Решение № 5359 от 22.5.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12090/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Р. С. А., гражданин на Сирия, против Решение 22708 от 07.11.2024г., постановено по адм. д. 10036/2024 г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му против решение 9738 от 17.09.2024г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, с което на кандидата за закрила е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. В касационната жалба се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът изтъква, че в решението както на административния орган, така и на съда бежанската история не е установена правилно и са формирани неправилни правни изводи, както относно липсата на основание за предоставяне статут на бежанец, така и относно актуалната политическа ситуация в страната му по произход. Изразява се становище, че са налице всички изискуеми предпоставки както за предоставяне на статут на бежанец, така и на хуманитарен статут. Оспорва се като невярна информацията, че Турция е трета сигурна страна, като е изразено несъгласие за това подобен извод да почива единствено на одобрения от МС Списък на сигурни страни на произход и Списък на трети сигурни страни по отношение на търсещите закрила. Прави се искане за отмяната на първоинстанционния съдебен акт, ведно с потвърденото с него решение. Формулирано е и искане за спиране на настоящото дело до приключване на дело С-718/24 на Съда на ЕС. Ответната страна - Председателят на Държавната агенция за бежанците чрез процесуалния си представител юрисконсулт Хичовски оспорва касационната жалба, излага доводи за правилност и обоснованост на първоинстанционния съдебен акт и липсата на допуснати съществени нарушения на съдопроизводството. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспореното в настоящото производство решение АССГ е отхвърлил жалбата на М. Р. С. А., гражданин на Сирия против решение 9738 от 17.09.2024г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет. Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че чужденецът е напуснал страната на произход легално и първоначално се е установил в Турция, където е останал в продължение на осем години и е работил, ползвайки се от временна закрила. От Турция е влязъл незаконно в България през месец ноември 2023г. и е подал молба за закрила. Впоследствие през Сърбия е заминал за Германия, където също е подал молба за закрила, но е върнат в България. Чужденецът е арабин, мюсюлманин сунит, не е осъждан в Сирия, няма проблеми с етническата си принадлежност и религия. Не е членувал в политически партии, не е участвал във военни формирования, не са били отправяни заплахи към него или семейството му. Не е отбил военна служба. Твърди, че е арестуван през 2011г. поради неверни твърдения, че е участвал в демонстрация и е разпитван. Затова напуснал страната и не иска да се върне в нея, заради войната и несигурността. За изясняване на обстоятелствата е използвана справка за актуалната политическа и икономическа обстановка в Сирия. При тази фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че решението е прието от компетентен орган, в установената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и правилно приложение на материалния закон. Приел е за правилен извода на административния орган, че изложените от лицето причини за напускане на страната му на произход не представляват материално-правно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Анализирайки бежанската история административният съд е счел, че изложеното в нея не попада в предметния обхват на ЗУБ и причините за напускането на страната на произход не са свързани със страх от преследване от официалните власти или по причина на религиозна принадлежност, националност, пол, или други релевантни по смисъла на ЗУБ причини. Предвид изложеното съдът е стигнал до извода, че не са налице предпоставките по чл. 8 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец. На следващо място съдът е приел, че не са представени доказателства за наличие на хуманитарни причини, посочени в разпоредбата на чл. 9 от ЗУБ. Съдът е счел, че в разглеждания случай не се навежда като причина за напускане на страната по произход наличието на опасност чужденецът да бъде осъден на смъртно наказание или екзекуция или да бъде подложен на изтезание, нечовешко или унизително отношение или наказание. Сред подробно обсъждане на представените справки е прието, че положението в държавата на произход не може да се приеме за достигащо такава степен на безогледно насилие, което да го определя като такова с характер въоръжен конфликт. Като правилен е споделен и изводът, че лицето идва от трета сигурна страна. Решението е правилно в частта му, касаеща липсата на основания за предоставяне на бежански статут. В тази част съдът е изложил правилни фактически и правни изводи, които следва да бъдат споделени. Съгласно чл. 8, ал. 1 ЗУБ, статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ при анализ на понятието "преследване" следва да се разбира нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Обоснован