Решение № 8796 от 22.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2220/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Разсуканова-Пейчева, чрез процесуалния представител адв. А. Асланян, срещу Решение 6229/10.11.2020 г., постановено по адм. дело 2949/2020 г. по описа на Административен съд София-град, с което жалбата на лицето против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) 01/6500/211 от 23.01.2020 г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, е отхвърлена. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, съставляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че съдът неправилно е приел, че законовите изменения в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи не представляват изключителни обстоятелства, които поставят лицето в обективна невъзможност да изпълни поетия ангажимент. Счита, че съдът не е обсъдил всички възражения и доказателства, като е възпроизвел мотивите на административния орган, постановявайки необоснован акт. Моли за отмяна на първоинстанционното решение. Ответникът Заместник-изпълнителен директор на ДФ Земеделие София, чрез юрк. Д. Петрова, оспорва подадената касационна жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на касационната жалба и правилността на обжалваното решение на посочените касационни основания, както и след служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна по делото, в срок, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд София-град е бил Акт за установяване на публично държавно вземане 01/6500/211 от 23.01.2020 г., издаден от Заместник-изпълнителния директор на Държавен фонд Земеделие, с който лицето е изключено от обхвата на подпомагането и са му установени задължения в размер на 1 370,46 лв., представляващи 50% от изплатената сума за кампании 2013 г., 2014 г. и 2015 г. по мярка 212 Плащания на земеделските стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони от Програмата за развитие на селските райони. При извършена административна проверка от органа е установено, че кандидатът не е подал заявление за подпомагане за кампания 2016 г., което е довело до издаване на процесния акт на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони и мярка 212 Плащания на земеделските стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 г. (нар. по-долу Наредба 11/03.04.2008 г. или Наредбата). Съдът, за да отхвърли жалбата на лицето, е приел, че обжалваният акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По отношение на неговата материална законосъобразност, решаващият съд, след като е извършил съвкупен анализ на събрания по делото доказателствен материал и е обсъдил възраженията на страните, е достигнал до извод, че АУПДВ е законосъобразен. Спорният въпрос пред първоинстанционния съд е дали са налице форсмажорни или изключителни обстоятелства по смисъла на § 1 от ДР на Наредба 11/03.04.2008 г., които да обосноват приложението на чл. 15 от Наредбата и съответно лицето да бъде освободено от задължение да възстанови получените до момента компенсаторни плащания. По така формирания правен спор съдът е приел, че хипотезите, при които е налице форсмажорно или изключително обстоятелство, са лимитативно изброени, като прекратяването на договора между лицето и Община Вършец за ползване на земеделски площи остава извън обхвата на предвидените изключения. Според решаващата инстанция законодателните изменения в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи не представляват изключителни обстоятелства и не могат да обосноват недължимост на получените плащания по реда на чл. 15 от Наредбата. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, а изложените в касационната жалба доводи са неоснователни. На първо място, съгласно чл. 4, ал. 3 от Наредба 11/03.04.2008 г. кандидатите за подпомагане по реда на тази наредба са длъжни да подават заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район всяка година след първото компенсаторно плащане. От разпоредбата следва еднозначен извод, че на бенефициентите императивно е вменено задължение за подаване на заявление за съответната кампания. В случай че лицето не подаде заявление, следва неговото изключване от подпомагане и задължение за възстановяване на получените до момента компенсаторни плащания за необлагодетелстваните райони или част от тях в зависимост от годината, в която e прекратено участието му съгласно чл. 14 от Наредбата. При наличие на форсмажорни или изключителни обстоятелства ангажиментът се прекратява и не се изисква частично или пълно възстановяване на получената от земеделския стопанин помощ съгласно чл. 15 от Наредбата. Кои обстоятелства се приемат за форсмажорни или изключителни е посочено в § 1 от ДР на Наредба 11/03.04.2008 г., като такива са смърт на бенефициента; дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициента; експроприация на голяма част от стопанството, ако това не е могло да бъде предвидено в деня, в който е поет ангажиментът; сериозно природно бедствие, което силно засяга земята на стопанството. Тук е мястото да се посочи, че хипотезите, при които са налице форсмажорни или изключителни обстоятелства, са изчерпателно изброени. Това означава, че прекратяването на договора за наем между касатора и Община Вършец се явява ирелевантно по отношение на освобождаване на лицето от възстановяване на изплатените до момента суми. Още повече, според чл. 47, пар. 4 от Регламент 1305/2013 възстановяване на получената помощ не се изисква в случаите на форсмажорни и извънредни обстоятелства, както са определени в член 2 от Регламент (ЕС) 1306/2013. Според така посочената регламентация за целите на финансирането, управлението и мониторинга на ОСП непреодолима сила и извънредни обстоятелства могат да бъдат признати по-специално в следните случаи: а) смърт на бенефициера; б) дългосрочна професионална нетрудоспособност на бенефициера; в) тежко природно бедствие, което е засегнало сериозно стопанството; г) случайно унищожение на постройките за животни на стопанството; д) епизоотия или болест по растенията, която е засегнала съответно част или всички селскостопански животни или земеделски култури на бенефециера; е) отчуждаване на цялото стопанство или на голяма част от стопанството, ако това отчуждаване не е могло да бъде предвидено към деня на подаване на заявлението. Отново следва да бъде уточнено, че изброяването на обстоятелствата, които могат да бъдат признати за форсмажорни или изключителни, и съответно да обосноват недължимост на изплатените средства, е сторено изчерпателно, като не е предвидена хипотеза на законодателни изменения, на каквито в случая се основават възраженията на касатора. В допълнение следва да се изложи, че прекратяването на договора за наем на обработваните площи е неотносимо, доколкото, както вече бе изложено по-горе, не представлява извънредно или форсмажорно обстоятелство, тъй като не е пряк резултат от промени в приложимото законодателство, а е следствие от неизпълнение на задължението по пар. 15, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗСПЗЗ. Според цитираната норма ползвателите, сключили договори за наем или аренда на пасища, мери и ливади от държавния и общинския поземлен фонд преди 24 февруари 2015 г., са длъжни в срок до 1 февруари 2016 г. да приведат договорите в съответствие с изискванията на чл. 37и, ал. 1 и 4 от ЗСПЗЗ, което означава, че лицето е имало възможност да съобрази дейността си с измененията, за което е бил даден и законов срок. Доколкото в касационната жалба се излагат и възражения в посока изтекла погасителна давност, същите са неоснователни. Съобразно чл. 73, §1 от Регламент (ЕО) 796/2004 на Комисията от 21 април 2004 г., при недължимо плащане, земеделският производител следва да възстанови въпросната сума плюс лихва, изчислена в съответствие с §3, като задължението за възстановяване, посочено в параграф 1, не се прилага, ако периодът, изтекъл от датата на плащане на помощта и тази на първото известяване на бенефициента от компетентния орган относно недължимото естество на въпросното плащане, е повече от 10 години, които в случая не са изтекли. Не са налице и основания за приложение на ограничения период от четири години, който се прилага, ако бенефициентът е действал добросъвестно. С оглед неоснователността на касационната жалба, на ответника по касация Държавен фонд Земеделие, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, чл. 144 от АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,