Решение № 9627 от 13.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5866/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от А. Г., гражданин на Република Турция срещу решение 712/31.01.2025 г., постановено по адм. д. 1488/2024 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата на А. Г. срещу решение 12542 от 03.12.2024 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците, с което е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут на А. Г.. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна председателят на Държавната агенция за бежанците изразява становище за неоснователност на жалбата. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на оспореното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна по чл. 201, ал. 1 от АПК, и при наличие на правен интерес, което я определя като процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. От А. Г. е подадена молба за предоставяне на международна закрила. Личните данни на чужденеца са установени въз основа на представени документи за самоличност. Чуждият гражданин е заявил, че е напуснал страната си на произход през 2024 г., оттам е влязъл на територията на Република България. Напуснал страната си на произход поради направени от него коментари в социалните мрежи, престоял в затвора 6 месеца, след което бил освободен през 2018 г. През 2023 г. бил арестуван отново заради глоба за шофиране, като престоял в затвора 9 месеца. Разбрал, че ще получи по-голяма присъда, като обвинението било, че не е служил в армията. Посочва, че не желае да се завърне в страната си на произход, защото ще влезе несправедливо в затвора. По време на интервюто посочва, че не е имал проблеми, основани на етническата му принадлежност и изповядваната от него религия в страната му на произход, не е имал проблеми с официалните власти и полицията. При съобразяване на тези обстоятелства административният орган е направил извода, че причината за напускане на страната на произход е нежеланието на чужденеца да изтърпи наложено му наказание. Приел е, че от изложената от чужденеца история се установява, че не са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците. Административният орган е направил и извода, че търсещият международна закрила не прави обосновани изявления за наличието на реална опасност от тежки посегателства във връзка с прилагането на чл. 9, ал. 1, т. 1 и 2 от Закона за убежището и бежанците. При разглеждане на основанията за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1, т. 3 от Закона за убежището и бежанците, административният орган е съобразил и решение на Съда на Европейския съюз от 17 февруари 209 г. по дело С-465 от 2007 г. Направил е извода, че от представените по делото справки не може да се направи обоснован извод, че е налице вътрешен или международен въоръжен конфликт на територията на Република Турция. При осъществен съдебен контрол за законосъобразност на административния акт, жалбата на чужденеца е отхвърлена. Първоинстанционният съд е приел, че по отношение на чужденеца не са налице предпоставките за предоставяне на статут на бежанец. Приел е, че по отношение на чужденеца не са налице и предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут. Решението е правилно. Както правилно е приел първоинстанционният съд, определящ фактор за предоставяне на статут на бежанец съгласно Закона за убежището и бежанците, а и съгласно Женевската конвенция е съществуването на основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, политически убеждения или принадлежност към определена социална група. Преценката дали това опасение е основателно следва да бъде направена в светлината на обстоятелствата на всеки случай. Задължение на искащия убежище е да представи необходимите елементи за оценка на истинността на изброените факти и обстоятелства. След като достоверността на твърденията на искащия убежище бъде достатъчно добре установена, не е необходимо да се търсят детайлни потвърждения на изложените факти, като съмненията следва да се разрешават в полза на искащия убежище, освен ако няма основателни причини това да не се прави. Определящо за приложимостта на наличието на предпоставките по чл. 8, ал. 1 от Закона за убежището е бежанците е понятието "преследване" по смисъла на член 8, ал. 4 и ал. 5 от Закона за убежището и бежанците. Съгласно посочения текст преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост, като съгласно ал. 5 действията на преследване могат да бъдат физическо или психическо насилие, законови, административни, полицейски или съдебни мерки, които са дискриминационни или се прилагат с цел дискриминация, включително наказания за отклонение от военна служба, което би довело до извършване на деяния по чл. 12, ал. 1, т. 1 - 3. Следователно, за да може да представлява преследване по смисъла на член 8 от Закона за убежището и бежанците събитията, които са претърпени или представляват заплаха, трябва да са достатъчно тежки, според тяхното естество или повторение, или да представляват сериозно посегателство на правата на човека, например живота, свободата или физическата цялост, или след преглед на всички елементи в досието се установи, че те очевидно не позволяват на лицето, което ги е претърпяло, да продължи да живее в страната по произход, и се основават на една от причините за преследване по чл. 8 - раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група, политически убеждения. Съгласно член 1, раздел А, точка 2, първа алинея от Женевската конвенция терминът бежанец се прилага към всяко лице, което при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея. В производството пред административния орган и в производството пред първоинстанционния съд не са установени подобни обстоятелства на преследване по отношение на чужденеца. В бежанската си история чужденецът посочва, че не желае да се завърне в страната си на произход, поради опасението си, че ще получи присъда за това, че не бил служил в армията. Изводите си тази съдебна инстанция съобразява с решение на Съда на Европейския съюз от 19 ноември 2020 г. по дело С-238 от 2019 г. Действително, съгласно чл. 9, параграф 2, б. д, действията на преследване по смисъла на параграф 1, могат да приемат и следните форми наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпления или на деяния, попадащи в приложното поле на основанията за експулсиране, посочени в чл. 12, параграф 2. Четвъртият въпрос, поставен в преюдициалното запитване е дали член 9, параграф 3 от директивата трябва да се тълкува в смисъл, че трябва да е налице връзка между мотивите, посочени в чл. 10 от директивата и наказателното преследване и наказанията по чл. 9, параграф 2, б. д от директивата. Отговорът даден от Съда на Европейския съюз е, че трябва да е налице връзка между мотивите, посочени в чл. 10 от директивата и действията на преследване, по смисъла на чл. 9, параграф 1 от директивата. В процесния случай наличието на подобна връзка не се установява. Това тълкуване е съвместимо със самото определение за бежанец в чл. 2, б. г. от директивата, а именно гражданин на трета държава или лице без гражданство, който има основателни опасения от преследване на основание един от петте мотива, посочени в чл. 10 от директивата, и не може, или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към държавата на своето предишно обичайно местоживеене. Тази съдебна инстанция съобразява също така обстоятелството, че съгласно чл. 9, параграф 2, б. д от директивата действията на преследване, на които твърди, че е изложено лицето, което иска да му бъде признато качеството на бежанец, трябва да произтича от отказа му да отбие военна служба. Този отказ трябва да е единственият начин, позволяващ на заинтересованото лице да избегне участието в престъпленията, посочени в чл. 12, параграф 2, б. а от директивата. Както се посочва в решението на Съда на Европейския съюз от това следва, че обстоятелството, че търсещият убежище не е използвал процедура по общия ред за отказ от военна служба, изключва всякаква закрила по чл. 9, параграф 2, б. д от директивата, освен ако същият докаже, че не е имал достъп до никаква процедура от такова естество в конкретното негово положение. В хода на производството пред административния орган, в хода на производството пред първоинстанционния съд, търсещият убежище не направил дори изявление, че е направил опит за отказ от военна служба. От събраните по делото доказателства се установява само и единствено обстоятелството на съмнение, че същият няма да може да се отклони от военна служба. При липсата на въоръжен конфликт или на гражданска война на територията на Република Турция, не може да се направи оценка на вероятността отказът да се отбие военна служба да се тълкува от властите като акт на политическо противопоставяне съобразно решение на Съда на Европейския съюз от 12 януари 2023 г. по дело С-280/21. В тази връзка, що се отнася до условията за прилагане на член 9, параграф 2, б. д от директива 2004/83 следва да се съобрази обстоятелството, че тази разпоредба визира състояние на конфликт. От това произтича, че всеки отказ от военна служба, поради какъвто и да е мотив, не може извън такъв конфликт да попадне в приложното поле на посочената разпоредба. Съгласно посочения текст, актовете за преследване по смисъла на параграф 1 могат да вземат по-конкретно следните форми преследвания или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпления или деяния, свързани с изключващите клаузи, посочени в член 12, параграф 2. Първоинстанционният съд правилно е съобразил представената като доказателство по делото справка от 15 ноември 2024 г. на дирекция Международна дейност в Държавната агенция за бежанците, съгласно която Република Турция е сигурна страна на произход съгласно решение 247/03.04.2024 г. на Министерския съвет. В тази връзка тази съдебна инстанция съобразява решение на Съда на Европейския съюз от 1 август 2025 г., по съединени дела С-758/24 и С-759/24, съгласно което членове 36 и 37, както и чл. 46, параграф 3 от директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 26 юни 2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат държава членка да определи трети страни като сигурни страни на произход чрез законодателен акт, при условие, че актът за определяне подлежи на съдебен контрол дали са спазени материалноправните условия за такова определяне, посочени в приложение 1 към тази директива, от всеки национален съд, сезиран с жалба срещу решение по молба за международна закрила, разгледана по специалния режим, приложим за молбите, подадени от кандидати от трети страни, определени като сигурни страни на произход. При съобразяването и на тези обстоятелства, решението на първоинстанционния съд в тази негова част е правилно. Решението на първоинстанционния съд е правилно и в частта му, с която е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу