Решение № 1808 от 16.2.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по касационна жалба на Н. Александров от гр. Видин, чрез процесуалния му представител адв. Антонова, против решение 74 от 14.07.2022г. по адм. дело 85/2022г. на Административен съд гр. Видин, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед РД 02 11 2148 от 11.05.2021г. на заместник - кмета УТРИ на община Видин, с която на основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 ЗУТ му е наредено да премахне незаконен строеж: навес, изграден в поземлен имот /ПИ/ с идентификатор 10971.501.149 по КК на гр. Видин, урегулиран в УПИ ХI - за паметник на културата и в УПИ без номер за озеленяване по плана на к - с Калето, гр. Видин. С решението жалбоподателят е осъден да заплати и разноските по делото. С касационната жалба се твърди, че оспореното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и поради необоснованост отменителни основания по чл. 209 т. 3 АПК. Твърди се неправилност на извода на съда за законосъобразност на оспорената заповед като се навеждат аргументи, че нареденият за премахване навес е част от поставен през 70 те години павилион като временен обект по реда на чл. 120 ал. 4 Правилника за прилагане на закона за териториално и селищно устройство /ППЗТСУ - отм./. Посочва, че предвид разпоредбата на чл. 98 от Закона за собствеността /ЗС/, навесът представлява неотменима част и принадлежност на главната вещ, която е павилионът, поради и което не може и не следва за навеса да се изисква разрешение за строеж. Навежда съображения и за неправилност на извода на съда, че нареденият за премахване обект представлява строеж по чл. 5 т. 38 ДР на ЗУТ, а че представлява преместваем обект по смисъла на § 5 т. 80 ДР на ЗУТ, като се позовава и на изменението на разпоредбата на чл. 120 ал. 5 от ППЗТСУ, приет през 1996г., с която е преуреден статута на временните обекти, какъвто е павилионът, към който принадлежи навеса, и съобразно която за такъв тип обекти не се изисква разрешение за строеж, а разрешение за поставяне. Иска решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което се отменя заповедта. Претендира разноски за всички инстанции. Ответникът заместник кмета УТРИ на община Видин, чрез процесуалния си представител юрк. Рачева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на жалбоподателя. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното решение и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното решение АС гр. Видин е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия със заповед РД 02 11 1275 от 26.11.2019 г. на кмета на община Видин, н съответствие с изискванията за форма с посочени правни и фактически основания за издаването й и без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Приел и че заповедта е материално законосъобразна, тъй като от доказателствата е безспорно установено, че нареденият за премахване обект представлява строеж по § 5 т. 38 Д на ЗУТ, а не преместваем обект по § 5 т. 80 ДР на ЗУТ, тъй като и от приетата по делото СТЕ е установено, че е трайно свързан с конструкцията на павилион и е невъзможно да бъде отделен компактно от повърхността и павилиона, а само чрез демонтиране. Приел е, че като строеж същият е изграден без строителни книжа, съответно на правното основание по чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ, както и в противоречие с действащия ПУП, съответно на правното основание по чл. 225 ал. 2 т. 1 ЗУТ, тъй като е ситуиран в имот, отреден за озеленяване по действащата регулация. Достигнал е до извод, че строежът не е и търпим по § 16 ПР на ЗУТ и § 127 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като е установено, че не е бил допустимо по действащите градоустройствени планове, както към момента на извършването му, така и по сегадействащите, както и по правилата и нормите за устройство на територията. Съдът е приел за неоснователно и възражението, че навесът представлява временна постройка по чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ, следвайки статута на павилиона, към който е изграден, тъй като отговаря на понятието за самостоятелен строеж по § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, включително приемайки същия като пристрояване към временен обект. Изложил е съображения и че дори да се приеме принадлежност на спорния навес към павилиона, за който е издадено разрешение по реда на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./, то съобразно § 50а ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗТСУ /отм./ издаденото разрешение е загубило правното си действие, тъй като са изтекли всички срокове, като крайният е бил до 19.01.2001г., до който са били валидни, като е посочил, че с изтичане на тези срокове и павилионът е подлежал на премахване по чл. 160 ЗТСУ /отм./ Приел е и липса на предпоставките за приложимост на § 17 ПЗР на ЗУТ, поради липса на решение на областния управител или общинския съвет за запазване на строежи с временен статут. По тези съображения е приел заповедта за законосъобразна и е отхвърлил оспорването. Решението е правилно. Правилно и в оспореното решение е прието, че оспорената заповед е законосъобразна, издадена от компетентен орган, без допуснати нарушения на административно производствените правила и при правилното приложение на материалния закон. Правилен е извода на съда, че нареденият за премахване обект навес представлява самостоятелен обект, съответно е строеж, отговарящ на легалната дефиниция по § 5 т. 38 ДР на ЗУТ. Този извод се потвърждава и от приетата по делото СТЕ, съответно е неоснователно възражението, че се касае за преместваем обект, тъй като е безспорно установено, че същият не отговаря на изискванията на § 5 т. 80 ДР на ЗУТ. Като отделен обект, представляващ строеж, е правилен извода на съда, че е неоснователно възражението, че същият представлява неотменима част от поставения като временен обект по реда на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./, съответно по отношение на него са неприложими разпоредбите както на чл. 120 ал. 4 и на приетата 1996г. ал. 5 на същата разпоредба, която освен това касае обекти изградени след приемането й. Правилен е извода на съда, че след като е налице строеж, то изграждането му е следвало да бъде въз основа на издадени съответно строителни книжа, които не са налични. При липса на такива, то същият е незаконен и подлежащ на премахване на основание чл. 225 ал. 2 т. 2 ЗУТ, едното правно основание, на което е издадена оспорената заповед. Съответен на закона е и извода на съда за законосъобразност на заповедта, поради това, че нареденият за премахване строеж е изграден и в противоречие с действия ПУП, а именно поради това, че попада в имот, отреден за озеленяване, съответно на посоченото правно основание чл. 225 ал. 2 т. 1 ЗУТ също подлежащ на премахване. Правилен е и извода на съда, че процесният обект не е търпим нито в хипотезите на § 16 ПР на ЗУТ, нито по § 127 ал. 1 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, тъй като от събраните по делото доказателства е безспорно установено, че не съответства на подробния устройствен план и на правилата и нормите по устройство на територията, действали както към момента на извършването му, така и по сегадействащите. Най накрая следва да се посочи, че в настоящия случай предвид установеното, че наредения за премахване обект, не е изграден като временен такъв по реда на чл. 120 ал. 4 ППЗТСУ /отм./, а е самостоятелен строеж, към който са приложими общите разпоредби за законно изграждане на строежите, то е неприложим и § 17 ПЗР на ЗИД на ЗУТ, както и § 50а ПЗР на ЗИД на ЗТСУ /отм./. Въпреки това и за пълнота на оспореното решение е правилен изводът на първоинстанционния съд, че дори и да се приеме приложимост на тези разпоредби, то не са налице предвидените в тях предпоставки за непремахване на строежа. По изложените съображения е правилен извода на съда за наличието на строеж, подлежащ на премахване, съответно за законосъобразност на оспорената заповед. Решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски. Искането на ответника по касация за присъждането на юрисконсултско възнаграждение като основателно следва да бъде уважено на основание чл. 143 ал. 3 АПК, но в минималния размер от 100 лева съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 АПК Върховният административен съд, състав на второ отделение,