Решение № 3870 от 10.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11733/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет с срещу Решение 22880/08.11.2024г. по адм. дело 7870/2024г. на Административен съд - София-град, в частта му, с която е отменено Решение 7804/16. 07. 2024г. на административния орган относно отказ за предоставяне на хуманитарен статут на Я. А. Х., гражданин на Сирия. Касаторът, чрез процесуален представител твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква, че съдът не е обсъдил относимите към спора факти и обстоятелства и неправилно е приложил чл. 9 и чл.12 от Закона за убежището и бежанците. По тези съображения, подробно развити в касационната жалба, иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на жалбата срещу административния акт изцяло. Ответната страна - Я. А. Х., чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Със съдебното решение, в обжалваната му част, АССГ е отменил решението на председателя на Държавна агенция за бежанците при МС относно отказа за предоставяне на хуманитарен статут на Я. А. Х., гражданин на Сирия. Първоинстанционният съд е обсъдил от фактическа страна бежанската история и представените справки за актуалната ситуация в Сирия. Установено е в административното производство и пред съда, че кандидатът за статут е влязъл в България легално със своето семейство, за да се съберат със сина си въз основа на Решение 4240/28. 02. 2023г. на зам. председателя на ДАБ. С протоколно определение от 25.03.2024г. по нохд 573/2024г. по описа на Районен съд Русе е одобрено споразумение, съгласно което чужденецът се признава за виновен в това, че е осъществил от субективна и обективна страна състава на престъпление по чл. 279, ал.1, вр. с чл.18, ал.1 от НК, за това, че на 06.03.2024г. на ГКПП- Дунав мост е направил опит да излезе през границата на страната без разрешението на надлежните органи на власт, за което на основание чл. 55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, което е отложено за изтърпяване с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 НК. В интервюто Я. А. Х. е заявил, че е напуснал Сирия, защото там не може да се живее, няма работа, няма нормални условия за живот, има война. Съдът е приел от правна страна, че решението е прието от компетентен орган, в установената от закона писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но при неправилно приложение на материалния закон. Съдът е изложил подробни съображения, че извършеното от чужденеца престъпление не е тежко по смисъла на закона и не обуславя недостойнство за търсената защита. В същото време, доколкото изводите на административния орган са за наличие на въоръжен конфликт в страната на произход, съдът е отменил частично административния акт и е върнал преписката на административния орган, за да се произнесе относно поисканото предоставяне на хуманитарен статут. Решението е валидно, допустимо и правилно. Фактическата обстановка по спора е надлежно установена. Крайният правен извод на съда е правилен. Не са налице релевираните касационни основания за отмяна на съдебния акт. Административният орган е стигнал до извода, че в страната на произход е налице въоръжен конфликт, поради което е осъществена хипотезата на чл. 9, ал.1 т.3 ЗУБ. Конкретната причина за отказ за предоставяне на закрила в случая обаче е приетото от административния орган недостойнство за защита, поради извършване на тежко престъпление по смисъла на чл. 12,ал.2, т.2 ЗУБ. В случая не е спорно, че чужденецът е осъден, тъй като противозаконно се е опитал да напусне държавната граница без съответно разрешение за това - престъпление по чл. 279, ал.1 НК. Наказанието, предвидено за това престъпление е от три до шест години и глоба от хиляда до пет хиляди лева. Както е отчел и АССГ, в наказателното производство е определено наказание под предвидения в закон минимум. От престъплението не са произтекли вреди, нито са поставени в опасност живота и здравето на други лица. При подробно обсъждане на естеството на престъплението и съдебната практика, правилно АССГ е приел, че посоченото престъпление не се характеризира като тежко. Понятието тежко престъпление има автономно значение в международното право и следва да не се определя само с позоваване на националното законодателство. Компетентните органи трябва да извършват отделна оценка за всеки конкретен случай. Под тежко престъпление се разбира предумишлено престъпление, тежко наказуемо деяние или друго престъпление, категоризирано като сериозно и съответно преследвано съгласно наказателното право в повечето правни системи. Определянето на тежестта на деянието може да се ръководи от различни критерии, например: естеството на деянието, включително степента на насилственост, използваните методи, може да се изхожда от максималното наказание, което потенциално би могло да се наложи при осъдителна присъда, или срока на наказанието, наложено с присъдата; вредата, която би могла да бъде нанесена и др. Съгласно решение на Съда на Европейския съюз от 13 септември 2018 г. по дело С-369/17, член 17, параграф 1, букви а)-в) от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила е плод на волята на законодателя на Съюза да въведе основания за изключване от субсидиарната закрила, сходни на тези, които се прилагат за бежанците. Въпреки това, макар тези основания за изключване да са свързани с понятието "тежко престъпление, приложното поле на основанието за изключване, предвидено в член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, е по-широко от това на основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в член 1, раздел F, буква b) от Женевската конвенция и в член 12, параграф 2, буква б) от Директива 2011/95. Всъщност, докато основанието за изключване от статута на бежанец, предвидено в последната разпоредба, е свързано с извършването на тежко престъпление, което няма политически характер, извън страната, която е дала убежище на заинтересованото лице, и преди то да бъде прието като бежанец, основанието за изключване от субсидиарната закрила, предвидено в член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, е свързано по-общо с извършването на тежко престъпление и следователно не е ограничено нито географски, нито във времето, нито с оглед на естеството на съответните престъпления. Наказанието, предвидено от наказателното законодателство на съответната държава членка, е от особено значение при преценката на тежестта на престъплението, обосноваваща отказа за предоставянето на хуманитарен статут в съответствие с член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95. Въпреки това компетентният орган може да се позове на предвиденото в тази разпоредба основание само след като прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че деянията, извършени от съответното лице, което извън това отговаря на критериите за получаване на поискания статут, представляват такова основание за изключване. В случая АССГ е осъществил надлежно правомощията си и правилно, при преценка в съвкупност на събраните доказателства и на релевантните обстоятелства, е стигнал до извод, че извършеното от чужденеца престъпление не е тежко по смисъла на член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95. Правилно за целта съдът е отчел и обстоятелството, че чужденецът е пристигнал в България с цел събиране на семейството. Наред с това, както административният орган, така и съдът, са стигнали до извод, че за лицето са налице предпоставките за предоставяне на статут, поради ситуацията в страната на произход. Това становище се подържа и в касационната жалба от самия административен орган. Настоящата касационна инстанция не може да приема за установени факти, различни от вече констатираните от административния орган и от съда. Поради това следва да се сподели крайния извод, че преписката следва да бъде върната на административния орган за ново произнасяне, при което, при преценката за предоставяне на хуманитарен статут следва да бъдат съобразени актуалните данни за ситуацията в страната на произход. Независимо от изхода на спора по отношение на субсидиарната закрила обаче, следва да се отчете, че чужденецът се ползва с правата по чл.13-15 от Директива 2003/86/ЕО на Съвета от 22 септември 2003 година относно правото на събиране на семейството, респективно с правата по чл.22 ЗУБ. Не са налице сочените от касатора пороци на обжалваното решение, съставляващи основания за неговото касиране, поради което същото, като правилно, следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение