Решение № 28 от 25.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1547/2019 г.

Решение № 28 от 25.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1547/2019 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационната жалба на Т. П. Г. от [населено място] и К. П. Г. от [населено място], чрез пълномощника им адв. Й. А. от АК - [населено място], против въззивното решение от 30.11.2018 г. по гр. д. № 256/2018 г. на Монтанския окръжен съд, с което след частичната отмяна на първоинстанционното решение от 3.07.2018 г. по гр. д. № 853/2017 г. на Районния съд, гр. Берковица, е признато за установено по отношение на ответниците С. И. Г. и П. Н. Г. от [населено място], че ищците Т. и К. Г. са собственици на 1/6 ид. ч. от имот, представляващ УПИ * в кв. * по плана на [населено място], ведно с 1/6 ид. ч. от построените в него жилищна сграда /червената къща/, лятна кухня и стопанска сграда /тлакана/ и осъдил ответниците да им предадат владението върху този имот. В останалата отхвърлителна част за разликата до претендираните 3/5 ид. ч. от имота първоинстанционното решение е потвърдено с допълнително постановено решение от 4.12.2018 г. и предмет на касационното обжалване е тази потвърдителна част с искане за отмяната й и вместо това бъде уважен предявения от тях иск за собственост с присъждане на направените разноски. Касаторите поддържат становище за неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по исковете и по касационната жалба – С. И. Г. е починал в хода на производството и с определение от 18.02.2020 г. по настоящето дело са конституирани законните му наследници – П. Н. Г., участваща като страна по делото и Н. С. С.. Същите не са взели становище по жалбата. Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 439 от 28.10.2019 г. по настоящото дело на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса относно нотариалната компетентност на кмета на населено място при извършване на удостоверяване на подписите на договарящи по договор за продажба на наследство /чл. 212 ЗЗД/, при действието на чл. 97 ЗУС (отм.); в редакцията му по изменението от 1979 г., с оглед извода на въззивния съд относно претендираните от касаторите /ищци/ права по договора за продажба на наследство от 1990 г. и липсата на произнасяне в съдебната практика. В обжалваното въззивно решение съдът приел за нищожен представения договор за покупко-продажба на наследствени права от 20.10.1990 г. поради липса на предписаната от закона форма за действителност – нотариалното удостоверяване на подписите на страните е извършено от кмета на [населено място], който не е разполагал с пълна нотариална компетентост с оглед прехвърлителния ефект на сделката, съгласно чл. 97 ЗУС (отм.);. Поради това и същият не е породил правни последици и ищците не могат да се легитимират като собственици на прехвърлените с този договор на баща им П. Г. идеални части от имота, от неговите майка и сестра. Затова и исковете са уважени до размерите на притежаваните идеални части по наследство от баща им в общ размер 1/6 ид. ч. По поставения правен въпрос настоящият състав намира следното: При действието на Закона за устройство на съдилищата /ЗУС/, обн. ДВ бр. 23/1976 г., отм. ДВ бр. 59/1994 г. е налице уредба относно разделение на нотариалната компетентност – чл. 95 урежда общата такава на нотариусите при нотариалната служба към районния съд, както и на съдиите в районните съдилища, към които няма такава нотариална служба, да извършват всички нотариални удостоверявания, предвидени в чл. 465 ГПК (отм.);. В чл. 97 ЗУС (отм.); , в първоначалната му редакция, е уредена особена, т. н. ограничена нотариална компетентност, като в общини, където няма районен съд, секретарят на ИК на ОбНС заверява подписи, удостоверява датата на частни документи и засвидетелства верността на преписи от документи. Горната разпоредба, след изменението й с ДВ бр. 36/79 г. предвижда такава особена нотариална компетентност и за кмета на кметство в населено място, където няма районен съд, да заверява подписи, удостоверява датата на частни документи и засвидетелства верността на преписи от документи. Съгласно чл. 212, ал. 2 ЗЗД продажбата на наследство трябва да бъде извършена писмено и подписите на договарящите да бъдат нотариално заверени, т. е. за действителността му се изисква писмена форма с нотариално удостоверени подписи на страните. В чл. 212, ал. 3 ЗЗД е предвидено вписването му, ако в наследството има недвижими имоти, с оглед противопоставяне на договора на трети лица. Нотариалното удостоверяването на подписите на страните по договора за продажба на наследство се обхваща както от общата нотариална компетентност, така и от особената, ограничена нотариална компетентност, предвидена изрично в закона като изключение, за определени длъжностни лица и при определените предпоставки. Това е така, тъй като е сред видовете нотариални удостоверявания по ГПК, посочени и в цитираната изрична разпоредба на ЗУС (отм.);. С оглед на тези съображения настоящият състав приема, че при действието на чл. 97 ЗУС (отм.); след изменението с ДВ бр. 36/79 г. кметът на населено място, където няма районен съд, има нотариалната компетентност да извърши удостоверяване на подписите на договарящите по договор за продажба на наследство /чл. 212 ЗЗД/. При този отговор на поставения правен въпрос изводът на въззивния съд за нищожност на представения договор за продажба на наследство от 20.10.1990 г. е неправилен поради нарушение на материалния закон, предвиждащ към момента на сключването му нотариална компетентност на кмета на селото, в което няма районен съд, да завери подписите на страните. Формата за действителност на договора – писмена с нотариално заверени подписи на страните, е спазена, поради което следва да се зачете материалната му доказателствена сила относно придобитите от наследодателя на ищците, сега касатори, права от наследството на неговия баща, предмет и на констативния нотариален акт № 370/1995 г. /отчетено е и вписването на договора/. В него са признати права и на Л. П. Г., сестра на ищците, които не могат да се претендират от тях при липса на предявен от нея иск, и които права са равни за тримата след смъртта на майка им В. Г.. Т. е. правата на ищците въз основа на релевираните основания продажба на наследствени права в полза на баща им и наследство от последния се равняват на 2/5 ид. ч. от процесния имот, относно идентичността на който спор не съществува с оглед предмета на касационната жалба. За част от тези права в размер на 1/6 ид. ч. исковете са уважени от въззивния съд и решението не е обжалвано от ответниците, поради което и при извода за признаване на вещноправното действие на договора от 1990 г. обжалваното решение следва да се отмени само за разликата, представляваща 7/30 ид. ч. /2/5 ид. ч. - 1/6 ид. ч. /. Над него до предявения размер искът е неоснователен и въззивното решение следва да се остави в сила /изменение в размера на иска не е предприето независимо от поддържаното в жалбата искане за уважаването му до 2/5 ид. ч. /. При този изход на делото на касаторите следва да се присъдят разноски съразмерно с уважената част на жалбата им в размер на 300 лв. По тези съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, ІІ г. о. в настоящият състав