Решение № 331 от 12.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1870/2015 г.

Решение № 331 от 12.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1870/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Драгомир Драгнев Производството е по реда на чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. К. И. против решение № 480 от 7.11.2014 г., постановено по въззивно гражданско дело № 574 по описа за 2014 г. на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение № 205 от 15.05.2014 г. по гр. д. № 1532 по описа за 2013 г. на Димитровградския районен съд и е постановено друго за отхвърляне на предявения от П. К. И. Против П. Д. Щ. и Д. Иванова Щ. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения на 19.07.2006 г. предварителен договор за покупко-продажба на апартамент № в [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх., етаж. Касаторът твърди, че решението на Хасковския окръжен съд е необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения, поради което моли настоящата инстанция да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Ответниците по жалбата Д. и П. Щ. я оспорват. Молят настоящата инстанция да остави в сила обжалваното решение. Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното: Касационната жалба срещу решението на Хасковския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна/ищец по делото/, в срока по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с цена 14 045,60 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 800 от 10.07.2015 г. по настоящото дело на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Поставеният въпрос е допустими ли са гласни доказателства, без да са налице изключенията, предвидени в чл. 165, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, когато страната твърди, че договор между нея и противната страна е нищожен поради противоречие с чл. 152 от ЗЗД, тъй като прикрива съглашение, с което се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора различен от предвидения в закона. По принцип страната, която е подписала договора, е извършила изявление в частен документ със съответното съдържание. Когато тази страна твърди в хода на делото, че отразената в документа сделка е симулативна, всъщност желае да опровергае съдържанието на писмен документ. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК в този случай свидетелските показания са недопустими, освен ако няма изрично съгласие на страните/ал. 2 на чл. 164 от ГПК/ или при т. нар. начало на писмено доказателство /чл. 165, ал. 2 от ГПК/. Дали ограниченията за допустимостта на свидетелските показания важат и в хипотезата, когато прикритата сделка е нищожна поради противоречие с императивна правна норма и с морала в правната доктрина съществуват две становища. Според първото трябва да се отдаде предпочитание на материалната норма на чл. 26 от ЗЗД, а според второто не трябва да се минира сигурността на документа и на гражданския оборот с допускане на свидетели/К. Ц., "Симулацията в гражданското право", издание от 2001 г. на "С. -р", стр. 355, 356/. В подкрепа на второто становище се изтъква и доводът, че страната, която иска свидетелите, е участвала в незаконната сделка, а никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение/ nemo auditor propriam turpitudinem allegans/. В съдебната практика обаче се отрича приложението на този принцип при нищожност поради противоречие със закона/решение № 2114 от 20.11.1958 г. по гр. д. № 6354/58 г. на Второ Г. О. на ВС, сборник от 1958 г., стр. 167/ и се поддържа първото становище, което настоящият състав също споделя. Забраната да се уговаря предварително начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона/чл. 152 от ЗЗД, чл. 209 от ЗЗД/ е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения в периоди на стопанска криза. Лицата, които се занимават с тази незаконна дейност без необходимите разрешения, нямат интерес от съставяне на обратен документ, разкриващ симулацията на предварителния договор по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД като обезпечение за даден заем. Лицата, които получават заема, обикновено се намират в парично затруднение, те са по-слабата страна, която не е в състояние да изиска от другата страна обратен документ. По този начин нормалният път за защита от симулацията е преграден за страната, пострадала от незаконната дейност по предоставяне на заем срещу висока лихва. Ако при това положение страната бъде лишена от възможност да установи симулацията и нищожността на прикритата сделка с помощта на свидетели, съдът ще узакони и ще придаде правно действие на незаконна и неморална дейност. До такъв неприемлив за обществото резултат не трябва да се достига. Ето защо съдът следва да е в състояние да разкрие и да откаже да даде защита на всяка неморална и противоречаща на императивни норми сделка, като за целта са допустими всички доказателствени средства, без да се прилагат ограниченията на чл. 165, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. От този отговор на въпроса следва, че е правилна практиката, застъпена в решения № 206 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 824 по описа за 2011 г. на IV ГО на ВКС, № 405 от 25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. и № 461 от 16.01.2012 г. по гр. д. № 1206/2010 г. на IV ГО на ВКС. Въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е обсъдил събраните пред него свидетелски показания и е достигнал до извода, че предварителният договор е сключен като обезпечение на договор за заем, поради което е нищожен поради противоречие с чл. 152 от ЗЗД и е отказал да го обяви за окончателен. По тези съображения настоящата инстанция приема, че по поставения въпрос обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора касаторът дължи на ответниците по жалбата 600 лв. разноски за касационното производство. Воден от горното, съдът