Решение № 6341 от 24.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8960/2017 г.

Решение № 6341 от 24.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8960/2017 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Т. Йовчев, подадена чрез пълномощниците му адвокат Д. Джиков и адв. К. Хаджирадева, срещу Решение № 4066 от 19.06.2017 г., постановено по адм. дело № 11139/2016 г. по описа на Административен съд - София-град в частта му, с която са отхвърлени предявените от него искове за обезщетяване на причинени имуществени вреди изразяващи се в обезценка на автомобила марка БМВ, модел 525 Д, с ДК [рег. номер на МПС] за причинени липси и повреди по него, вследствие на незаконосъобразно бездействие на длъжностни лица от СДВР, касаещи изпълнение на задълженията им по опазване на автомобила за разликата от присъдените 2554, 20 лв. до пълния претендиран размер ведно със законната лихва от 1.11.2011 г. до 9.11.2016 г. Решението се обжалва и в частта в която се отхвърля изцяло и иска за 9150 лв., представляващи обезщетение за лишаването му от възможността да ползва лекия автомобил, изчислено на база от 150 лв. месечно и падеж на 1-во число на месеца за периода от м. октомври 2011 г. до 1.11.2016 г. Обжалвано е и в частта с която Т. Йовчев е осъден да заплати разноски от 882 лв. за юрисконсултско възнаграждение. Излага доводи за неправилност на решението поради неправилно приложение на закона и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Неправилно съдът е приел, че искът за обезценка на автомобила не е доказан в пълен размер, без да се съобрази с експертизата, която установява, че възстановяването на автомобила не е икономически изгодно, същия не подлежи на възстановяване и повредите по него могат да се определят като тотална щета. Не става ясно от мотивите на съда, как е определен размера на уважената част на иска. Неправилно е решението и частта относно присъдените му разноски. Иска отмяната му в обжалваната част, като вместо него се постанови друго, с което се уважат исковите му претенции в претендирания размер, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - СДВР - София в писмени бележки твърди неоснователност на касационната жалба и правилност на решението в обжалваните му части. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на решението. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Тя е частично основателна в частта на решението с която е осъден ищеца Йовчев да заплати юрисконсултско възнаграждение. Производството пред Административния съд - София-град се е развило по предявените на основание чл. 203, ал. 1 АПК във вр. с чл. 1 ЗОДОВ от Т. Йовчев против СДВР - София обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени имуществени, както и законната лихва върху претендираните суми до окончателното им изплащане. Вредите основава на незаконосъобразни действия и бездействия на длъжностни лица при СДВР, касаещи изпълнението на техни задължения по съхранение и опазване на автомобил марка БМВ, модел 525 Д, с ДК [рег. номер на МПС]. От събраните доказателства посочени от страните решаващият съд е изяснил фактическата обстановка въз основа на която е направил своите правни изводи. С обжалваното решение административният съд е уважил частично, като основателен и доказан искът за обезщетяване на причинени имуществени вреди за сума в размер на 2554, 20 лева, ведно с лихва върху нея 1.11.2011 г. до 9.11.2016 г. В останалата му част до претендирания размер от 6700 лв. и изтекла лихва от 3493. 06 лева за периода от м. октомври 2011 г. до дата на завеждане на исковата молба, искът е отхвърлен като неоснователен. Изцяло е отхвърлен искът за обезщетяване на причинени имуществени вреди в размер на 9 150 лв. съставляващи обезщетение за лишаването на ищеца от възможност да ползва автомобила през периода от м. октомври 2011 г. до 1.11.2016 г. Със същото решение са присъдени и разноски на ищеца в размер на 295. 57 лв. съобразно уважената част от иска, както и той е осъден да заплати на СДВР на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 882 лв. За да постанови този резултат съдът е приел за установени предпоставките на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Относно иска за обезщетяване на причинени имуществени вреди е приел частична доказаност на претендираните такива като пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните действия и бездействия на дължностни лица при ответника при изпълнение на техни задължения по съхранението и опазването на автомобила. Не е спорно по делото, че процесният автомобил е собственост на ищеца по делото, който е бил противозаконно отнет. В хода по разследването на друго досъдебно производство процесният автомобил е бил предаден на разследващ полицай, като веществено доказателство с Протокол за доброволно предаване на 6.06.2011 г. от неговия собственик по документи В. Ленков. В хода на делото е установено, че автомобила е бил внесен в страната и регистриран на името на ищеца Т. Йовчев и същият е бил обявен за издирване по преписка ЗМ № 3619/15.09.2009 г. Няма спор, също така, че по силата на Инструкция № 1/22.03.2004 г. органите на предварителното производство са задължени да вземат мерки за правилното съхранение и грижливо опазване на веществените