Решение № 380 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 429/2011 г.

Решение № 380 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 429/2011 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 599/20.04.2011 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 429/2011 г. по жалба на м. на ф., като представител на Д., е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 810 от 07.12.2010 г. по гр. д. № 842/2010 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора против В. С. К. иск за сумата 275 323,97 лв. Обжалването е допуснато за да се отговори на въпроса от коя дата се счита известен делинквентът и започва да тече погасителната давност при извършено престъпление против финансовата, данъчната и осигурителните системи, когато авторството и деянието, от които произтичат вредите, не са известни към датата на установяване на нарушението на данъчното законодателство. Според настоящия съдебен състав началният момент, от който започва да тече давностния срок при деликти, съставляващи същевременно и престъпления по глава VII от Особената част на НК, не може да бъде преди откриването на дееца и нарушението. Правилото на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД определя моментът на изискуемостта на вземането като такъв, от който започва да тече давността. Задълженията, възникнали от деликт, са изискуеми от момента на настъпване на вредите, т. е. от този момент за тях тече погасителна давност. Обаче нормата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД въвежда изключение от принципа като постановява, че при възникналите от деликт задължения, давността не започва да тече до момента, в който деецът бъде открит. Логически е изключено да бъде открит извършителят на престъпление, ако неговите престъпни последици не са настъпили явно. Такава е хипотезата при извършване на престъпления против финансовата, данъчната и осигурителните системи, които са свързани с деклариране на данни и внасяне на данъка от задължените лица, с водене на счетоводна отчетност и др. под. Към момента, в който невярното деклариране или документиране бъде осъществено, престъплението не е известно, освен за самият извършител. Няма рационално оправдание да се счита, че давността започва да тече от този момент, тъй като деецът не е открит - това е и невъзможно, тъй като не е открито и самото престъпление, довело до настъпване на вреди. Деецът става известен едва когато при проверка на декларираното от него се установи, че то е и елемент от престъпен състав. Ето защо на поставения въпрос следва да се отговори в смисъл, че началният момент, от който започва да тече давностния срок при деликти, съставляващи същевременно и престъпления по глава VII от Особената част на НК, започва да тече от датата на откриването на дееца, което не може да стане по-рано от откриването на самото нарушение. По-конкретно не може да тече давност за престъпления, свързани с осуетяване на плащане на данъчни задължения, преди тези задължения да са установени от приходната администрация по съответния предвиден в ДОПК ред. След така приетия отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу атакуваното въззивно решение за основателна. Това решение е частично недопустимо, тъй като за причинените с престъплението вреди, за които държавата разполага с влязъл в сила данъчен ревизионен акт, не може да се провежда исково производство. В този смисъл са решения на ВКС, III г. о. № 188/06.06.2011 г. по гр. д. № 1508/2010 г. и № 220/09.06.2011 г. по гр. д. № 1484/2010 г., издадени в производство по чл. 291 от ГПК. Следователно за вредите, причинени от ответницата чрез невярно деклариране и документиране, изразяващи се в избягване на установяване и плащане на данъчни задължения по ДДС след 1.02.2004 г. (за който период има издаден данъчен ревизионен акт), въззивното решение е недопустимо. В тази част следва да се обезсили и производството по него да се прекрати. В останалата част решението е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като осъдителният иск е отхвърлен поради това, че изискуемостта на вземанията е настъпила в момента, в който невярното деклариране и укриването на данъци е извършено, а това е станало повече от 5 години преди образуване на делото. Счетено е, че към този момент извършителят е известен и давността не може да започне да тече от момента, в който деянието е открито. Доколкото настоящият съдебен състав приема, че деецът не може да бъде открит преди да е открито извършеното нарушение, то давността тече не от датата на настъпване на вредите, а от момента, в който те са установени с данъчен ревизионен акт. Тъй като въззивният съд е изтълкувал материалния закон по различен начин, налице е касационното основание по чл. 281, т. 3 пр. 1 от ГПК и обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен. По аргумент от чл. 293, ал. 3 от ГПК и доколкото няма необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът трябва да бъде решен по същество от касационната инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че ответницата В. К. е била управител на [фирма] и в това си качество е осъдена за извършени престъпления по чл. 257, ал. 1 (отм.) от НК вр. чл. 255 и чл. 256 от НК. Периодът, в който престъпната дейност е осъществена и за който е постановена присъда по НОХД № 1062/2008 г. на Пловдивски окръжен съд, е от 01.06.2003 г. до 16.08.2004 г. като в този период, поради потвърдена от ответницата неистина в данъчни декларации по ЗДДС, управляваното от нея [фирма] е избегнало плащане на ДДС общо от 194 451,76 лв., а поради нередовно водене на счетоводна отчетност от осъдената по отношение на същото дружество е осуетено установяване на данъчни задължения в размер 275 323,97 лв. По отношение на [фирма] има издаден и влязъл в сила ДРА № 630/31.03.2005 г., с който за периода 01.02.2004 г. - 31.10.2004 г. са установени данъчни задължения от невнесен ДДС в размер 316 369,15 лв. При тези факти няма основание за отхвърляне на иска за обезщетяване на вредите, които с поведението си ответницата е причинила до 01.02.2004 г. За тях няма издаден и влязъл в сила данъчен ревизионен акт. Законодателството позволява за едно и също задължение да бъде осъдено повече от едно лице и по тези хипотези има установена практика. Когато се касае за задължения за обезщетяване на едни и същи вреди от повече от едно лице, то изпълнението от страна на единия освобождава от отговорност другият задължен субект. Не съществува обаче законова пречка иск за вземането, преди да е удовлетворено, да бъде предявен и срещу двете лица, било в общо, било в отделни производства. В настоящия случай с влязла в сила присъда е установено, че за периода от 01.06.2003 г. до 31.01.2004 г. ответницата е извършила престъпления, с които е избегнала за [фирма] плащане на данъчни задължения и е осуетила установяването на такива в общ размер 78 650,28 лв. Присъдата е задължителна за настоящия съдебен състав (чл. 300 от ГПК), следователно установено е, че от деликтното поведение на ответницата държавата търпи вреди в посочения размер, резултат от избягване на плащането и установяване на данъчни задължения. Към настоящия момент няма данни тези вреди да са обезщетени, нито за тази сума има данъчен ревизионен акт, поради което предявеният срещу ответницата иск е основателен и следва да бъде уважен в посочения размер. По изложените съображения съдът