и в съответствие с материалния закон е изводът на съда, че в конкретната бежанска история не се откриват предпоставки за прилагане разпоредбата на чл. 8 ЗУБ за предоставяне на бежански статут. Твърденията за еднократно задържане и разпит през 2011г. , както и останалата бежанска история не разкриват основателни опасения от преследване на база религия, раса, националност, принадлежност към определена социална група, политическа партия или поради политически убеждения. В проведеното интервю чужденецът е заявил, че е напуснал свободно Сирия и не иска да се завърне в страната на произход. По отношение на него не са били са били отправяни заплахи от субекти на преследване по смисъла на закона, не е бил съден или осъждан, не е имал проблеми, свързани с етническия си произход или с изповядваната от него религия. Еднократно задържане, във връзка с което не са изложени никакви конкретни обстоятелства, и то при условията на коренно различна политическа обстановка в сравнение с настоящата в страната на произход и преди 14 години не сочи на обстоятелства, които да променят посочените по-горе изводи. Така представената история не разкрива необходимост от предоставянето на статут на бежанец, поради което крайният извод на първоинстанционния съд за отсъствие на материалноправните предпоставки за предоставяне на бежански статут на чужденеца по смисъла на чл. 8 ЗУБ е правилен. Решението е правилно и по отношение липсата на предпоставките на чл.9 ЗУБ за предоставяне на субсидиарна закрила. Административният орган, както и съдът, са обсъдили актуалната фактическа обстановка в страната на произход и правилно са стигнали до извод за липса на основания за предоставяне на хуманитарен статут. По отношение на извода за липсата на основания за прилагане на хуманитарен статут спрямо чужденеца по смисъла на чл. 9 ЗУБ, правилно първоинстанционният съд е приел, че решението на административния орган е законосъобразно. В случая касаторът не е бил принуден да напусне Сирия поради реална опасност от изтезание, нечовешко или унизително отношение, смъртно наказание или екзекуция или други тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗУБ, нито е бил застрашен от такива посегателства при завръщането му в страната по произход. Правилни са изводите, че при издаването на оспорения административен акт административният орган подробно е обсъдил ситуацията в страната по произход и е достигнал до правилния извод, че не са налице предпоставки по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. От съдържащи се по делото справки относно актуалното положение в Сирия следва да се приеме, че не е налице заплаха за търсещия закрила поради ситуация на безогледно насилие в държавата му по произход. От нея се установява, че не е налице въоръжен конфликт, съпроводен със степен на безогледно насилие, който би довел до реална опасност от тежки и лични заплахи за чужденеца. В случая общата обстановка по сигурността е сравнително стабилна, като е налице надежда за възстановяване на политическите институции и внедряването на нова политическа култура. Тези обстоятелства се потвърждават и от приетата като доказателство в касационното производство справка относно актуалното положение в страната. Действително към момента актуалната обстановка в Хомс, според масовите информационни източници е усложнена, поради преследване от страна на властите на алауити /клон на шиитския Ислям, който се свързва с режима на Башар Асад. Кандидатът обаче се заявява като сунит и заявява проблеми именно с предишната власт, начело на която е бил Башар Асад. Освен това, съществува възможност за вътрешно разсeлване. Последните новини сочат завръщане в Хомс и на жени и деца. Разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗУБ транспонира съдържанието на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС на ЕП и на Съвета от 13 декември 2011г. С изключение на позоваването на държавата на произход на молителя, член 15, буква б) от Директива 2011/95 съответства по същество на член 3 от ЕКПЧ, който е част от общите принципи на правото на Съюза и се съдържа като самостоятелен принцип в член 19, параграф 2 от Хартата на ЕС. Съгласно установената съдебна практика на Съда на ЕС, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека относно тълкуването на ЕКПЧ следва да се взема предвид при тълкуването на обхвата на член 15, буква б) в общностния правен ред. Съдебната практика дава насоки относно тълкуването на термините изтезания и нечовешко или унизително отношение или наказание. Въпреки това, следва да се има предвид, че докато чл.3 ЕКПЧ не придава значение на това от кого или какво би могло да произтече съответното нечовешко или унизително отношение или наказание или изтезание, Директивата изисква те да са резултат от действия на субекти на тежки посегателства по смисъла на чл. 6 от нея. Затова когато се преценява необходимостта от предоставяне на субсидиарна закрила следва да се изхожда от това налице ли са субекти на тежки посегателства, които биха могли да причинят съответното отношение, наказание или изтезание