Решение № 805 от 23.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1662/2008 г.

Решение № 805 от 23.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1662/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по чл. 218а и сл. ГПК (отм.) вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК. С решение № 240 от 17.01.2008 г. по гр. д. № 24/07 г. Окръжен съд гр. Р. е отменил частично решение № 333 от 19.01.2001 г. по гр. д. № 216/99 г. на Районен съд гр. И. Признал е за установено по отношение на страните, че към 1950 г. Ш. М. М. е бил собственик на 85.5 дка земеделски земи в землището на с. С.. О. е първоинстанционното решение в частта, в която съдът се произнесъл за над 85.5 дка земи и е прекратил производството в тази част. Отменил е решението в частта, в която производството по предявения от А. К. и М. В. иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ е прекратено и е върнал делото в тази част на Районен съд гр. К. за разглеждане на иска след приключване на производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Д. Ш. Д., Ф. Ш. И. /Дурмаз/ и С. Ш. Ш. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. О. по касация М. С. В., М. Р. К., Ю. М. К., И. М. К., А. М. К. и Е. А. А. не вземат становище. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирани лица, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да отмени първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че страните са наследници на Ш. М. М., който през 1935 г. притежавал 88 дка ниви, а през 1936 г. 93.6 дка, за които плащал данъци до 1947 г. Земите били внесени в ТКЗС от неговия син Ш. Ш. М. По делото обаче не било установено бащата да е дарил земите на сина си. Съдът е отхвърлил възражението на касаторите че са придобили земите по давност, тъй като няма доказателства за владение преди 1993 г., а владението след това е било прекъснато с предявяване на иска. В касационната жалба се твърди, че съдът се позовал на решение № 244/92 г. на ПК, което не било приложено по делото. Решението било издадено от ПК гр. К., а земята била възстановена от ПК с. С.. З. решението било недопустимо. Представените скици били незаверени фотокопия. Съдът се позовал и на доказателства събрани по друго дело, в което касаторите не са участвували. Не било доказано и твърдението, че правото на собственост е на общия наследодател. Показанията на свидетелите били неясни и неточни. Доводите в жалбата са неоснователни. Установено е по делото, че Ш. М. М. бил собственик на 93 дка земеделска земя в землището на с. С.. С. удостоверение за наследници, Ш. М. М. починал на 19.09.1958 г. и оставил за наследници син Ш. Ш. М., починал 1981 г. и дъщеря Х. Ш. С., починала 1977 г. Ищците са наследници на дъщерята Х., а ответниците са наследници на сина Ш. С протокол № 244 от 16.09.1992 г. ПК С., към община К., 85.5 дка земеделски земи били възстановени на наследниците на неговия син Ш. Ш. М., с план за земеразделяне. В исковата молба ищците са поддържали, че имотът е на всички наследници тъй като получили по наследство от общия наследодател т. е., че към един минал момент, преди образуването на ТКЗС и коопериране на земята, имотът е принадлежал на общия наследодател, а не на наследодателя на ответниците, от което произтича и правото им за възстановяване по чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Въззивният съд правилно е приел въз основа на тези твърдения и представените по делото доказателства, че правното основание на иска е чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като е налице спор за материално право относно имот, подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ. В производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ се цели да се установи на кого е била собствеността на земеделската земя към момента на обобществяване, а не на кого е възстановена. С оглед на така заявения иск, в тежест на ищците е да докажат на кого е принадлежала собствеността към одържавяването на имотите. Настоящият състав на ВКС счита, че претенцията е доказана. По данъчна партида № 564 имотите са били записани на общия наследодател Ш. М., а с гласни доказателства е установено, че той е обработвал земите с наемни работници и с помощта на сина си. Ответниците не са противопоставили доказателства, че техният наследодател е придобил имотите чрез продажба, дарение или давностно владение независимо, че той ги е внесъл в ТКЗС през 1950 г. Ако се позовават на придобивна давност, задължително следва да се посочи и докаже периода, в който е владял. Според отменения Закон за давността, действал до влизане в сила на Закона за собствеността през 1951 г., срокът за придобиване на недвижим имот с недобросъвестно владение, е 20 г., а за добросъвестното владение - 10 г. Ответниците не са доказали техният наследодател да е владял в продължение на 20 години до 1950 г., като е отблъснал владението на своя баща. След включване на имотите в ТКЗС давност не тече, тъй като върху тях стопанството е придобило право на кооперативно земеползване, изключващо възможността имотът да се придобие по давност от граждани предвид забраната на чл. 86 ЗС. Ирелевантен за спора е въпросът дали касаторите са придобили имота по давност след възстановяването му. Този въпрос няма отношение към иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Само ако искът е за право на собственост към настоящия момент, в това производство може да се разглежда въпрос за давностно владение след възстановяване на собствеността. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218и ГПК (отм.), ВКС