Решение № 14995 от 5.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11066/2017 г.

Решение № 14995 от 5.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 11066/2017 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на И. Ганева от [населено място] против решение № 316 от 09.08.2017 г., постановено по адм. д. № 381 по описа за 2017 г. на Административен съд - гр. В., с което е отхвърлена жалбата и срещу заповед за прекратяване на наемно правоотношение № 901/29.05.2017 г. на Кмета на О. В. Касаторът И. Ганева твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа, че заповедта е издадена при съществено нарушение на административно-производствените правила, както и че административният орган не е извършил преценка на социалното положение на жалбоподателката - обстоятелства, които не са били съобразени и от административния съд. Иска отмяна на обжалваното решение и на процесната заповед. Претендира разноски. Ответникът - кметът на община В. не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд - Трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, е основателна. Пред първоинстанционния съд е установено, че със Заповед № 95/12.05.1992 г. на кмета на община В. И. Ганева и четиричленното и семейство са настанени в общинското жилище, като въз основа на заповедта е сключен договор от същата дата по реда на Закона за наемните отношения /отм/. Наемните правоотношения са преуредени с договор за наем на общинско жилище от 01.03.2006 г. и впоследствие с нов договор от 06.02.2014 г., след подадена молба вх. № 9400-0-180557/26.11.2013 г. за продължаване на срока на настаняване. В последния договор е посочен срок за настаняване 3 години до 04.02.2017 г. Във вр. с изтичането на срока по договора за настаняването жалбоподателката е уведомена с писмо изх. № 9400-0-19474/13.12.2016 г., като в същото са посочени възможностите, които може да предприеме. Въз основа на него същата е поискала с молба вх. № 9400-0-19474/1/10.01.2017 г. да бъде сключено допълнително споразумение между нея и О. В. за още 3 години, към което е приложила и съответните документи, че отговаря на условията за това. Молбата реално не е разгледана от комисията по чл. 9 НУРУРОЖ, поради липса на закон възможност съгласно чл. 16, ал. 1 НУРУРОЖ. С оспорената Заповед № 901/29.05.2017 г. на кмета на община В., на основание чл. 44, ал. 2 ЗМСМА, чл. 46, ал. 2 вр. ал. 1, т. 6 ЗОбС вр. чл. 37, ал. 1, т. 6 от Наредбата за условията и реда за управление и разпореждане с общински жилища /НУРРОЖ/ е наредено прекратяване на наемните правоотношения установени със Заповед за настаняване № 170/06.02.2014 г. и сключения въз основа на нея договор за наем от 06.02.2014 г. с И. Ганева за общинско жилище, находящо се в [населено място], състоящо се от две стаи и кухня. Като мотив в заповедта е посочено, че на 04.02.2017 г. настанителната заповед и сключеният въз основа на нея договор за наем са изтекли. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в кръга на неговата компетентност, при спазване на изискването за форма на административния акт по смисъла на чл. 59, ал. 2 АПК, не са налични процесуални нарушения и заповедта е постановена и в съответствие с материалния закон. Съдът е изложил съображения, че е изтекъл уговорения между страните срок за настаняване, а и съгласно чл. 16 НУРУРОЖ срокът за настаняване в общински жилища не може да бъде по-дълъг от 10 години, който спрямо жалбоподателката отдавна е изтекъл. Възражението на жалбоподателката, че отговаря на условията за настаняване в общинско жилище, е счетено за ирелевантно от съда. Решението на Административен съд - гр. В. е неправилно, поради наведеното касационно основание - нарушение на материалния закон. Правната възможност за продължаване на наемното правоотношение е законово определена в чл. 46, ал. 4 от ЗОбС. Съдът изобщо не е обсъдил посочената разпоредба и наведените от оспорващата доводи, че в срок е поискала удължаване на наемното правоотношение. Нормата на чл. 46, ал. 4 от ЗОбС очертава правна възможност в полза на гражданите - да продължат наемното правоотношение, ако отговарят на условията, посочени в хипотезата на тази норма. В заповедта не се съдържат никакви мотиви във връзка с възможността за продължаване на наемното правоотношение. Молбата на И. Ганева в тази връзка не е разгледана по същество, с единствения мотив, че Наредбата за условията и реда за управление и разпореждане с общински жилища поставя срок от 10 г. за настаняване под наем в общинско жилище. В хипотезата на настаняване в жилища по чл. 42, ал. 1, т. 1 от ЗОбС кметът на общината не упражнява дискреционна власт, а действа при обвързана компетентност - както по отношение на жилищата, така и по отношение на действията по настаняване и по отношение на правоимащите граждани. Определянето на жилищната нужда и настаняването в тези жилища е подчинено на нормативно регламентирана административна процедура, установена от общинския съвет в наредба, по силата на законовата делегация от чл. 45а от ЗОбС. Наредбата за реда за управление и разпореждане с общински жилища на община В., достъпна на интернет страницата на общината, предвижда, че при изтичане на срока за настаняване, наемното правоотношение може да бъде продължено, ако наемателят отговаря на условията за настаняване под наем в общинско жилище, като за това продължаване не се предвижда срок. Такъв срок не е предвиден и в чл. 46, ал. 4 ЗОС. По делото няма спор, че И. Ганева отговаря на изискванията за настаняване в общинско жилище и че е подала искане за удължаване на наемното правоотношение преди изтичане на срока му. Следователно, административният орган, преди да пристъпи към прекратяване на наемното правоотношение, е следвало да извърши преценка по същество относно условията за удължаването му. Това следва от принципа, установен в чл. 6, ал. 1 от АПК, задължаващ административния орган да упражни правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. Неправилно съдът се позовава на чл. 16, ал. 1 от Наредбата за условията и реда за управление и разпореждане с общински жилища на община В. Предвиденият в тази норма на местната наредба 10-годишен срок на настаняване в общинско жилище противоречи на Закона за общинската собственост, в който такъв срок не е предвиден. Уреденият в чл. 14, ал. 3 ЗОС срок касае само описаните в ал. 1 на същия текст имоти, е именно свободни нежилищни имоти - частна общинска собственост, които не са необходими за нуждите на органите на общината или на юридически лица на издръжка на общинския бюджет. Сред така описаните имоти очевидно не са общинските жилища, необходими за настаняване на лица с установени жилищни нужди. Административният съд е следвало да остави разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от Наредбата без приложение, както предвижда чл. 15, ал. 3 ЗНА. При тези фактически установявания, съдът и административният орган са допуснали нарушение на материалния закон. Наличието на искане за удължаване на срока за наемното правоотношение, по което няма произнасяне по същество, е пречка за издаване на оспорената заповед, с която наемното правоотношение е прекратено. Отказът да бъде разгледано това искане, поради незаконосъобразно предвидения в местната наредба 10-годишен срок за настаняване в общинско жилище е довел до опорочаване на оспорената заповед. По изложените съображения, решението на Административен съд - гр. В. следва да се отмени, а вместо него да се постанови друго, с което обжалваната заповед на кмета на община В. също да бъде отменено. При този изход на спора, ответникът следва да заплати на И. Ганева сторените разноски, в размер на 505 лв, съгласно представените доказателства. Водим от изложеното, Върховният административен съд