А. Сайед, приложена със заповед № 5392 ПАМ-722 от 5.9.2018 г., тъй като предхожда издаването й. Представените в съдебно заседание пред първоинстанционния съд доказателства за проведено интервю в посолството на Ислямска Република Афганистан също са неотносими към законосъобразността на оспорената заповед, тъй като датират от 20.04.2019 г., т. е. след издаването й на 5.03.2019 г. С оглед изложеното, от доказателствата по делото не се установява да са налице предпоставките на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, съответно на чл. 15, параграф 6 във вр. с параграф 4 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителното настаняване на чужденеца - нито органът е положил разумни усилия, нито съществува разумна възможност за извеждането му по други съображения, тъй като А. Сайед категорично отказва да се върне в страната по произход, а без това негово съгласие не могат да бъдат издадени необходимите документи за пътуване от консулския отдел на посолството на Ислямска Република Афганистан, т. е. извеждането не може да бъде осъществено. Това прави продължаването на престоя на А. Сайед в СДВНЧ лишено от своята законна цел - да се подготви връщането и извърши процеса на извеждане. Съдът, като не е установил липсата на законовите предпоставки за продължаване на срока на принудително настаняване е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,