Решение № 9122 от 11.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10150/2016 г.

Решение № 9122 от 11.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10150/2016 г., V о., докладчик съдията Илияна Дойчева Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на министерството на външните работи против решение № 4333 от 23.06.2016 г., постановено по адм. д. № 1488/2016 г. по описа на Административен съд С. - град, в частта му, с която министерството на външните работи е осъдено да заплати на Г. Д. Д. сумата 17760.36 лв., представляваща обезщетение за незаконното му уволнение за периода 10.10.2014 г. - 07.04.2015 г., както и да му заплати направените по делото разноски в размер на 95.16 лв. Касаторът навежда доводи за недопустимост на решението и за неговата неправилност като постановено в нарушение на материалния закон. Моли за отмяната му и претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Касационна жалба срещу решението е подадена и от Г. Д. Д. в частта му, с която предявения от същия иск е отхвърлен и за сумата 225.94 лв., както и в частта му за разноските. Моли решението в обжалваната част да се отмени и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Касационните жалби са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни като съображенията за това са следните: Обжалваното решение е допустимо. Доводите на касатора - министерство на външните работи, че съдът се произнася по непредявен иск, са неоснователни. Действително исковата молба е непрецизна, но от обстоятелствената й част става ясно, че ищецът претендира обезщетение поради незаконното му уволнение, поради което правилно съдът квалифицира иска като такъв по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител. Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон. Законосъобразни са изводите на съда, че предявеният иск е доказан по своето основание. По несъмнен начин по делото е установено, че заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на Г. Д. е отменена с решение влязло в сила на 21.12.2015 г. Установено е, че за шестмесечния период от датата на прекратяване на служебното правоотношение на Д. същият не е работил и не е получавал възнаграждение. Ето защо изводът на съда, че искът е доказан по основание, е законосъобразен. Доводите на касатора, че жалбоподателят не е доказал, че за релевантния период не е работил и не е получавал възнаграждение са неоснователни. По делото са приложени заверено копие от служебната книжка на Д., както и справка на НОИ, от които е видно, че ищецът не е работил. Съдът, с определение в съдебно заседание на 07.06.2016 г., е приел всички доказателства приложени по делото, поради което и доводът на министерството на вътрешните работи, че съдът са позовава на доказателства, които не са приложени по делото, е неоснователен. Освен това ако ответникът по иска твърди, че ищецът за релевантния период е работил и е получавал възнаграждение, то в негова тежест е да докаже тези факти, което по делото не е сторено. Правилно съдът определя и размера на обезщетението съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. и заключението на приетата по делото съдебно - счетоводна експертиза. Съгласно цитираната норма държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. Видно от заключението на вещото лице, неоспорено от страните е, че към този момент основното възнаграждение на ищеца е в размер на 3315 лв., поради което същото правилно е взето предвид от съда и присъдената сума в размер на 17760.36 лв. е съобразена със събраните по делото доказателства. Ето защо като прави извод в тази смисъл първоинстанционният съд постановява решение, което е съответно на материалния закон, а доводите на касационните жалбоподатели за неправилно определен размер на обезщетението, са неоснователни. Доводите на касатора - министерство на външните работи, че лихвата се дължи от момента на поканата не следва да се обсъждат, тъй като с обжалваното решение лихва не е присъдена. Касационната жалба на Г. Д. срещу решението в частта му за разноските е основателна. Решението в частта му, с която е осъдено министерството на външните работи да заплати на Г. Д. разноски в размер на 95.16 лв., е незаконосъобразно. Съдът присъжда този размер като приема, че адвокатско възнаграждение не е заплатено и съобразно уважената част на иска присъжда направените от ищеца разноски, изразяващи се в заплатено възнаграждение за вещо лице. Изводът на съда, че разноски за адвокатско възнаграждение не са направени, е незаконосъобразен. Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие, е че е договорено възнаграждение в размер на 2250 лв., като в същият изрично е отбелязано, че при подписването на договора сумата е заплатена в брой. С. Т. решение № № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане - ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка, което е сторено в настоящия случай. Същевременно ответната страна прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което настоящият състав като взема предвид действителната правна и фактическа стойност на делото счита за основателно, поради което адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер, а именно 1063 лв. съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така определения минимален размер следва да бъде присъден съобразно уважената част на иска, а именно в размер на 409.88 лв., поради което следва да се осъди министерството на външните работи да заплати на Г. Д. Д. и посочената сума, представляваща направени по делото разноски в първоинстанционното производство. Тази сума не е присъдена от първоинстанционния съд, поради което това следва да бъде направено с настоящето решение. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е и валидно, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора разноски на страните в касационното производство не следва да се присъждат. По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение,