Решение № 50335 от 17.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1450/2022 г.

Решение № 50335 от 17.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1450/2022 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Боян Балевски Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на И. И. Д. ЕГН: [ЕГН] и Д. Б. Б. ЕГН: [ЕГН] срещу решение № 23 от 21.01.2022 г. по в. гр. д. № 453/2021 г. на СОС в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 14 от 25.02.2021 г., постановено по гр. д. № 89/20 по описа на РС-Пирдоп в частта, с която съдът е признал за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съществуването на вземанията на ищеца "Банка ДСК" ЕАД, [населено място]. към ответниците И. И. Д. ЕГН: [ЕГН] и Д. Б. Б. ЕГН: [ЕГН], за които е издадена заповед № 134/21.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело No 241/2019 г. по описа на РС-Етрополе., както следва: сумата 5 740, 63 лева – главница, представляваща неизплатено задължение по договор за кредит за текущо потребление от 13.07.2009 г., сключен между банката-ищец и наследодателя – съпруг на първата ответница Д. С., по който ответницата Д. Б. е поръчител; сумата 1106, 15 лева – договорна /възнаградителна/ лихва за периода 07.08.2015 г. – 13.06.2019 г., както и в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца направени по делото разноски, както следва: разноски в заповедното производство до размера от 239, 22 лв. и разноски в исковото производство до размера от 682, 44 лева. Решението се обжалва и в частта за присъдените разноски пред въззивната инстанция. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Приложено е и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване. От страна на ответника по касационната жалба "Банка ДСК"АД ЕИК[ЕИК] в писмен отговор от страна на процесуалния й представител се изразява становище за неоснователност и за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноските в настоящата инстанция под формата на юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и е с цена на иска над 5000 лева, счита, че КЖ е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови въззивното решение в обжалваната пред ВКС част, съставът на ОС-София се е позовал на следното: С договор за кредит за текущо потребление от 13.07.2009 г. "Банка ДСК" ЕАД предоставила на Д. С. Д. кредит в размер на 10 000 лева за срок от 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване при лихвен процент на кредита от общо 14, 95%, като договорът е обезпечен с договор за поръчителство, сключен на същата дата, по силата на който ответницата Д. Б. Б. се е съгласила да обезпечи изпълнението на задълженията на кредитополучателя в пълен размер, както и да отговаря солидарно с него при неизпълнение. Според Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление към договора и погасителен план, дължимата месечна вноска от кредитополучателя е в размер на 161, 03 лева за периода 07.08.2009 г. – 07.06.2019 г., като първата вноска с падеж 13.07.2009 г. е в размер на 290 лева – такса по кредита, а последната вноска с падеж 13.07.2019 г. е в размер на 52, 12 лева. ГПР по кредита е в размер на 16, 91 %. Договорът и погасителният план са подписани от кредитополучателя. Видно от удостоверение за наследници № 633/29.07.2015 г. на [община] кредитополучателят Д. е починал на 25.07.2015 г. и е оставил като наследници по закон ответницата И. Д. – съпруга и двама сина. По делото не се спори, че последните двама са се отказали от наследството на соя баща още през 2015 г. /съгласно т. 14 от заявлението от 21.06.2019 г. по чл. 417 от ГПК/. Видно от приетото като доказателство по делото извлечение от счетоводните книги на Банката-ищец към 21.06.2019 г. непогасените задължения по договора за кредит са общо 47 броя погасителни вноски към датата на предсрочната изискуемост, поради допусната забава в плащанията на месечните погасителни вноски повече от 90 дни /4 броя месечни погасителни вноски/, съгласно чл. 19. 2 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на "Банка ДСК" ЕАД и уведомяване на длъжниците И. Д. -наследник на починалия кредитополучател и Д. Б. – поръчител, че банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Според заключението на съдебно-счетоводната експертиза от 11.11.2020 г. сумата от 10 000 лева по договора за кредит е усвоена изцяло по разплащателната сметка на кредитополучателя Д. на 13.07.2009 г. Уговорените месечни вноски са в размер на 161, 03 лева, като същите са изплащани редовно от кредитополучателя до момента на смъртта му на 25.07.2015 г. Погасени са 73 вноски по погасителен план. Датата на предсрочната изискуемост е 14.06.2019 г., като към тази дата не са погасени 47 вноски за периода 07.08.2015 г. – 07.06.2019 г., всяка в размер на 161, 03 лева. Общият размер на просрочените погасителни вноски е 7 568, 41 лева. Главницата е в размер на 5740, 63 лева. Мораторна лихва върху главницата за периода 07.08.2015 г. – 13.06.2019 г. възлиза на 814, 28 лева; законна лихва за периода 14.06.2019 г. – 20.06.2019 г. е в размер на 11, 16 лв.; сумата 120 лева представлява разходи при изискуемост на кредита. Не са плащани погасителни вноски по кредита след смъртта на кредитополучателя. По отношение на възраженията от страна на ответниците по иска, че клаузите в договора са нищожни поради противоречие със закона и като неравноправни, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установи сключването на валиден договор за потребителски кредит, който не съдържа нищожни клаузи, включително в частта относно уговорената възнаградителна лихва в размер на 14, 95% или 9 214, 69 лв. Принципно, според съда, за страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Изложил е и съображения, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета след датата на сключване на процесния договор за кредит със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Според изложеното от съда, при преценка дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството. Позовал се е на решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС, с което се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва По време на действие на процесния договор размерът на законната лихва е 10. 