Решение № 9414 от 19.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9286/2018 г.

Решение № 9414 от 19.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 9286/2018 г., I о., докладчик председателят Емилия Миткова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на К. Коев в качеството му на младши автоконтрольор в сектор "Пътна полиция" при ОД на МВР – гр. Пазарджик срещу решение № 386 от 18.06.2018 г. по адм. дело № 248/2018 г. на Административен съд – Пазарджик, с което по жалба на И. Димитров е отменена издадена от касатора заповед за полицейско задържане рег. № 102/2.03.2018 г. Оплакванията в касационната жалба са за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяна на решението и присъждане на направените разноски за юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция. Ответникът - И. Димитров, чрез адв. Киров, в съдебно заседание оспорва жалбата и моли да се потвърди първоинстанционното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Настоящата инстанция счита, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна поради следното: С оспореното решение по жалба на И. Димитров е отменена издадена от касатора заповед за полицейско задържане рег. № 102/2.03.2018 г., с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) е наредено задържане на Димитров за срок от 24 часа. Административният съд е приел, че обжалваната заповед е незаконосъобразна като постановена без посочване на необходимите мотиви. Посочил е, че същата е постановена в нарушение на относимите материалноправни разпоредби, тъй като по делото не е установено какъв е резултатът от изследването на дадената кръвна проба. Изложил е, че заповедта е издадена и в противоречие с принципа на съразмерност, тъй като постановеното задържане е поставило в опасност здравето на Димитров. Достигнал е до извода, че с обжалваната заповед е нарушен принципът на чл. 5 от ЕКПЧ, тъй като Димитров е бил незаконно лишен от правото си на свободно движение за срок от 24 часа. Касационната инстанция намира решението за валидно, допустимо, но неправилно. Фактическата обстановка е изяснена от Административен съд – Пазарджик, но правните му изводи не се споделят от касационния състав. Съгласно разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В оспорената заповед за задържане като фактическо основание е посочено "за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК – гр. Пазарджик на бул. "К. М. Луиза" като водач И. Димитров, [ЕГН] [населено място], [адрес] управлява л. а. Мерцедес С180 рег. [рег. номер МПС] след употреба на наркотични вещества, а именно употреба на кокаин ЗМ 244/02.03.2018 г. " При извършената проверка е установено, че водачът на посочената дата, в 09: 30 часа управлява посоченото МПС в гр. Пазарджик на бул. "К. М. Луиза" след употреба на наркотични вещества, като след извършена проверка с техническо средство - "Дрегер Дръг тест 5000" с фабричен № ARHJ-0009 е установенa положителна проба за употреба на кокаин (л. 28 от първоинстанционното дело). Пробата е показана на водача, издаден е талон за изследване с № 0007993, който е получен и подписан от водача (л. 27 от първоинстанционното дело). За така установеното е съставен Акт за установяване на административно нарушение серия Д № 0262229, за нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП. С оспорената заповед за задържане на лице рег. № 102/02.03.2018 година, издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР жалбоподателят е задържан на посочената дата за срок от 24 часа в РУ "Полиция" – гр. Пазарджик. При задържането жалбоподателят е подписал декларация и е съставен протокол за личен обиск на лице. Представен е лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 005770 (л. 35 от първоинстанционното дело), от който е видно, че И. Димитров е постъпил за преглед на 2.03.2018 г. в 10: 52 часа и е напуснал на същата дата в 11: 22 часа като са му назначени изследвания – проба за употреба на наркотични вещества и е назначена терапия с фурантрил 1 ампула. Разпоредбата на чл. 72 от ЗМВР регламентира правомощието на полицейските органи да задържат в специални помещения за срок от 24 часа лицата, по отношение на които са налице обстоятелствата на чл. 72, ал. 1, т. 1 - 7 от ЗМВР включително. От анализа на събраните по делото доказателства е видно, че в случая задържането е било извършено във връзка с наличие на данни за извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК. Задържането е било извършено за срок, посочен в закона, заповедта на полицейския орган е издадена в изискуемата форма. Налице са и фактическите обстоятелства, съответстващи на приложимия материален закон - чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за срок не по-дълъг от 24 часа, представлява по смисъла на чл. 22 от ЗАНН принудителна административна мярка, която има за цел да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление или да се укрие. За прилагане на нормата е достатъчно наличие на данни за извършено престъпление и данни то да е извършено от задържаното лице, без дори да е необходимо да се уточнява характера на престъплението. В хода на съдебното производство пред административния съд, административният орган е представил доказателства, които установяват по безспорен начин наличието на данни за извършено от И. Димитров престъпление, които обосноват необходимостта от задържането му. В тази връзка неправилно първоинстанционния съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, тъй като към момента на прилагането на ПАМ не е имало данни, че Димитров е съпричастен при извършване на престъпление по отразения в заповедта текст на чл. 343б, ал. 3 от НК, тъй като не е представен резултат от изследването за употреба на наркотични вещества. Касационната инстанция намира, че не е налице нарушение на правото на свобода и сигурност, регламентирано в чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията.