Решение № 3391 от 31.3.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Байраков, чрез адв. Т. Чобанова, срещу допълнително решение 5620 от 06.10.2022 г., постановено по адм. дело 2750/2022 г. по описа на Административен съд София-град, с доводи за неговата неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се измени Решение 4806 от 13.07.2022 г. по същото дело в частта за разноските, като се намали присъденото в полза на Столична дирекция на вътрешните работи юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна Столична дирекция на вътрешните работи, чрез процесуалния си представител юрк. Панайотова, в писмен отговор и в съдебно заседание, възразява срещу основателността на касационната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение по подробно изложени съображения. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна при следните съображения: С Решение 4806 от 13.07.2022 г. постановено по адм. д. 2750/2021 г. по описа на Административен съд София-град, съдът е осъдил Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на Е. Байраков сумата от 300 лева представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нищожно задържане на ищеца от полицейски орган при 04 РУ СДВР на 18.09.2017 г., заедно със законна лихва от 18.09.2017 г. до окончателното изплащане на главницата, като е отхвърлил иска за разликата над 300 лева до пълния претендиран размер от 1 000 лева. Със същото решение Столична дирекция на вътрешните работи е осъдена да заплати на Е. Байраков, сума в размер на 160 лева, представляваща разноски по делото, а Е. Байраков е осъден да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи сума в размер на 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. С обжалваното допълнително решение 5620 от 06.10.2022 г., постановено по делото по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК вр. чл. 144 АПК, съдът е отхвърлил искането на Е. Байраков, да бъде изменено Решение 4806 от 13.07.2022 г. в частта за присъдените разноски в полза на Столична дирекция на вътрешните работи. За да постанови този резултат, съдът е приел, че с разпоредбата на чл. 10, ал. 4 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) е предвидено присъждането в полза на юридическите лица на възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като присъденият размер се определя, съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в минимален размер, поради което искането за намаляването му под нормативно определения минимум е неоснователно. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно. Съгласно приложимата разпоредба на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Въведеният нормативно минимален размер на възнаграждение е 100 лева. При определяне на дължимото на ответника юрисконсултско възнаграждение съдът е следвало да съобрази първата хипотеза на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ, в която са уредени случаите, в които съдът осъжда ищеца да заплати на ответника възнаграждение за един адвокат, респ. юрисконсулт, когато юридическото лице е било защитавано от такъв, съразмерно с отхвърлената част от иска. Производството пред административния съд е исково, т.е. с материален интерес, не се отличава с правна и фактическа сложност и административният съд е следвало да съобрази нормата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ при определяне на дължимото юрисконсултско възнаграждение така, както е постъпил при определяне на дължимите на ищеца разноски в конкретния случай. Предвид изложеното касационната жалба е основателна, обжалваното решение е неправилно и ще следва да се измени, като в полза на СДВР бъде присъдена сумата от 66. 67 лв., представляваща разноски по делото пред първоинстанционния съд, съразмерно на отхвърлената част от иска. При този изход на спора, претенцията на процесуалния представител на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция е неоснователна и не следва да бъде уважена. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение