Решение № 5700 от 18.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 15078/2018 г.

Решение № 5700 от 18.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 15078/2018 г., V о., докладчик съдията Еманоил Митев Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Л. С. от [населено място] срещу решение № 6073 от 23.10.2018 г. по адм. д. № 1215/2018 г. на Административен съд София град/АССГ/, с което е жалбата му против заповед № РД-08-5/23.01.2018 г., издадена от Директора на Бюрото по защита при главния прокурор- за наложено на касатора дисциплинарно наказание "уволнение" и прекратяване на служебното му правоотношение. Излага касационни основания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Процесуалният представител на ответната страна –юрк. Цаловска излага доводи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски по делото. Прокурорът дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е процесуално допустима, подадена от надлежна страна в предвидения срок по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. В оспорения пред съда административен акт е прието, че за периода от 06.11.2017 г. до 17.11.2017 г., в продължение на 10 последователни дни, младши експерт Л. С. не се е явявал на работа и не изпълнявал служебните си задължения без уважителни причина – наличие на издадена заповед на директора на Бюро по защита при главния прокурор. За да отхвърли жалбата АССГ е приел, че в нормата на чл. 194, ал. 2 ЗМВР са регламентирани дисциплинарните нарушения, като т. 1 сочи като такова, неизпълнението разпорежданията на този закон и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, на заповедите и разпорежданията на ръководството на МВР и на преките ръководители. Според съда, при условията на кумулативност са двете материално правни предпоставки- деяние, изразяващо се в неявяване на работа в два последователни работни дни, както и липсата на уважителни причини за това поведение. Последното е субективното му разбиране, че вписването му в съответните графици за отпуск, за сочения период, то не носи отговорност за неявяването си на работа. За първоинстанционния съд – наличие на подадено заявление и най- вече на съответна заповед от ръководителя за разрешаването на отпуск –са единствените факти, имащи отношение към състава на нарушението. Лично то запознаване на С. със съдържанието на Заповед № 04-119 и 0 04-120/20.10.2017 г. на директора на Бюрото по защита и РД- 02-14/13.07.2017 г., РД- 02-15/13.07.2017 г., РД-02-16/13.07.2017 г. на Главния прокурор на Р България, в които е разписана процедурата за разрешаване на платен отпуск. Неспазвайки изцяло разписаната процедура С. самоволно, без основателна причина не се явявал на работа, в продължение на 10 последователни дни. Решението е неправилно. Правилно е прието, че административният акт е издаден от компетентен орган, но за разлика от АССГ касационната инстанция приема, че при установената по делото фактическа обстановка от всички събрани доказателства по делото не се установява, че са налице изложените в оспорената заповед фактическите и правни основания, съгласно изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. В мотивите на заповедта е посочено, че служителят Л. С. не е изпълнил задължението си за неявяване на работа в процесните дни. Първоинстанционния съд е възприел този извод. Приел е, че служителят е запознат с реда за ползване на платен годишен отпуск, но не е спазил изцяло същия. Въпреки, че заявлението на С. за ползване на отпуск е съгласувано с необходимите лица- началник сектор и началник на отдел, в утвърден месечен график за работните смени същия е посочен, че за процесния период е в разрешен платен отпуск- физически липсва заявление от лицето за ползване на отпуск и последвала го заповед за разрешаването му. Неоснователно и административния орган и съда вменяват тази липса в тежест на С. Налага се извод, че при липсата на редовно организиран режим за отчитане на работното време и отпуските при процесния работодател, както и разпределението на доказателствената тежест в процеса, настоящият съдебен състав намира, че не е доказано по несъмнен начин неявяването на работа на Л. С. в два последователни дни, да се дължи на негово виновно поведение, т. е. да е без основание. Съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК административният орган трябва да установи съществуването на фактическите основания, посочени в него. В случая като фактическо основание за издаване на оспорената заповед са посочени отрицателни факти (неявяване на работа от 06.11.2017 г. до 17.11.2017 г.), но въпреки това тежестта на доказването им не се променя и не се изисква насрещното доказване да е пълно, а е достатъчно да опровергава твърдените в заповедта обстоятелства. Представените от жалбоподателят доказателства са достатъчни за опровергаване на отрицателния факт – неявяване на работа да е самоволно, без надлежно разрешаване на същия да ползва отпуск. Няма спор, установява се от показанията на разпитаните пред АССГ свидетели, че заявлението за отпуск е съгласувано с преките му ръководители, сочени по-горе, същия е включен в утвърден график за месец ноември 2017 година с рег. № 2395/03.11.2017 г. В административната преписка се съдържа сведение от лицето З. Н., служител б БЗГП/рег. № 2844/19.12.2017 г. /, която заявява, че лично е запознала по телефона Л. С., че в утвърдения график е отбелязан в "отпуск", факт, отразен на самия график. За настоящата инстанция този факт е достатъчно основание да се приеме, че у С. е възбудено знание, че за процесния период се е намирал в отпуск, поради което през същия не се е явявал на работа. Индиция в тази насока е факта, че същият в последствие изрично е заявил пред представител на работодателя факта, че идва от отпуск и желае продължаването му, което е послужило за възбуждане на дисциплинарното производство срещу него. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че наложеното наказание не е съобразено с формата на вината и цялостното поведение на държавния служител. По отношение на С. е стартирала процедура по излизането му в отпуск/подадено и съгласувано заявление, включване в графика и уведомяване на служителят за това/, но същата не е довършена – не е издадена заповед за разрешаване на ползването му. Не може да бъде споделен извода, че отговорността за това следва да бъде поета изцяло от касатора. Констатирани са и техническите неуредици и липсата на добра организация и координация в работодателят относно режима на ползване отпуск. Липсват данни и обсъждане настъпването на вредни последици от поведението на служителя, поради което е налице нарушение на чл. 206, ал. 2 от ЗМВР. Твърдението, че служителят е престанал да се явява на работа не мотивира настъпването на вреди от поведението му. Събраните по делото доказателства обосновават извода на съда, че не са налице материалноправните предпоставки за прекратяване на правоотношението със служителя. С оглед на това обжалваното съдебно решение следва да се отмени и вместо него постанови друго по същество на спора, с което оспорената от С. жалба следва да бъде отменена като незаконосъобразна. С оглед изхода на спора и направеното искане ответника следва да бъде осъден да заплати на касатора сумата 1005 лева разноски за двете инстанции. Като има предвид изложените мотиви Върховният административен съд, Пето отделение