доказателства, какъвто е бил случая с автомобила на Йовчев взет като веществено доказателство по цитираната преписка. За пълното изяснява на делото съдът е назначил експертиза, която е ценил съобразно и с останалите събрани доказателства. Приел е за напълно доказан иска до размер 2554, 20 лв. като се съобразил с експертизата, протокола за оглед на автомобила от 4.05.2015 г., както и от изследване в НИКК приложено на л. 112 от делото, което е дало основание на съда да приеме, че повредите и липсите на автомобила се изразяват - липсата на фарове, мигачи, музикална уредба, четири броя брави на вратите и предна декоративна решетка, ветроупорното стъкло на задната дясна врата, както и деформации по преден ляв и преден десен калници. Счел е за недоказани като последица от незаконосъобразни действия - останалите описани вреди и липси, както и претенциите за техническото обслужване на автомобила, като смяна на антифриз, смяна на масло филтри, ремъци, диагностика на двигател, както и овехтяването на гумите, сумата от 9150 лв. представляващи обезщетение за лишаването Йовчев от ползването на автомобила описани в експертизата. Решението в обжалваната му част е валидно, допустимо и правилно. Неправилно е в частта в която ищецът е осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да са налице твърдените незаконосъобразни действия и бездействия на дължностни лица при ответника, реално причинена вреда, произтичаща от тях, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразните действия и настъпилата вреда. Правилен е извода на съда, че в случая ищеца, за когото е доказателствената тежест, е установил наличието на всички законови предпоставки по ЗОДОВ, което обуславя доказаност на иска по основание и частична основателност по размер. С обжалваното решение Административен съд - София-град е отхвърлил частично иска на Йовчев срещу СДВР - София за претърпени от него имуществени вреди, изразяващи се в обезценяване на собствения му лек автомобил марка БМВ, както и обезщетение, съставляващо обезщетение за лишаване на ищеца от възможността за ползване на процесния лек автомобил. Съда е уважил иска за претърпени от него имуществени вреди в размер на 2554, 20 лева, и е отхвърлил изцяло иска за обезщетение поради неползване на процесния лек автомобил. Решението е правилно и е постановено при изяснени фактически обстоятелства. Не е налице твърдяната необоснованост на съдебното решение. Видно от изложените мотивите съдът е направил и подробен анализ на събраните доказателства, като съобразно разпоредбата на чл. 202 ГПК, приложим във вр. чл. 144 АПК, и е ценил назначената експертиза ведно с другите доказателства по делото. Фактът, че експертизата не е оспорвана от страните, не означава, че съдът не следва да я обсъжда в съвкупност с останалите доказателства по делото, както го задължава законовата разпоредба. Разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ предвижда, че държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. На обезщетение обаче подлежат действително настъпилите вреди, които са в пряка причинна вързка с твърдените незаконосъобразни действия. Правилно е прието, че от наличните доказателства може да се направи извод относно конкретните установени липси и повреди по автомобила на ищеца - фарове, мигачи, музикална уредба, четири броя брави на вратите, декоративна решетка, ветроупорно стъкло на задната дясна врата, както и деформации по преден ляв и преден десен калник, като по отношение на останалите описани вреди основателно е счетено, че са недоказани, което е обусловило отхвърлянето на иска в тази му част. Обосновани са и правните изводи на съда, че е недоказана претенцията за присъждане на сумата от 9150 лева, съставляваща обезщетение за лишаване на ищеца от възможността да ползва на процесния лек автомобил. По същество тази претенция представлява пропусната полза, която съгласно константна съдебна практика подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ, но при доказването й. На първо място не се оспорва факта, че е налице постановление за отказ от връщане на автомобила на прокуратурата, който отказ не е обжалван по предвидения в НПК ред. Това безспорно сочи за пасивност на касатора относно процесния автомобил. Не е доказан и факта, че бил принуден да плаща ежемесечно за ползване на друг автомобил, подобен, на този, който е бил задържан по досъдебното производство. В доказателствена тежест на ищеца е установяването на наличието на всички предпоставки на ЗОДОВ за доказване на предявения иск не само по основание, но и по размер. В случая това не е било сторено, а отговорността не се презумира от закона и правилно предявеният иск в тази му претендирана част е отхвърлен. Относно възражението на ищеца за присъдените му разноски направени в първата инстанция съдът се е съобразил с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК и ги е присъдил съобразно уважената част на иска. Основателно е обаче твърдяното в касационна жалба на Т. Йовчев, че решението е неправилно, в частта с която е осъден да заплати на СДВР, юрисконсултско възнаграждение. Искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Ето защо в тази му част обжалваното решение следва да се отмени. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, трето отделение,