Решение № 5533 от 21.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2612/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. Р. Д., [ЕГН], подадена чрез пълномощника адв. Миков, срещу Решение № 42401/17.12.2025 г., постановено по адм. дело № 9165/2025 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, с която е отхвърлен искът на лицето с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над 1 500,00 лв. до пълния претендиран размер от 10 000,00 лв. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че административният съд неправилно е определил размера на обезщетението. Счита се, че при определяне на сумата решаващата инстанция не е съобразила принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, като не е отчел интензитета, продължителността и последиците от незаконното задържане. Оспорват се мотивите на съда, според които лицето е било задържано за период, значително под ½ от допустимото, както и това, че е било участник в масови безредици, които обстоятелства са мотивирали редукция на претендираното обезщетение. Изтъква се, че оспорваният съдебен акт е постановен в противоречие с практика на ВАС и на ЕСПЧ. Искането е за отмяна на първоинстанционното решение в оспорената му част и постановяване на друго, с което да бъде уважен искът до пълния претендиран размер на обезщетението. Претендира се присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът – Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), чрез пълномощника юрк. Гяурова, в подаден писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила на първоинстанционното решение. Претендира разноски за касационната инстанция, а в условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратурата дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. От фактическа страна, административният съд е приел за установено следното: Със Заповед за задържане рег. № 225зз-1374/17.11.2024 г., на полицейски орган при ОСПС на СДВР, издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 7 ЗМВР, М. Р. Д. е бил задържан в помещение за временно задържане в 01 РУ - СДВР за период от около 7 часа. Задържането е извършено около 19:30 ч. в района на възникнала масова безредица на бул. „Патриарх Евтимий“, като лицето е освободено в около 3:00 ч. С влязло в сила Решение № 374/19.01.2024 г., постановено по а.н.д. № 16686/2023 г. по описа на Софийски районен съд Заповедта за задържане е отменена. В сезиращата административния съд искова молба, касаторът е обосновал претенцията си за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди със силен стрес, уплаха, срам, унижение и битов дискомфорт при задържането, което продължило, както в помещението за временно задържане, така и до подаване на иска. В открито съдебно заседание по делото са изслушани свидетелските показания на родителите на М. Р. Д., както и на адвоката на ищеца в производството по защита при задържането му. Показанията на лицата са ценени от съда като конкретни и безпротиворечиви, потвърждаващи твърденията за претърпени неимуществени вреди. От правна страна, административният съд е приел, че е изпълнен фактическият състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като е е уважил иска частично, определяйки съобразно чл. 52 ЗЗД обезщетение в размер на 1 500,00 лв., ведно със законната лихва, считано от 20.02.2024 г. до окончателно изплащане на главницата, като за разликата до 10 000,00 лв. искът е отхвърлен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил точно и пълно относимите спрямо предмета на спора факти и обстоятелства, извършил е дължимия анализ на представените по делото доказателства и е приложил правилно материалния закон, като е извел самостоятелни и обосновани правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Следователно, отговорността на държавата възниква при наличието на няколко предпоставки, а именно: 1. Незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или на длъжностно лице на държавата; 2. Незаконосъобразният акт, респ. действие или бездействие, да е при или по повод изпълнение на административна дейност; 3. Реално претърпяна вреда (имуществена и/или неимуществена) и 4. Причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Тези нормативно регламентирани предпоставки трябва да са налице кумулативно, като липсата на който и да е от елементите от правопораждащия фактически състав за възникване правото на обезщетение за претърпени вреди, възпрепятства възможността да се реализира отговорността по чл.1, ал. 1 ЗОДОВ. Следва да се посочи, че трайно е разбирането, залегнало в съдебната практика, според което при противоправно лишаване на дадена личност от основно нейно право, каквото е свободата на придвижване, това винаги предизвиква негативни емоции и стрес. Правно и житейски обосновано е обстоятелството, че самото незаконосъобразно фактическо задържане е поставило касатора в хипотеза на нарушение на гарантираното му от ЕКПЧ право по чл. 5 от Конвенцията. Доколкото нарушаването на изискванията на чл. 5 и липсата на предпоставки за приложение на някое от изрично предвидените изключения в чл. 5, § 1 ЕКПЧ винаги водят до възникване право на обезвреда (чл. 5, § 5 ЕКПЧ), не е необходимо да се доказват като настъпили твърдените неимуществени вреди от задържането. Безспорно обаче доказателства са необходими за обосноваване размера на търсеното обезщетение с оглед спазване принципа на справедливо овъзмездяване, предвиден с чл. 52 ЗЗД, без в същото време обезщетението да води до неоснователно обогатяване. В конкретния случай правилно и обосновано административният съд е приел наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – налице е отменен с влязло в сила съдебно решение задминистративен акт – Заповед за задържане рег. № 225зз-1374/17.11.2024 г.; от незаконосъобразното задържане в продължение на около 7 часа за ищеца реално са настъпили неимуществени вреди, като същите са в пряка причинно-следствена връзка именно със заповедта за задържане. Спорът пред настоящата касационна инстанция се свежда до размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, който настоящият касационен състав намира за справедливо и правилно определен. Според чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно § 1 от ДР на ЗОДОВ за неуредените в този закон въпроси се прилагат разпоредбите на гражданските и трудовите закони, ето защо при определяне на размера на обезщетението съдът правилно е пристъпил към прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според трайната съдебна практика по приложението на чл. 4 ЗОДОВ, както на гражданските съдилища, така и на административните такива, се приема, че справедливото обезщетяване на всички неимуществени вреди, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Действително, от самия акт на незаконосъобразно задържане лицето е понесло неимуществени вреди, изразяващи се в психическо страдание. Посегателството върху свободата, каквото е задържането без законово основание, както вече бе посочено, несъмнено поражда неимуществени вреди, но съдът правилно е съобразил краткия период на задържане, интензитетът на болките и страданията, обстоятелствата около задържането, както и липсата на доказателства извън гласните свидетелски показания, поради което следва да се приеме, че определеното обезщетение в размер на 1 500,00 лева кореспондира с критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. То е изцяло съобразено и с трайната практика на ВАС относно размера на присъжданите обезщетения в подобни случаи (т. напр Решение № 5576/28.05.2025 г. по адм. дело № 8121/2024 г.; Решение № 167/08.01.2026 г. по адм. дело № 9901/2025 г.; Решение № 572/22.01.2025 г. по адм. дело № 5461/2024 г.). Необходимо е да се отбележи, че цитираната в касационната жалба практика на ВАС досежно размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди при незаконосъобразно задържане с посочените номера и дати на съдебни актове не съществува. С оглед изложеното, решението на административния съд, като правилно постановено, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и навременна претенция, в полза на ответника по касация се следват разноски в размер на 130 лв. на основание чл. 143, ал. 3 АПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С оглед правната и фактическа сложност на спора, както и съобразно обема на извършените процесуални действия и предоставена защита посоченият минимален размер се явява подходящ и съответства на задените с Решение по дело С-438/22 на СЕС критерии за справедливост. Посочената сума следва да се превалутира на основание чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, като възлиза на 66,47 евро. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение,