Решение № 8399 от 12.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 11194/2020 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Матеев, чрез адв. Георгиев като процесуален представител, против решение 2561 от 18.05.2020 г., постановено по адм. дело 5135/2019 г. по описа на Административен съд София - град. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и постановяване на друго, с което да се обяви за нищожна оспорената заповед или да се отмени като незаконосъобразна. Касаторът претендира присъждане на направените по делото разноски. От жалбоподателя А. Матеев е подадена и частна жалба против определение от 27.07.2020 г., постановено по същото дело, с което в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта на присъдените разноски. Прави искане за отмяна на определението и редуциране на размера на адвокатското възнаграждение до предвидения минимум от 600 лева. Ответникът Т. Бракьовска, чрез пълномощника си адв. Ножарова, в писмени отговори изразява становище за неоснователност на касационната и частна жалби. Прави искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция. Ответникът Д. Бракьовски, чрез процесуалния си представител адв. Чернаев, в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна и моли да му бъдат присъдени разноски. Ответниците началникът на РДНСК София, главният архитект на район Средец при Столична община и М. Матеева не изразяват становище по жалбите. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд София - град отхвърля жалбата на А. Матеев срещу заповед ДК-10-ЮЗР-22/18.03.2019 г. на началника на РДНСК - Югозападен район, с която е отменено разрешение за строеж (РС) 43/02.06.2010 г. на главния архитект на район Средец, Столична община, ведно с одобрените инвестиционни проекти за строеж: Преустройство на магазин 1 в кафе-бар, находящ се в кв. 390, местност ГГЦ-Зона-Г по плана на гр. София, с посочен административен адрес, издадено в полза на Й. Матеев и А. Матеев като възложители. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган съгласно разпоредбата на чл. 216, ал. 6 (отм.) ЗУТ, в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Излага съображения, че поради допуснати нарушения при съобщаване на процесното РС жалбата срещу него следва да се приеме за подадена в срок. Като се позовава на разпоредбите на чл. 46, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 144 АПК и чл. 38 ЗЗД приема, че представителят на възложителите не може да получава съобщения за издаденото строително разрешение и за останалите заинтересовани лица, които са с противоречиви интереси. Сочи, че инвестиционните проекти е следвало да бъдат съгласувани с Министерството на културата при условията и по реда на чл. 125, ал. 5 ЗУТ във връзка с чл. 83, ал. 1, б. б от Закона за културното наследство (ЗКН), което не е сторено. Обосновава извод за липса на необходимото съгласие по чл. 185, ал. 2 ЗУТ на общото събрание на собствениците на обекти в етажната собственост във връзка със засегнатите и отнети в резултат на преустройството общи части на сградата. По тези съображения жалбата срещу оспорената заповед е отхвърлена като неоснователна. Решението е валидно, допустимо и правилно. Законосъобразен е изводът на съда, че началникът на РДНСК Югозападен район се произнася по допустима жалба срещу процесното РС, подадена от заинтересовано лице, на което същото не е надлежно съобщено. Оспорената заповед е издадена в производство по чл. 216 (отм.) ЗУТ по жалба на Т. Бракьовска собственик на партерно помещение, самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост, в която е разрешено преустройството на магазин 1 в кафе-бар. РС е издадено на основание чл. 148, ал. 2 и ал. 4 във вр. с чл. 185, ал. 2 ЗУТ, като е предвидено преустройство и промяна на предназначението на обекта. По делото е установено, че се засягат общи части от сградата, което определя оспорващата го като заинтересовано лице в хипотезата на чл. 149, ал. 2, т. 3 ЗУТ (в актуалната към този момент редакция на разпоредбата, сега т. 3). Съобщението за издаденото разрешение за строеж е извършено по реда на § 4, ал. 3 (редакция ДВ, бр. 61/2007 г.) ДР ЗУТ, съгласно която норма в случаите по ал. 1 за жилищни сгради с режим на етажна собственост съобщенията се връчват на председателите на управителните съвети (управителите). Установено е от представения по делото протокол от 20.04.2010 г. на общото събрание на живущите в жилищната сграда на [улица], гр. София, че за управител (председател) на управителния съвет е избран Е. А. Матеев, на когото е съобщено на 02.06.2010 г. за одобрените инвестиционни проекти и издаденото строително разрешение. Безспорно е, че в административното производство пред главния архитект на район "Средец" той представлява заявителите, по чието искане е постановен оспореният пред контролния орган административен акт. Разпоредбата на чл. 149, ал. 1 ЗУТ изрично предвижда, че издадените разрешения за строеж се съобщават на заинтересованите лица при условията и по реда на АПК. В случая такова съобщаване не е направено. Цитираната норма изключва приложението на § 4, ал. 3 (в относимата редакция ) ДР ЗУТ, по който ред е връчено съобщението за издаденото разрешение за строеж. Този ред за уведомяване за административните актове се прилага в случаите, когато не е изрично указано съобщаването да се извършва по реда на АПК (§ 4, ал. 2 във вр. с ал. 1 ДР ЗУТ), поради което предвидената процедура не намира приложение за разрешенията за строеж. Узнаването за издадения акт по други способи не може да замести надлежното съобщаване по посочения в специалната разпоредба на чл. 149, ал. 1 ЗУТ ред. При липсата на представени доказателства за редовно връчване на разрешението за строеж правилно началникът на РДНСК в оспорената заповед и първоинстанционният съд в обжалваното решение приемат, че срокът за обжалването му не е започнал да тече по отношение на Бракьовска, поради което същото не е влязло в сила и е неприложима забраната по чл. 156, ал. 5 (сега ал. 8) ЗУТ. Дори и да се приеме, че формално процедурата по § 4, ал. 3 ДР ЗУТ за съобщаване на РС е спазена, то настоящият състав споделя извода, че в конкретния случай извършеното връчване на акта на Е. А. Матеев като управител на етажната собственост не може да се приеме за редовно. Това е така, защото той е син на единия от съсобствениците на обекта и пълномощник на двамата заявители, в полза на които е издадено разрешението за строеж. Тези обстоятелства сочат наличието на противоречиви интереси с останалите заинтересовани лица, поради което съвместяването на двете качества е недопустимо. Участието на Е. Матеев в административното производство като представител на заявителите изключва възможността именно на него да се съобщи издаденото РС в качеството му на управител на етажната собственост, тъй като се явява заинтересован от изхода на спора, което обстоятелство не е съобразено от административния орган. Приемането на обратното би имало за последица погасяване на възможността на всяко от заинтересованите лица, притежаващи самостоятелно право на жалба съгласно чл. 149, ал. 3 (в относимата редакция) ЗУТ, да оспорят РС поради изтичане на предвидения 14 - дневен срок, което не е целта на закона. Неоснователно е възражението за произнасяне на административния орган извън рамките на неговата компетентност. Противно на твърденията в касационната жалба разрешението за строеж и проектите към него не са оспорени от страна на Т. Бракьовска единствено като нищожни. В приложената към административната преписка нейна жалба от 01.09.2017 г. изрично е посочено, че ако административният орган счете, че пороците на актовете не обуславят нищожността им, същите следва да бъде отменени като унищожаеми, т. е. оспорена е и тяхната законосъобразност. Правилен и обоснован е изводът на съда за издаване на РС в нарушение на чл. 185, ал. 2 ЗУТ. В случая се предвижда промяна на предназначението на магазин в кафе-бар, както и преустройство на сутеренното помещение под магазина в тоалетни и съблекалня за персонала. Квадратурите на помещенията на кота -2,17 по представените технически проекти включват и общи части на сградата, а именно разпределение сутерен кота - 2,17: 1 - вход посетители с площ 3,4 кв.м., включващо и стълбищно рамо; . 2 - входно антре с площ 3 кв.м. и 6 - техническо помещение с площ 4,80 кв.м., представляващо площта под стълбищното рамо. В тази насока са констатациите на вещото лице по приетото заключение на съдебно-техническата експертиза. При тези данни законосъобразен е изводът, че в случая не са изпълнени условията на чл. 185, ал. 2, предл. второ ЗУТ, тъй като липсва съгласието на всички собственици, изразено с нотариална заверка на подписите. Представените по делото доказателства сочат единствено към съгласие за промяна предназначението на обекта, като дори дописаният в т. 2 на протокол от 20.04.2010 г. на общото събрание на собствениците в жилищната сграда ръкописен текст за изграждане на санитарен възел в магазин 1, не може да обуслови извод за съгласие за завземане и промяна на предназначението на общи части от сградата. Такова заключение не може да се направи и от обяснението на вещото лице в съдебно заседание, че с предвиденото преустройство преминаването от живущите в сградата през стълбището не е прекъснато. Доводите в тази насока са неоснователни, тъй като дори това да касае описаните вход за посетители и входно антре, то преобразуването на пространството под стълбищното рамо в техническо помещение безспорно има преграждаща функция за общо ползване на площта - обща част. Настоящият състав напълно споделя изводът на съда за липса на съгласуване на инвестиционните проекти по реда на чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗУТ (в относимата редакция към издаването на разрешението за строеж, ДВ, бр. 65/2003 г., отм.) във връзка с чл. 83, ал. 1 от Закона за културното наследство, доколкото сградата, в която се намира преустроеният обект представлява недвижима културна ценност с категория местно значение, попадаща и в обхвата на територия с културно-историческо наследство със статут на групова недвижима културна ценност Жилищна зона Център (Ж-2), I-част, кв. 31, гр. София. Аргументите в касационната жалба в противен смисъл, основани на липсата на засягане на фасадата на сградата с процесното разрешение за строеж, са неоснователни. Разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 1, т. б ЗКН изисква такова съгласуване в хипотезата и на промяна на предназначението без значение на каква част от сградата със статут на недвижима културна ценност. С оглед изложеното, оспорената заповед за отмяна на разрешението за строеж, ведно с одобрените инвестиционни проекти, правилно е приета за валидна и законосъобразна. Кат отхвърля жалбата срещу административния акт, съдът постановява решението си в съответствие с относимите материалноправни разпоредби, поради което същото следва да се остави в сила. Частната жалба срещу определение от 27.07.2020 г. е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение първоинстанционният съд, в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, с оглед изхода на спора отхвърля искането за намаляване на присъдените в полза на Т. Бракьовска разноски. Излага съображения, че адвокатското възнаграждение е преценено с оглед фактическата и правна сложност на делото, като е отчетена и процесуалната активност на пълномощника на заинтересованата страна в първоинстанционното производство. Определението е правилно. Своевременно направеното от жалбоподателя възражение съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК във вр.с чл. 144 АПК е обсъдено от съда при произнасянето му в решението относно разноските. Настоящият състав споделя заключението в мотивите на съдебния акт, че направените разноски за адвокатско възнаграждение от 1500 лева не са прекомерни предвид характера на съдебното производство, както и фактическата и правна сложност на делото. Като присъжда такива, представлващи адвокатски хонорар в размер над минимално предвидения в чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за този тип дела без определен материален интерес, съдът не допуска процесуално нарушение, тъй като възражението за прекомерност е само условие за редуциране на претендираните разноски, но преценката относно наличието или липсата на основание за това се извършва във всеки конкретен случай. В обжалваното определение са изложени подробни съображения относно сложността на правния казус и обосновано е прието, че претендираните разноски не следва да се намаляват. Определението като законосъобразно следва да се остави в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявените претенции за присъждане на разноски от ответниците - Т. Бракьовска и Д. Бракьовски, на същите се дължат направените такива за тази инстанция, които касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати, както следва: в полза на Т. Бракьовска - в размер на 750 лева, съставляващи адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита и съдействие от 25.06.2020 г.; в полза на Д. Бракьовски - в размер на 1 600 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.06.2020 г. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,