00 % /основният лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, т. е. уговорената възнаградителна лихва не надвишава трикратния размер на законната лихва. Аргумент в подкрепа на този извод, според съда, са и приетите ал. 4 и ал. 5 на чл. 19 ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., съгласно които годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Ето защо, въпреки че това изменение няма обратно действие и да не се прилага за договори за потребителски кредити, предшестващи го, според съда, същото би следвало да служи като ориентир относно размера на възнаградителната лихва, надхвърлящ границите на добрите нрави, респективно водещ до нищожност на клаузата. В процесния случай уговорените в процесния договор ГПР 16, 91 % и ГЛП 14, 95 % не надхвърлят посочения размер, поради клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор не е нищожна. За неоснователно е счетено от въззивния съд и възражението на ответниците за това, че ищецът едностранно е изменял размера на погасителните вноски по договора. Видно от заключението на вещото лице уговорените месечни вноски са в размер на 161, 03 лева, като същите са изплащани редовно от кредитополучателя до момента на смъртта му на 25.07.2015 г. и не са увеличавани /в посока повишаване размера на възнаградителната лихва или друго изменение в ущърб на кредитополучателя, поради което и претендираните от ищеца суми съответстват на съдържанието на уговореното в договора за кредит. С оглед изложеното съдът е постановил частично потвърждаване на първоинстанционното решение в съответната уважаваща иска на банката част. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, от страна на жалбоподателите-ответници по исковете на банката се формулират като правни въпроси, чиито отговори, да имат значение за формиране на изхода по спора следните два въпроса: 1. Как следва да бъде тълкуван установеният по делото и приет от съда факт, че нито един от двамата ответници не е бил уведомяван за обявената от банката предсрочна изискуемост на дълга по процесния договор за банков кредит; и 2. Допустимо ли е в производство, в което се разглежда единствено предявен от кредитора установителен иск и без изрично направени искания от страните за това, съдът да се произнесе по осъдителен иск. Твърди се, че по тези въпроси е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на поне един правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.: Първият формулиран въпрос цели тълкуване на факт, вместо тълкуване на определена законова разпоредба, с оглед изясняването на съдържащата се в нея правна норма приложима при разрешаването на правния спор. Следователно подобен въпрос няма качеството на правен такъв. Отделно от това този въпрос не се отнася изобщо към частта от решението, която се обжалва. Същият би могъл да касае именно влязлата в сила отхвърлителна част, която не е предмет на обжалване с КЖ пред ВКС и с която въззивният съд се е произнесъл в полза на двамата ответници, като е приел липсата на последиците на обявена предсрочна изискуемост на цялото вземане, с оглед на което е признал за установени само частично вземания за лихви за забава върху редовно/а не предсрочно/ падежиралите части от главницата и е отхвърлил тези претенции за претендирания от банката остатък, като е отхвърлил и претенцията за направени разноски за обявяването на целия кредит за предсрочно изискуем. Такова разрешение е в съответствие с ТР № 8/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият въпрос няма каквато и да е връзка с произнасянето на въззивния съд, което е с установителен диспозитив по действително предявените установителни искове по чл. 422 ГПК, а не по осъдителни такива, както се твърди от страна на подалите КЖ лица / единствените осъдителни диспозитиви са по произнасяне по разноските на страните в съответните инстанции/. С оглед липсата на надлежно формулирани правни въпроси от значение за изхода по конкретния спор, ВКС не дължи произнасяне и по допълнителните селективни критерии по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК Подалите КЖ се позовават и на очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е "очевиден" подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона. В случая наличието на такъв недостатък, нито се обосновава от цитираните по-горе оплаквания в КЖ, нито е налице. Напротив естеството на оплакванията предполага още веднъж преценка на събраните доказателства и повторна преценка на фактическите изводи на съда, което изключва "очевидността" на основателността на наведените оплаквания. В полза на ответника по касация на основание чл. 78, ал. 8 ГПК следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за изготвяне отговор на КЖ в размер на 200 лева. Водим от горното, настоящият съдебен състав на ВКС, Първо т. о. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 23 от 21.01.2022 г. по в. гр. д. № 453/2021 г. на СОС в обжалваната пред ВКС част. ОСЪЖДА И. И. Д. ЕГН: [ЕГН] и Д. Б. Б. ЕГН: [ЕГН] да заплатят на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на "Банка ДСК"АД ЕИК[ЕИК] юрисконсултско възнаграждение за изготвяне отговор на КЖ в размер на 200 лева. Определението е окончателно.