Решение № 350 от 22.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 693/2008 г.

Решение № 350 от 22.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 693/2008 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание § 2, ал. 3 от ГПК (отм.), във вр. с чл. 218а и сл. от ГПК (отм.). Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Р. А. Б. от гр. С. процесуалния си представител - адвокат Б. против въззивно решение от 10.11.2007 г. по в. гр. д. № 3* по описа за 2004 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 16.02.2003 г. и решение от 1.04.2004 г. за допълване по гр. д. № 6023/2003 г. на Районен съд София. Посоченото касационно основание е чл. 218б, ал. 1, буква "в" от ГПК (отм.) - неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилна преценка на ангажираните по делото гласни доказателства и необоснованост. Иска от съда да отмени обжалвания акт и в зависимост от констатирания порок или да реши въпроса по същество като уважи предявения иск, или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Срещу така подадената касационна жалба не е постъпил писмен отговор по смисъла на чл. 218г от ГПК (отм.). В съдебно заседание страните не се явяват, но се представляват от процесуалните им представители, които съответно поддържат и оспорват подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на III г. о., след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Същата е неоснователна. Съображенията: С въззивното решение е оставено в сила решение на СРС, с което е осъден ответника Т. В. В. да отстъпи собствеността и да предаде владението на Р. А. Б. върху 1.50 кв. м, представляващи част от УПИ ХII-432 в кв. 3 и означена на скицата с буквите А Б В Г, която скица, подписана от съда е неразделна част от решението и е отхвърлил иска в останалата част до 150 кв. м. за процесния имот: реална част от 150 кв. м. от вилно място, цялото с площ от 914 кв. м. находящ се на ул. "Дъбова гора" /сега ул. "Букет"/ № 26 в с. Б., район П. на Столична община при съседи на имота: от изток- В. Я., от запад-улица, от север - И. Д. и от юг - В. В., като границите на реалната част са: УПИ VIII-430, УПИ IХ-434, улица, УПИ ХII-432 и УПИ ХI-433, както и е отхвърлил изцяло иска по отношение на ответника В. Т. В. /В хода на производството по делото-последният е починал и със свое определение от 5.03.2009 г. настоящият съдебен състав прекрати производството по отношение на него поради настъпила смърт/. За да постанови решението си -въззивният съд е преценил, че регулацията от 1960 г. е приложена и процесният имот от 146 кв. м. е завзет от ответника в съответствие с чл. 105 и чл. 108 от ППЗПИНМ. Тъй като дворищната регулация по ЗПИНМ има вещно действие - имотът е бил отчужден по силата на плана, като регулацията е приведена в изпълнение с предаването на придаваемото място към парцела на ответника след заплащането му /което е станало през 1961 год./ Следователно последният владее имота на годно правно основание, поради което предявения срещу него иск е неоснователен. Съгласно чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.)- касационният съд се произнася само по заявените в жалбата основания. Наведените доводи за неправилност на постановения въззивен акт поради нарушение на материалния закон се свеждат до изложени съображения за това, че регулационният план от 1960 г. е нищожен, тъй като заповед № 39/1960 г. е издадена от некомпетентен орган и няма доказателства да е обнародвана във в. "Известия" и разгласена по реда на § 23 от ВрНПЗПИНМ. Дори и да не се приеме тази теза - отчуждителното действие на плана от 1960 г. не се е породило, защото обезщетението по чл. 105, ал. 1 от ППЗПИНМ не е внесено в общината, а по сметка на съвета в БНБ, липсват доказателства за извършено плащане по реда на § 93 и § 94 от ППЗПИНМ и в н. а. № 164/1061 г. не е посочено име на собственик. Отделно счита и че действащият план от 1986 г. не е влязъл в сила, тъй като не били проведени процедурите по прилагането му с оглед разпоредбите на § 8, ал. 1, във вр. с § 6, ал. 2 и § 22 от ЗУТ. Касаторката оспорва и тезата на съда, че в нейна тежест е да установи отрицателен факт, а именно - че процедурата по прилагане на регулацията не е завършена и че. Оспорва и заключенията на приетите по делото експертизи, тъй като вещите лица правели правни изводи. Извън горното, счита и че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса на правилна преценка на ангажираните по делото доказателства. Излага доводи и за необоснованост. Направените от касатора възражения са неоснователни. Недоказано е твърдението за нищожност на плана, поради издаването на заповед № 39/1960 г. от некомпетентен орган. Представената заповед № 39 от 5.02.1960 г. е официален документ, който съгласно чл. 143 от ГПК (отм.) се ползва с обвързваща съда доказателствена сила, която, в случая не е оборена. Независимо, че представеното по делото копие на заповедта е подписано от "заместник председател", по делото липсват ангажирани доказателства, въз основа на които да се установи, че подписът не е положен от титуляра или ако е положен от негов заместник - че същият не е надлежно упълномощен за това. Необнародването на заповедта не е основание за нищожност. Неоснователно е възражението за това, че отчуждителното действие на плана от 1960 год. не се е породило, защото обезщетението не било внесено в общината, а по сметка на съвета в БНБ и липсвали доказателства за извършено плащане. В случая - нотариален акт № 164/1961 г. за собственост на имоти, придобити по регулация - е издаден на основание § 108 от ППЗПИНМ. Предвидената в закона процедура /уредена в § 100 - § 109 от ППЗПИНМ/ е изисквала - за недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица /какъвто е настоящият случай/ - нотариалните актове да се издават след изпълнение на условията за заемане на имота, които изискват обезщетяване на собственика, въз основа на внесено обезщетение по влязла в сила оценка. Плащането на дължимото обезщетение се е считало за станало с внасянето на сумата на разположение на правоимащите, а внасянето на сумата е произвеждало действие от деня на съобщаването, направено по реда на ГПК. След издаването на нотариалния акт - по тяхна молба - правоимащите са били въвеждани във владение на придадените недвижими имоти. Следователно, за изпълнение на предвидената процедура от значение е било внасянето на сумата по обезщетението и извършеното плащане, като без извършване на последното, не е било възможно издаването на нотариален акт. Обстоятелството, че в н. а. № 164/1961 г., който се ползва с обвързваща доказателствена сила за съда, е посочено, че дължимата сума е внесена с квитанция № 1* от 21.09.1961 г./ и по делото няма доказателства за допуснато нарушение на гореописания предвиден законов ред, мотивира настоящият съдебен състав да приеме за правилен извода на въззивния съд за това, че процедурата по ЗПИНМ по прилагане на регулацията е приключила. Обстоятелствата за това къде и по чия сметка е следвало да се внесе сумата и за това, че към днешна дата /49 години по-късно/ не са налични доказателства за плащане не могат сами по себе си да опорочат осъщественото действие на плана. Дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на недвижимите имоти, придадени към парцели на други лица. Собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация, като тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена. В случаите, когато се изменя дворищната регулация в обществен интерес във връзка с цели и нужди на градоустройството /какъвто е настоящият случай/ - достатъчното основание за прилагане на регулацията е заемането по законоустановения ред, в случая, чрез въвод във владение след снабдяване на титул за изпълнение - нотариален акт № 164/1961 г. за собственост по регулация /вж. в този смисъл ТР № 3/1993 г. на ОСГК/. При положение, че всички приети по делото експертизи/ и двете единични, приети и от районния, и от въззивния съд, и тройната/ са дали заключение - на базата на комбинирана скица, показваща отразяванията по кадастралния план от 1956 г., по регулационния план от 1960 г., по сега действащият регулационен план от 1986 г. и по сега действащия кадастрален план- че планът от 1960 г. - в частта му досежно процесните парцели ХII-432 /на ищцата/ и ХI-433 /на ответника/ е приложен, е ясно, че ответникът ползва процесния имот на правно основание /без завладяната от него неправомерно част от 1.5 кв. м/ и предявеният срещу него иск с правно основание чл. 108 от ЗС е неоснователен. Цитираните от касатора - разпоредби на § 8, ал. 1, във вр. с § 6, ал. 2 и § 22 от ЗУТ - в случая са неприложими, тъй като производството по приложение на регулацията е завършило. Настоящият съдебен състав не споделя тезата за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилна преценка на ангажираните по делото гласни доказателства. Всички доказателства /включително и гласните/ са обсъдени всестранно от въззивния съд, преценени са в тяхната съвкупност и в съответствие с тях са направи верни и точни правни изводи. Неоснователна е и тезата на касатора за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Необосноваността е порок, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правила от неюридически характер - логическото мислене, опитни правила, казуалните връзки между явленията. В конкретния случай не е налице подобно несъответствие, като въззивният съд е формулирал правилни фактически констатации, а въз основа на тях и верни правни изводи. С оглед изложеното, пред вид липсата на други наведени касационни доводи, Върховен касационен съд, състав на III г. о.