Решение № 451 от 19.9.2024 г. на ВКС по н.д. № 20248002200441/2024 г.

Касационното производство е образувано по касационна жалба от гражданския ищец Изпълнителна агенция „Военни клубове и Военно-почивно дело“ чрез процесуален представител – ст. юрисконсулт П. С., срещу решение № 6 от 27.03.2024г. по внохд № 51/2023г. по описа на Военно-апелативния съд. С присъда № 4 от 28.03.2022г. по нохд № 202/2020г. на Софийски военен съд подсъдимата С. Г. Г. е призната за невинна в това, че за периода от неустановена дата на 2016г. до неустановена дата на месец август 2019г., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице - главен специалист във Военен клуб град /населено място/, в Териториален отдел /населено място/, в Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно почивно дело“ /населено място/, превишила властта си – разпоредила на подчинените си служители във Военен клуб град /населено място/: изпълнител администраторите М. В., В. Ч., Н. Т. и изпълнител камериер Р. П., да нарушат служебните си задължения с цел да набави за себе си облага и да причини другиму - на ИА “Военни клубове и военно почивно дело “ /населено място/ вреда в общ размер от 4170, 23лв. и оправдана по повдигнатото й обвинение по чл. 282, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК. Искът, предявен от ИА „Военни клубове и военно почивно дело“, на основание чл. 45 от ЗЗД бил отхвърлен като недоказан и неоснователен. Присъдата е била проверена по протест и жалба от гражданския ищец, като с въззивно решение № 12 от 17.05.2023г., постановено по ВНОХД № 1/2023г. на Военно-апелативния съд била потвърдена. Срещу въззивното решение е била подадена касационна жалба от гражданския ищец. С решение № 466 от 06.12.2023г. по нд № 722/2023г. на ВКС, трето н.о. е отменено решение № 12 от 17.05.2023г. по внохд № 1/2023г. на Военно-апелативния съд, в частта, с което е потвърдена присъда № 4 от 28.03.2022г. по нохд № 202/2020г. на Софийски военен съд в гражданската й част, и делото е върнато за ново разглеждане само в тази му част от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. След частичното връщане на делото за ново разглеждане, с оспореното понастоящем решение № 6 от 27.03.2024г. по внохд № 51/2023г. на Военно- апелативния съд присъда № 4 от 28.03.2022г. по нохд № 202/2020г. на Софийски военен съд е потвърдена в частта, с която е отхвърлен гражданският иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 4170, 23лв., предявен от ИА „Военни клубове и военно почивно дело“ – /населено място/, срещу подсъдимата Г.. В касационната жалба от гражданския ищец Изпълнителна агенция „Военни клубове и Военно-почивно дело“ чрез процесуален представител – ст. юрисконсулт П. С., са заявени основанията за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че решението е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС. В първата част на касационната жалба се сочи, че ИА „Военни клубове и военно почивно дело“ притежава активна легитимация да претендира обезщетение за причинените имуществени вреди, изразяващи се във финансови загуби в размер на 4 170, 23 лв., които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение на С. Г. по повод изпълнението на служебните задължения. Оспорва се изводът на съда, че Г. не е имала качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. Не са отчетени от съда, според касатора, и показанията на администраторите относно това, че Г. им е нареждала да нарушават служебните си задължения, като не регистрират в системата определени лица, които се подкрепят и от показанията на свидетелите Д. и Д.. Твърди се още, че контролираната инстанция не е взела предвид и съдържащата се информация в т.нар. „Тетрадка за резервации и информация“, а именно въз основа на нея, направените резервации и съответния CD носител вещото лице счетоводител е изготвило своето заключение, на базата на което е предявен и гражданският иск – доказан по основание и размер. Втората част от изложението на касационната жалба касае основателността на иска. В нея се сочи, че предявеният граждански иск е неправилно отхвърлен, тъй като съдът не е отчел поотделно и в тяхната съвкупност всички релевантни факти и обстоятелства, изводими от свидетелските показания и извършената съдебно- счетоводна експертиза, които доказват основателността на гражданския иск. Акцентира се, че въззивният съд не е съобразил задължителните положения, въведени с т. 1 от Постановление № 9/61г. на Пленума на ВС, изм. с Постановление № 7/87г., относно това, че основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието на подсъдимия, поради което оправдаването на подсъдимото лице не изключва задължението на съда да обсъди основанията за обезвреда, понеже е безспорно, че такава се дължи при деликт. Настоява се, че събраните по делото материали доказват, че деянието на подсъдимата е довело до причиняването на вреди по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. С жалбата се иска отмяна на атакуваното решение и уважаване на исковата претенция. В съдебното заседание пред касационната инстанция не участва представител на гражданския ищец и жалбоподател ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“. Упълномощеният защитник на подс. С. Г. Г. – адв. А., оспорва депозираната касационна жалба, намира същата за неоснователна и излага съображения за липсата на граждански деликт. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Подсъдимата С. Г. в своя защита твърди, че не е виновна в извършване на престъпление, нито в осъществяване на граждански деликт и никога не е нанасяла вреда на работодателя си. Доколкото не е извършвала противоправни действия моли да не бъде осъждана да заплати претендираната от ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ сума по гражданския иск. Представителят на ВП намира касационната жалба за неоснователна, счита, че не са налице сочените от касатора нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и осъществената от въззивният съд аналитична дейност е в съответствие с разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Пледира, че изводът на съда, че не е налице претендираната гражданска отговорност за имуществени вреди, е законосъобразен, поради което моли за оставяне в сила на въззивното решение. В последна дума подсъдимата Г. моли за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. В резултат на извършената проверка за наличието на релевираните в касационната жалба основания и подкрепящи ги доводи и след като съобрази становището на страните в съдебно заседание, ВКС намери жалбата за ОСНОВАТЕЛНА, макар и не изцяло съобразно посочените в нея доводи. С предходното решение на касационната инстанция е отменен въззивен съдебен акт само в гражданската му част и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд в тази част, поради липса на мотиви по отношение на приетия за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск от ИА „ВКВПД“, като е констатирано, че съдебното произнасяне не е дало отговор на въпроса дали деянието, макар да не осъществява престъплението, за което е повдигнато обвинение на подс. Г., съставлява деликт. При новото въззивно разглеждане на делото в частта относно гражданския иск констатираният при предходното касационно разглеждане на делото порок не е поправен. Независимо от обема на атакуваното сега решение на Военно- апелативния съд, в него не се съдържат съображения по отношение на това, дали с инкриминираното поведение на подсъдимата е осъществен или не деликт, отново липсва отговор на част от възраженията, изложени във въззивната жалба, депозирана от гражданския ищец. По-конкретно касационната инстанция констатира следното: В проверяваното решение липсва изложение на фактическата обстановка, възприета от решаващия съд. Излагането на възприетата фактология или поне изричното утвърждаване на фактическите изводи, приети от първата инстанция, е необходимо не само при преценка на деянието като престъпление, но и като деликт. Това е било необходимо и с оглед конкретните възражения, съдържащи се във въззивната жалба от представителя на гражданския ищец, свързани с инкриминираната фактология. Единственото изречение, в което въззивнният съд е взел отношение по фактите е на стр. 5 от решението и се изчерпва с констатация за вярност на изводите по фактите, направени от първата инстанция. Фактическите изводи на първоинстанционния военен съд на практика възпроизвеждат обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и това, че подсъдимата е разпореждала на служители във Военния клуб да извършват нарушения във връзка с регистрирането и отчитането на нощувките в хотела и че от това са произлезли имотни вреди за дружеството. Ако действително въззивният съдебен състав, чийто акт сега е предмет на контрол, е утвърдил такава фактология, тогава изводите му за липса на виновно и противоправно поведение от страна на Г. са в противоречие с нея. Неясна е, следователно волята на проверявания съд, както и логическата последователност на направените изводи. Юридическият факт като основание за гражданската отговорност изисква установяване на граждански деликт – виновно и противоправно деяние, с което са причинени вреди на друг правен субект, при наличие на причинна връзка между деянието и резултата. За да бъде установен или да се отрече наличието на такъв сложен фактически състав е необходимо решаващият съд да посочи фактите, които дават основата за посочената преценка. В проверяваното въззивно решение не се съдържат фактически съображения за наличие или липса на деяние. Сочи се само, че не е налице мотивацинно въздействие от подсъдимата върху свидетелите – администратори на хотела за осъществяване на противоправно разпореждане с имущество. Този извод е направен без доказателствен анализ. Той е и в противоречие с доказателствения анализ на първата инстанция (стр. 37 от мотивите на присъдата на Военния съд), и с който принципно се е съгласил апелативният съд, където е прието, че свидетелите – специалист- администратори са посочили, че подсъдимата им е била началник, ръководила ги е, давала им е разпореждания. Липсват съображения и за това дали на гражданския ищец е причинена вреда – ощетяване в инкриминирания по обвинението размер. В решението се съдържа декларативно твърдение, че е безспорен факт настъпилата вреда за ИА „ВКВПД“ в размер на 4 170, 23лв., само че това съображение е лишено от фактическо и доказателствено основание, включително и защото първоинстанционният съд е отказал да кредитира заключението на икономическата експертиза, въз основа на която е формулирано обвинението. За да потвърди отхвърлянето на приетия за съвместно разглеждане граждански иск, контролираният съд на практика е приел, че след като не е осъществен състава на престъпление по чл. 282, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, от подс. Г., това обуславя отхвърляне на гражданския иск (виж стр. 8, абзац 2 и стр. 10 от решението). Този извод е в колизия с цитирана от същия решаващ съд задължителна съдебна практика - Постановление № 9 от 25.XII.1961г. на Пленум на ВС, изм. с Постановление № 7/87г., според което „Основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението“. В този тълкувателен акт е посочено, че „съдът, макар и да е оправдал подсъдимия, следва да уважи гражданския иск за причинените от деянието вреди, ако са налице условията на гражданска отговорност“. Въззивният съд по никакъв начин не е защитил извод за това, че не е осъществен деликт, а декларативно е посочил, че след като е приета несъставомерност на „престъплението по чл. 282, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК“, „това означава, че част от елементите от фактически състав на деликта не са налице“. Няма принос към преценката дали е осъществен от подсъдимата деликт направеният анализ на въпросите кои фактури са изготвени и подписани от Г., защото не е това деянието, описано в обвинителния акт. Според обвинението, подсъдимата е въздействала върху свидетелите – администратори, да нарушат служебните си задължения, установени във връзка с регистрацията на гостите на хотела, а не за това, самата тя да е извършила подобни нарушения. Няма спор, че в наказателната част – оправдаването на подсъдимата, присъдата е влязла в сила, както и че в тази й част не може да бъде коригирана. Основният мотив на оправдаването е направеният извод, че Г. няма качество на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, ал. 1, т. 1 от НК и по отношение на него не може да се възприеме оспорването от страна на гражданския ищец в касационната жалба. Само че отричането на длъжностното качество на подсъдимата не може да е единствено основание за извод, че с поведението, описано от обвинението, тя не е осъществила деликт. В мотивите на контролираното решение на практика са преповторени изводите на първостепенния съд по отношение на липсата на компетентност на Г. по отношение на работата с регистрационната система и отчитането на приходите, въз основа на които основно се е стигнало извод за това, че тя няма качество на длъжностно лице, довели и до оправдаването й. Това, че деянието – предмет на производството, не осъществява състав на престъпление, не означава, че то не нарушава общото задължение, установено в чл. 45 от ЗЗД, да не се вреди другиму. „При съпоставка на съставите е възможно да се окаже, че макар и едно деяние да не осъществява форма на изпълнително деяние по Наказателния кодекс, то е елемент на деликтен състав“[1]. Поради това и съобразно отменителното касационно решение въззивният съд е следвало да изложи съображения извършено ли е от Г. виновно деяние, от което като пряка и непосредствена последица са произтекли вреди, а не да се основава само на това, че не е осъществен състав на престъплението, в което е обвинена. Тези съображения налагат извод, че са налице основания за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщането на делото за ново разглеждане от въззивния съд, при което да бъдат отстранени констатираните нарушения. Необходимо е да се обективира преценка дали Г. е осъществила деяние, което съобразно фактическото формулиране на обвинителния акт, се е изразило в разпореждане на служители във Военен клуб – /населено място/ да нарушат служебните си задължения. Такава преценка следва да бъде защитена чрез съответен доказателствен анализ, а не декларативно посочване на липса на мотивационно въздействие от подсъдимата спрямо свидетелите – служители на рецепцията. Друг е въпросът дали такъв извод може да бъде направен доказателствено обезпечен. Следва да бъдат изложени, при това въз основа на анализ на доказателствата, изводи за това, дали е налице вреда за ИА „ВКВПД“ и какъв е нейният размер, както и по отношение на причинната връзка между деянието и резултата и на останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение [1] Смолички, П. Гражданският иск в наказателния процес, Сиела, 2012, с. 171