административния акт, с който е отказано предоставянето на хуманитарен статут на чужденеца. Съобразно съображение 33 от директивата следва да се установят също така стандарти относно определението и съдържанието на статута на субсидиарна закрила. Субсидиарната закрила би следвало да допълни закрилата на бежанците, предвидена в Женевската конвенция. Съгласно съображение 39 от директивата при изпълнение на призива на Стокхолмската програма за създаването на единен статут за бежанците или за лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, и с изключение на дерогациите, които са необходими и обективно обосновани, на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, следва да се предоставят същите права и предимства като тези, които са предоставени на бежанците съгласно настоящата директива, и те следва да отговарят на същите условия с оглед предоставянето ѝ. Съгласно чл. 2 от директивата, б. е лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила означава гражданин на трета държава или лице без гражданство, които не отговарят на условията за бежанец, но за които има сериозни основания да се смята, че ако бъдат изпратени обратно в държавата на произход, или в случай на лице без гражданство в държавата на предишното му обичайно пребиваване, биха били изложени на реална опасност от тежки посегателства по смисъла на член 15, и по отношение на които не се прилага член 17, параграфи 1 и 2, и които не могат или поради такава опасност не желаят да получат закрилата на тази държава. Съгласно б. ж статут на субсидиарна закрила означава признаването от държава членка на гражданин на трета държава или лице без гражданство за лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила. Условията за предоставяне на субсидиарна закрила, така както са дефинирани в чл. 15 са наличието на тежки посегателства, които могат да имат една от следните форми смъртно наказание или екзекуция (б. а), изтезание или нечовешко или унизително отношение, или наказание, наложено на молител в държавата на произход (по б. б), тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт (по б. в). При разглеждането на този въпрос съдът съобразява и решение на Съда на Европейския съюз от 17 февруари 2009 г. по дело С-465/2007 г. Съгласно посоченото решение на Съда на Европейския съюз следва да се отбележи, че използваните в член 15, букви а) и б) от Директива 2004/83/ЕО относно минимални стандарти относно условията за предоставяне на статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила изрази смъртното наказание, екзекуцията, както и изтезанието или нечовешкото или унизителното отнасяне или наказание, наложени на молител, абсолютно идентични на тези, посочени в Закона за убежището и бежанците обхващат ситуации, при които молителят за хуманитарен статут е специфично изложен на опасността от определен вид посегателство. От друга страна, посегателството, дефинирано в член 15, буква в) от Директивата като изразяващо се в тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя, обхваща една по-обща опасност от посегателство. Всъщност по-скоро се имат предвид в по-широк план заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен вътрешен или международен конфликт. На последно място, разглежданото насилие в основата на посочените заплахи е квалифицирано като безогледно, термин, който предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение. Съгласно посоченото решение на съда на Европейския съюз член 15, буква в) от Директивата във връзка с член 2, буква д) от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че: съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение елементи съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. Датата, към която следва да се преценява ситуацията относно държавата на произход по отношение наличието на обстоятелствата по чл. 9, ал. 1 от Закона за убежището и бежанците датата, когато съдът се произнася по случая (в тази връзка съдът съобразява и решение от 15.11.1996 г. на ЕСПЧ по делото Чахал срещу Обединеното кралство, § 85 и § 86 от същото, както и решение от 28.02.2008 г. на ЕСПЧ по делото Саади срещу Италия, § 133 от същото). По делото се съдържат данни относно актуалната обществено - политическа ситуация в Република Турция, което е от съществено значение за преценката относно наличието на обстоятелства по чл. 9, ал. 1, б. в от Закона за убежището и бежанците за предоставяне на хуманитарен статут, съобразено с тълкуването по посоченото решение на СЕО. При съобразяване на обстоятелството, че по отношение на чужденеца не е налице отговаряне на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и при съобразяване на изводите, направени по отношение на предоставянето на хуманитарен статут (общи изводи), настоящата съдебна инстанция съобразява обстоятелството за липсата на безогледно насилие в страната на произход на чужденеца поради наличието на въоръжен вътрешен конфликт. Този извод настоящата съдебна инстанция прави при съобразяване на информацията относно обстановката в Сирийската арабска република, съдържаща се в в представената по делото справка относно обществено-политическата обстановка в Република Турция. При съобразяване на така направените изводи, решението на първоинстанционния съд е правилно. Като съобрази направените фактически и правни изводи и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК вр. чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, първо отделение