в страната на произход по отношение на конкретния кандидат за закрила. Текстът на чл.3 ЕКПЧ се има предвид при преценката на принципа за забрана за връщане. В конкретния случай, както се посочи по-горе, жалбоподателят не посочва данни, въз основа на които да се направи извод за реална опасност за него от смъртно наказание или екзекуция или изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание в страната на произход. Тежката икономическа ситуация в страната, свързана с разрухата от войната и наложените санкции, сами по себе си не сочат на тежко посегателство по смисъла на бежанското право, защото в случая не са свързани с конкретен субект на това посегателство. Значението на понятието въоръжен вътрешен конфликт е пояснено от Съда на ЕС в решението по делото Diakitе - решение от 30 януари 2014 г., дело C-285/12. В точка 35 Съдът потвърждава, че, член 15, буква в) от Директивата се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като въоръжен конфликт, който няма международен характер по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства. Поради това в точка 30 от решението по делото Diakitе СЕС отбелязва, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт може да доведе до предоставяне на субсидиарна закрила само когато сблъсъците между редовните въоръжени сили на дадена държава и една или повече въоръжени групи или между две или повече въоръжени групи бъдат приети, по изключение, за пораждащи тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила, по смисъла на чл.15, б. в) от Директивата, тъй като степента на безогледно насилие, която ги характеризира, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи (вж. в този смисъл и делото Elgafaji, СЕС (голям състав), решение от 17 февруари 2009 г., дело C-465/07. Съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила не е подчинено на условието последният да представи доказателство, че той представлява специфична цел поради присъщи на неговото лично положение характеристики; съществуването на такива заплахи може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава-членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхна територия се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В случая тези критерии не са изпълнени. Търсещият закрила не сочи данни, които да се интерпретират като състояние на реална опасност, насочена пряко към личността му от страна на субекти по чл. 9, ал. 2 ЗУБ. Не се установява и ниво на безогледно насилие в Сирия към настоящия момент. Обосновано съдът е приел, че не може да се направи извод, че е налице основание за предоставяне на хуманитарен статут, засегнато в специалната хипотеза на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Макар това да не се отразява на крайния извод за правилност на решението, следва за яснота изрично да се посочи, че съдът неправилно и необосновано е възприел извода на административния орган за наличието на трета сигурна страна за кандидата, в която той безпрепятствено може да се завърне и да бъде приет. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал.1 ЗУБ, обстоятелството по ал. 1, т. 14 ЗУБ, (т.е. пристигането на заявителя от трета сигурна държава, в която ще бъде приет) може да бъде самостоятелно основание за отхвърляне на молбата като явно неоснователна, но единствено ако, при условията на кумулативност, съществува връзка между чужденеца и съответната трета държава, обосноваваща връщането му, при индивидуална проверка на сигурността в държавата за съответния чужденец, както и след като му е предоставен документ на езика на третата сигурна държава, с който да информира съответните й власти, че молбата му не е разгледана по същество. Посочените норми транспонират член 33, параграф 2 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила. Текстът изброява изчерпателно положенията, при които държавите членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима. Така според член 33, параграф 2, буква "в" държавите-членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима ако страна, която не е държава-членка, се счита като сигурна трета страна за кандидата съгласно член 38. При предоставената свобода на държавата, която е видна от употребената дума "могат", нормата на чл. 13 ЗУБ, която предвижда отхвърляне на молбата като явно неоснователна, вместо като недопустима, не представлява нарушение на Директивата, още повече, че разглеждането на молбата по същество дава повече гаранции за закрила на кандидата. Макар в националното ни законодателство производството по чл.13 ЗУБ да е преюдициално спрямо това по чл. 75, вр. чл.8 и чл.9 ЗУБ /по аргумент от разпоредбата на чл. 13, ал.5 ЗУБ, според която едва при недопускане на чужденеца до територията на третата сигурна държава, след провеждане на производството по чл.13, ал.1 ЗУБ му се осигурява достъп до производство за предоставяне на международна закрила в Република България/, едновременното провеждане на двете производства не е съществено процесуално нарушение, стига да бъдат спазени процесуалните гаранции за пълноправно участие в производството на заявителя. Процесуалната автономия на държавата-членка позволява административният орган да извърши проверка едновременно както дали лицето идва от трета сигурна страна, така и дали са налице условията за предоставяне на закрила по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ. Обаче, когато действа по този начин, административният орган следва да уведоми кандидата за закрила, че обединява две различни административни производства в едно и да му даде възможност за съответна защита. В производството по същество, в което се изследват материалните предпоставки за предоставяне на закрила, на кандидата е дадена възможност да изрази съображенията си в проведеното интервю. Производството, в което служебно се проверява дали лицето идва от трета сигурна държава, приключва с отхвърляне на молбата като явно неоснователна чл.70, ал.1 ЗУБ. Това производство е и ускорено, а решението по него се оспорва и в по-кратък срок. Във връзка с това на кандидата не е дадена възможност да се защити и да изложи допълнителни съображения. Проверката за идване от трета сигурна страна се инициира служебно, поради което заявителят следва да бъде уведомен за нея, като му бъде предоставена изрична възможност да представя доказателства и обяснения относно обстоятелствата по чл.13, ал.4, т.1 ЗУБ. В тази връзка, административният орган е бездействал по отношение събирането на доказателствата относно установяването на връзка между чужденеца и съответната държава, и то при вменено му от закона задължение за индивидуална, т.е. конкретна проверка за сигурността в тази трета страна относно посоченото лице. Неизяснен е останал въпросът с това разполага ли все още кандидатът за закрила с временна такава в Р. Турция и може ли да се очаква, че лицето ще бъде прието обратно там. Информацията е могла включително да бъде проверена и по реда на официалните канали за обмен на данни между Р. Турция и Р. България. По този начин не е извършена задължителната индивидуална преценка спрямо конкретния кандидат за закрила дали Република Турция се явява трета сигурна страна за него. В Решение на СЕС от 04 Октомври 2024г. по дело С-134/23, §41 Съдът подчертава, че способите за събиране на доказателства трябва да предвиждат проверка във всеки отделен случай на сигурността в страната за съответния кандидат и/или определянето от дадена държава членка на страните, считани като сигурни в общ план, както и нормите, които съответстват на международното право и които позволяват индивидуално разглеждане с цел определяне дали дадена трета страна е сигурна за определен кандидат за международна закрила и предоставят възможност на кандидата да обжалва както прилагането на понятието за сигурна трета страна във връзка с конкретното му положение, така и наличието на връзка между него и въпросната страна. Независимо от изложеното, крайният извод на административния орган и на съда е правилен. Въпреки че ответникът е приел, че лицето идва от трета сигурна страна на произход, той не е отхвърлил молбата като явно неоснователна само на това основание, а е пристъпил и към разглеждане на предпоставките за предоставяне на статут. Тези предпоставки, както се посочи по-горе, не са били налице към момента на провеждане на административното производство, нито са налице към настоящия момент. Следователно Република България няма основание да предостави закрила на касатора, независимо от това дали той идва от страната си на произход или от трета сигурна страна. Ирелевантно поради това е да се обсъжда дали действително Република Турция е трета сигурна страна по принцип и по отношение на конкретния кандидат. Поради това и не е налице преюдициалност на спора по дело С-718/24 по отношение на настоящия и съответно не е налице основание за спиране на делото. Тук следва изрично да се посочи, че фактическата обстановка, довела до отправяне на запитването на АССГ и образуването на посоченото дело е различна от настоящата, тъй като в разглеждания тук казус административният орган и първоинстанционният съд са счели, че няма основания за предоставяне на статут. По делото не са налице основанията за прилагане на принципа "non refoulеment" (забрана за връщане), установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Няма фактически обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че кандидатът е млад и здрав мъж, а тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Преценката за спазване на посочения принцип ще следва да бъде извършена и при евентуално връщане на лицето в страната на произход /ако той не се възползва от закрилата на Турция, стига това да е възможно/, въз основа на актуалната информация към вземане на такова решение. Въз основа на изложеното, като е приел решението на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет за законосъобразно и е отхвърлил подадената срещу него жалба като неоснователна, административният съд е постановил като краен резултат правилно решение, което следва да се остави в сила. Не са налице сочените в касационната жалба отменителни основания. Водим от горното, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение