Решение № 78 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3235/2008 г.

Решение № 78 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3235/2008 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. Т. С. Т. от гр. В. обжалва и иска да се отмени въззивно Решение № 82 от 23.04.2008 г., постановено по гр. в. д. № 80/2008 г. на Окръжен съд гр. В. с което е потвърдено Решение № 800 от 20.11.2007 г. по гр. д. № 1708/2007 г. на Видинския районен съд по отхвърления иск по чл. 436 ГПК (отм.). С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивното решение е постановено в нарушение на съществени процесуални правила и материалния закон, основание за отмяна по см. на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е приета от съда, след преценката, че релевирания материално-правен въпрос касаещ в рамките на спора приложимостта на процедурата по международен договор, а именно Консулска конвенция между Н от 1975 г. при установяване на твърденията по искова молба, е въпрос от значение за еднаквото прилагане на закона и развитие на правото в хипотезите на обявяване от съда смъртта на безизвестно отсъстващи лица, за които има достатъчно данни, че са били изселени в Република Франция. По делото е подаден отговор в срока по чл. 287 ГПК от ответника по касация- община М., с който се поддържа, че обжалваното решение по същество е правилно, а обжалването е недопустимо тъй като липсва противоречива практика. След преценка на доказателствата по делото и наведените от страните доводи, в правомощията по чл. 290 и чл. 291 ГПК, настоящият състав на второ гражданско отделение, намира: Производството е образувано по искането на Т. С. Т. срещу О. М. за обявяване смъртта на бившия жител на с. Подгоре, община М., емигрирал във Франция и починал там на 31.12.1973 г. Поради неиздаден акт за смърт и затруднения при реализиране парата на наследниците му, се иска по реда на чл. 443-446 ГПК (отм.) във вр. с чл. 14 ЗЛС С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция е потвърдил решението на районен съд по отхвърления иск по чл. 436 ГПК (отм.), приемайки, че не е доказано законовата предпоставка - да се докаже че не е съставен акт за смърт в държавата, в която е починало лицето, съобразно на процедурата според нейните закони. Решението на въззивния съд е процесуално допустимо. Съдебната теория и практика на съдилищата приемат безпротиворечиво, че независимо от посоченото от страната - правно основание на заявения иск, правната квалификация на същия иск, е основно процесуално задължение на съда. Именно съдът, който разрешава конкретния спор по същество, с оглед на въведените с исковата молба твърдения и рамката на заявеното искане на търсената съдебна защита, дава квалификацията - т. е. дефинира правното основание и разрешава спора с оглед на същото. Решението на въззвния съд е правилно. Правният институт на обявяване на смърт се регламентира от разпоредбите на чл. 549 - 552 ГПК / чл. 443 - 448 ГПК - отм./. С обявяване смъртта на едно физическо лице по съдебен ред, въз основа на решението по чл. 551 ГПК/ чл. 446 ГПК - отм./, общинските власти се задължават да съставят акт за смърт на лицето. Решението на съда поражда същите правни последици като тези, произтичащи от действителната смърт. Това решение, с което се обявява смъртта на безвестно отсъстващия, се ползва с обвързваща доказателствена сила относно факта на смъртта. Въз основа на него се съставя акта за гражданско състояние, който има пълна доказателствена сила за отразените в тях данни и е средство за публичното им разгласяване. Съобразявайки тази същност на института, с твърдяните правно релевантни факти по молбата на Т. Т. относно мястото в което е настъпила смъртта и момента на смъртта, съдът правилно е квалифицирал и разгледал искането, като такова по чл. 436 ГПК (отм.) т. е. искане за издаване на документ за гражданско състояние - акт за смърт на П. Г. Й., какъвто не е бил съставен. Отказът на съда да уважи искането е правилен. Законосъобразно съдилищата - районен и окръжен, са приели, че след като фактът е настъпил в чужбина, неговото установяване може да се иска само доколкото молителят е доказал, че не може да се снабди с необходимите документи. Доказването на отрицателно условие изцяло в тежест на молителя, тъй като се касае до охранително производство касаещо съдебно съдействие за установяването на факт, като в случая това е следвало да стане чрез представянето на документи от чуждата държава или от нашето Министерство на външните работи. Позоваването на приложимостта на процедура по международен договор, подписан от Република България, а именно Консулска конвенция между Н от 1975 г. при установяване на твърденията на страната-молител за правопораждащи факти не може да се цени като пропуск на съда и необоснованост на постановения съдебен акт. Самото позоваване за приложението на един международен договор е направено едва с касационната жалба и не е било поставено като искане от страната в рамките на процеса пред инстанциите. Приложимостта на Глава III "Консулски функции" и регламентираните правомощия на дипломатическите мисии, са норми от организационен характер и не обуславят пряко извод за отказано съдействие и надлежно издаден документ, удостоверяващ смъртта на лицето и заместващ официалните документи на чуждата държава. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия