Решение № 2660 от 6.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14405/2015 г.

Решение № 2660 от 6.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14405/2015 г., VIII о., докладчик съдията Свилена Проданова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) гр. Б. срещу решение № 1525 от 23.10.2015 г. на административен съд Б., постановено по адм. д. № 1633/2014 г., в частта, в която е отменен ревизионен акт (РА) № 201302689/27.03.2014 г. на НАП гр. Б., потвърден с Решение № 197/14.07.2014 г. на директора на дирекция ОДОП гр. Б. при ЦУ на НАП. Не се обжалва частта за установените задължения по ЗКПО за данъчен период 1.01.2011 г. - 31.12.2011 г. В касационната жалба се сочи основание по чл. 209, т. 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост. Претендира съдът да отмени обжалваното решение и да постанови решение, с което да отхвърли оспорването, като му присъди юрисконсултско възнаграждение за две инстанции. Ответникът - "Т. и." ЕООД, взема становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Върховният административен съд, осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти съгласно чл. 220 и чл. 218 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна, поради следното: Делото е за първи път на производство пред ВАС. С решение № 1525/23.10.2015 г. по адм. дело № 1633/2014 г. по описа на АС Б., съдът е отменил ревизионен акт (РА) № 201302689/27.03.2014 г., издаден от Г. Д. П. - началник сектор "Ревизии" и Д. Н. Ж. - старши инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Б., потвърден с Решение № 197/14.07.2014 г. на директора на дирекция ОДОП гр. Б. при ЦУ на НАП, в частта по ЗДДС относно отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактурите, издадени от "В." ЕООД. Пред настоящата инстанция се обжалва решението в отменителната част, в частта по ЗДДС относно отказано право на приспадане на данъчен кредит по фактурите, издадени от "В." ЕООД. В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. За да отмени процесния РА, в частта за задължения по ДДС първоинстанционният съд е приел, доказана реалност на доставките на сандвич-панели от подизпълнителя "В." ЕООД въз основа на договори и протоколи и фактури към възложителя "Т. и." ЕООД. Обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Настоящата инстанция споделя направените от първоинстанционния съд след обсъждане на доводите на страните обосновани правни и фактически изводи. Обжалваното решение е мотивирано, постановено е при обсъждане на всички събрани доказателства, поотделно, при преценка на доказателствената им сила и стойност, както и съвкупно. Правилно е разрешен спорният по делото въпрос, въз основа съвкупния анализ на всички относими писмени и гласни доказателства, като не са допуснати нарушения на материалния закон. При систематично тълкуване на разпоредбите на чл. 9, ал. 1 вр. с чл. 25, ал. 1 и 2 ЗДДС вр. с чл. 68 и чл. 69 ЗДДС се налага изводът, че при доставка на стоки и услуги следва да е направена доставката на стоката и да е извършена услугата. Настоящите доставки не попадат сред възможните законови изключения от този принцип. Първоинстанционният съд правилно е приел, че от доказателствата по делото се установява, че "Т. и." ЕООД е възложил на "В." ЕООД доставка на сандвич-панели. За тази цел между страните е сключен договор от 1.08.2012 г. Няма спор, че сделката между получателя "Т. и." ЕООД и доставчика - "В." ЕООД е оформена документално като облигационно правоотношение и счетоводно, вкл. чрез отразяване в счетоводните регистри и дневници на всяка от страните. В подкрепа на този извод са събраните писмени и неоспорени в своята доказателствена сила писмени доказателства - фактура № 150000000012/21.08.2012 г., издадена от доставчика "В." ЕООД, счетоводна справка от м. 08.2013 г. за извършените счетоводни записвания, договор за доставка на сандвич-панели от 1.08.2012 г и приемо-предавателен протокол от 1.08.2012 г., в който е посочено, че транспортът е извършен от доставчика. Представен е и договор за доставка от 3.07.2012 г. сключен между "Т. и." ЕООД - доставчик и "О. 2000" ООД - купувач, с предмет на доставка сандвич-панели. Съмнението на приходната администрация е, че представените от "Т. и." ЕООД писмени доказателства не доказват доставката на сандвич-панели от страна на "В." ЕООД към ответника. Касаторът счита, че първоинстанционният съд не е съобразил обстоятелството, че доставчикът "В." ЕООД няма назначен персонал по трудов договор и че няма сключени граждански договори, което според органа е предпоставка за нереална доставка. Оплакването е неоснователно. Отказът на органа по приходите да не признае право на приспадне данъчен кредит, поради това, че издателите на процесните фактури за услуги не са доказали кадрова обезпеченост противоречи на тълкуването на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност от Съда на ЕС, съдържащо се в решение по дело С-324/11, съгласно което фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал посочените работници, не представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с данък върху добавената стойност, когато този получател не е разполагал с данни, въз основа на които да заподозре наличието на нарушения или измама в това отношение от страна на този издател. Следователно правото на приспадане не може да бъде отказано поради посочения факт, след като предвидените в Директивата материалноправни и процесуални условия за упражняване на това право са изпълнени. По делото са събрани достатъчно неоспорени доказателства, които АС Б. подробно е обсъдил, преди да направи обоснования си извод относно реалността на процесните доставки. АС Б. правилно се е позовал на трайната съдебна практика на Върховният административен съд, който посочва, че отказът на органа по приходите да признае на ревизираното лице право да приспадне данъчен кредит, поради това, че издателят на фактурата или някой от неговите доставчици са извършили нарушение, противоречи на изискванията на чл. 167, 168, б. а), чл. 220, т. 1 и чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност и тълкуването й от Съда на ЕС, съдържащо се в Решение от 21 юни 2012 г. по съединени дела С- 80/11 и С-142/11. Ако поради нередности, извършени от издателя на фактурата или от доставчиците нагоре по веригата и посочени като основание за правото на приспадане, се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се установи, въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на фактурата да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави - че получателят на фактурата е знаел или трябвало да знае, че сделката е част от измама с ДДС. В настоящия случай това не е установено, а органът по приходите не следва да създава задължение за получателя на фактурата да извършва проверки на контрагента си, каквито по принцип той не е длъжен да прави. В доказателствена тежест на лицето, претендиращо право на приспадане на данъчен кредит, е да докаже при условията на пълно насрещно доказване, че са налице законоустановените предпоставки за признаване на твърдяното от него материално право. Наличието на доставка (данъчно събитие), е основополагаща предпоставка за прилагане механизма както на начисляване (изискуемостта) на данък добавена стойност, така и за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит, доколкото наличието на реална доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС е кумулативно условие за възникване на правото на данъчен кредит. Трайната практика на СЕО и СЕС приема, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит получателят следва да разполага с фактури за доставка, която е реално осъществена. В този смисъл е решението по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС. П. на практиката на СЕО и СЕС не освобождава съда от задължението да прецени доказателствата за наличие на предпоставките за признаване на данъчния кредит по ЗДДС, първата от които е осъществяване на доставките на стоки и услуги по спорните фактури. От значение за признаване право на данъчен кредит е данъкът да е начислен правомерно, което означава да е налице данъчно събитие, т. е. да е прехвърлено правото на собственост върху стоките или да са извършени услугите. В конкретния случай, първоинстанционният съд е извършил тази преценка и правилно е достигнал до заключението, че са налице реални доставки. Тези изводи на съда са мотивирани и се възприемат като обосновани от касационния съд. Правилно е прието, че са събрани достатъчно доказателства, установяващи индивидуализацията на стоката и прехвърляне на право на собственост върху нея между страните - получател "Т. и." ЕООД и доставчик - "В." ЕООД. Доказано е настъпването на данъчно събитие, поради което изводът за правомерно начисляване на данъка се явява законосъобразен. Правилно е отменен РА в частта му по ЗДДС, в която неправилно е прието от приходните органи неправомерност на начисления данък. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, поради което като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Разноски: С оглед изхода на спора разноски не се дължат в полза на касатора, такива не се дължат и в полза на ответника по касация, за когото няма данни да е направил разходи в касационното производство, въпреки претендирани такива. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, осмо отделение,