Решение № 3132 от 9.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13177/2020 г.

ВАСII отделение09.03.2021 г.докладчик Диана Петкова

Диспозитив

ОТМЕНЯ Решение № 1152/11.09.2020 г. постановено по адм. д. № 3177/2019 г. по описа на Административен съд-Бургас и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. Димитров от [населено място] против Заповед № 3474/15.11.2019 г. на Зам. кмета по "Строителство, инвестиции и регионално развитие" на [община]. ОСЪЖДА Д. Димитров, [населено място], [жк], [улица] да заплати на [община] сумата от 200/двеста/ лева съставляваща разноски за двете съдебни инстанции. Решението е окончателно.

Мотиви

Решение № 3132 от 9.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 13177/2020 г., II о., докладчик съдията Диана Петкова Производството е по чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс/АПК/. Образувано е по касационна жалба от Заместник кмета по "Строителство, инвестиции и регионално развитие" на [община] против Решение № 1152/11.09.2020 г. постановено по адм. д. № 3177/2019 г. по описа на Административен съд-Бургас. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на съдебното решение като постановено в нарушение на закона и необсновано-касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи се, че съдът неправилно е анализирал доказателствата по делото в резултат на което е направил незаконосъобразен и необоснован извод относно търпимостта на процесната постройка. Иска се отмяна на съдебното решение, след което съдът да постанови ново, с което да се отхвърли жалбата срещу заповедта на Зам. Кмета на [община]. Претендира се заплащане на разноски съставляващи юристконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание касаторът не се явява и не се представлява. Ответната страна, чрез процесуалният си представител оспорва изцяло основателността на касационната жалба. Представя и писмени бележки с подробно развити съображения в подкрепа на становището си. Претендира заплащане на съдебни разноски за касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 2 АПК, от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 2 АПК и срещу съдебен акт подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. С оспореното решение Административен съд- Бургас е отменил по жалба от Д. Димитров от [населено място] № 3474/15.11.2019 г. издадена от Зам. кмета по "Строителство, инвестиции и регионално развитие" на [община], с която на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 и чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ е разпоредено да се премахне незаконен строеж "навес", находящ се в VIII-367 в кв. 48/бивш УПИ VIII-160 в бивш кв. 53 по плана на@@6@ [населено място], с идентификатор 07079.824.212 по КК на [населено място]. Адресат на заповедта е Д. Димитров, в качеството му на собственик и извършител на строежа. За да постанови своя акт съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, при спазване на изискването за форма. Приел е, че процесния "навес" съставлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който е търпим по смисъла на § 16, ал. 1 ПР на ЗУТ, като допустим по строителните правила и норми действали към момента на изграждането му. Така постановеното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и необосновано. Правилни са изводите на административния съд, че наредената за премахване постройка с описаните в заповедта параметри съставлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Същият е шеста категория/чл. 137, ал. 1, т. 6 ЗУТ/и е постройка на допълващо застрояване, за чието изграждане е необходимо разрешение за строеж съгласно чл. 147, ал. 1, т. 1 ЗУТ. В случая такова не е издадено, поради което по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен. Но наличието на незаконен строеж не е достатъчно за да се пристъпи към неговото премахване. Следва да се установи и липсата на пречки за прилагането на правните последици, с които законът свързва констатирането на незаконно строителство. Тези пречки спрямо премахването на незаконното строителство установява института на търпимостта. В случая административния съд е извършил неправилна преценка относно наличието на законово регламентираните предпоставки за определяне на строежа като търпим. С оглед събраните по делото доказателства, както и твърденията на страните, строителството на разпоредената за премахване с обжалвания административен акт постройка е в периода 1977-1980 г. При това положение приложение за преценка търпимостта на строежа намира разпоредбата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ, съгласно която незаконни строежи изградени до 7 април 1987 г., за които няма строителни книжа, но са били допустими по действащите подробни градоустройствени планове и по правилата и нормативите действали по време на извършването им или съгласно този закон са търпими строежи и не подлежат на премахване. С оглед годината на изграждане на навеса приложими са нормите на ЗТСУ (отм.); и ППЗТСУ (отм.); и Наредба № 5/1977 г. за правила и норми на териториално и селищно устройство (отм.);. Строежът не е допустим по действащия към момента на изграждането му подробен устройствен план, одобрен през 1966 г., както и към сега действащия такъв от 1990 г., които не предвиждат допълващо застрояване с процесната постройка. За навеса не е одобрена частична квартална разработка. Строежът е разположен на вътрешната регулационна линия между УПИ VIII и УПИ VII, но не покрива калканна стена на заварена сграда в съседния имот и липсва съгласие на собственика на съседния имот, изразено в нотариално заверено заявление до техническата служба на общинския народен съвет или декларация, подписана в присъствието на длъжностни лица от техническата служба на съвета. Това е в противоречие с изискванията на чл. 121, ал. 2 от Наредба № 5/1977 г. (отм.);. Не са налице и предпоставките на ал. 3 и ал. 4 от сочената разпоредба. С оглед на изложеното, в противоречие с изводите на административния съд, настоящата инстанция приема, че постройката е недопустима по действащия план, както и по правилата и нормативите действали по време на извършването й. Не се споделят изводите на решаващия съд относно приложимостта на плана одобрен със Заповед № 546/14.02.1966 г., съгласно който от имот пл. 160 се обособяват два парцела VIII-160 и VII-160/на вътрешната регулационна граница между които е разположен процесния навес/, а една част от имота попада в проектирана улица и източно от тази улица в съседен квартал. Към момента на изграждането на навеса/1977-1980 г. / регулационната линия между двата парцела е съществувала. Неотносимо към това обстоятелство е твърдението, че не е имало материализирана на място ограда. Видно от нот. акт № 191/1966 г., жалбоподателя се легитимира като собственик на недвижим имот, съставляващ урегулиран самостоятелен парцел VIII-160/по действащия план УПИ VIII-367 с точно посочени регулационни граници. Настоящата инстанция приема, че постройката е недопустима и по сега действащите правила и нормативи за устройство на територията. Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗУТ регламентира, че постройки на допълващо застрояване могат да се изграждат на вътрешната граница на урегулирания поземлен имот, ако калканните им стени покриват калканни стени на заварени или новопредвидени постройки в съседния урегулиран имот или плътни огради. В случая от събраните по делото доказателства не се установяват сочените предпоставки. Поради изложеното настоящият състав приема, че описания в заповедта на Зам. кмета на [община] строеж е незаконен, не е търпим по правилата на § 16, ал. 1 от ПР на ЗУТ и подлежи на премахване, в какъвто смисъл е и оспорения административен акт. Като е стигнал до извод в обратния смисъл и отменя заповедта, първоинстанционния съд е постановил решение в противоречие със закона и необосновано, поради което същото следва да се отмени, като се постанови ново, с което жалбата на Д. Димитров срещу заповедта на Зам. кмета на [община] да се отхвърли. При този изход на делото и при своевременно направени искания за присъждане на разноски както пред първата, така и пред настоящата инстанция следва жалбоподателя да заплати на [община] сумата от 200 лв. съставляваща юрисконсутско възнаграждение за двете съдебни инстанции/по 100 лв. за всяка/, определено съобразно правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното, Върховният административен съд, състав на Второ отделение

Цитирани разпоредби

1