Решение № 12536 от 5.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7805/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от З. Д., гражданин на Република Турция, чрез пълномощник адв. С. Али, против решение 932 от 27.05.2025 г., постановено по адм. дело 167/2025 г. по описа на Административен съд Търговище, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед 363з-292 от 14.02.2025 г. на заместник-директора на ОДМВР Търговище за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Отнемане на правото на постоянно пребиваване в Република България". В касационната жалба са наведени доводи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касационният жалбоподател намира, че наложената му ПАМ не е издадена от компетентния административен орган по чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Сочи, че съдът неправилно е приел, че процесната заповед отговаря на предвидената в чл. 59, ал. 2 АПК форма, тъй като същата не съдържа изискуемите от закона реквизити, с означение на фактическите и правни основания за издаването й. Счита, че заповедта е издадена без да бъдат извършени фактически проверки в АИС на МВР в едногодишния период от разрешението за постоянно пребиваване. Моли за отмяна на обжалваното решение. Ответникът заместник-директорът на ОДМВР, гр. Търговище, чрез упълномощен юрк. Мирева, с писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и моли решението на съда да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Търговище е образувано по жалба на З. Д., гражданин на Република Турция, срещу заповед 363з-292 от 14.02.2025 г. на заместник-директора на ОДМВР Търговище, с която на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ му е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България. С обжалваното решение 932 от 27.05.2025 г., постановено по адм. дело 167/2025 г., Административен съд Търговище е отхвърлил жалбата на З. Д. срещу горепосочената заповед на заместник-директора на ОДМВР Търговище. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Компетентността на издателя на акта е преценена съобразно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ, в приложимата му редакция, и съгласно приложената по делото заповед 8121К-10272/24.08.2022г. на министъра на вътрешните работи. Съдът е развил подробни съображения, че в случая са налице материалноправните предпоставки на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ да се отнеме правото на пребиваване на чужденеца в Република България, тъй като е установено безспорно, че в едногодишен срок след разрешението той не се е установил и не пребивава на територията на страната. Изложил е мотиви за това, че с подаването на заявление за издаване на разрешение за постоянно пребиваване турският гражданин е заявил желанието си да се установи трайно на територията на Република България, но това не се е реализирало нито в едногодишния срок, нито към момента. Съдът е приел, че не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, тъй като оспорената заповед не е ограничила възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но същият следва да е трайно установен в България, както повелява законовата норма и както е приел административният орган. Постановеното решение е правилно. В разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, послужила като основание за издаване на оспорената заповед, е регламентирана една от хипотезите, при които се налага отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16. По делото липсват данни такива изключения да са налице по отношение на З. Д.. От друга страна, разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че З. Д. е получил статут на постоянно пребиваващ на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. След анализ на представените по делото доказателства, вкл. с оглед заявеното на проведеното с чужденеца интервю на 29.01.2025 г., съдът е направил обоснован извод, че чужденецът няма близки роднини на територията на Република България и липсват данни да са създадени трайни връзки. Правилно съдът е съобразил, че приложените медицински документи не касаят пряко здравословното състояние на чужденеца, а това на неговата съпруга, като освен това не е ясна началната дата на заболяването й, както и дали тя е била придружавана от съпруга си по времето на лечението, което обективно да е възпрепятствало изпълнението на изискването чужденецът да се установи и трайно да пребивава в Република България. От събраните сведения, писмени доказателства и извършената административна проверка за чужденеца е установено, че същият не е пребивавал на територията на страната в изискуемия едногодишен период от получаване на разрешението за пребиваване и не е трайно установен. Решаващият съд е анализирал представените по делото доказателства, установил е пребиваването и периода на пребиваване на чужденеца на територията на Република България и законосъобразно е приел, че установените по делото обстоятелства обосноват наличие на материалноправните предпоставки на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ, налагащи отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденеца. Неоснователно е твърдението в касационната жалба, че приложената принудителна административна мярка не е издадена от компетентния административен орган по чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Съгласно чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ принудителните административни мерки се налагат със заповеди на председателя на Държавна агенция "Национална сигурност", директорите на главните дирекции "Национална полиция", "Гранична полиция" и "Борба с организираната престъпност", директорите на Столичната и областните дирекции, директора на дирекция "Миграция", директорите на регионалните дирекции "Гранична полиция" на Министерството на вътрешните работи или на оправомощени от тях длъжностни лица. В настоящия случай, макар разрешението по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ за постоянно пребиваване да е било издадено от директора на Дирекция "Миграция" МВР, не е налице законова пречка оспорената ПАМ да бъде издадена от друг административен орган (заместник-директор на областна дирекция на МВР), стига той да е от изброените в чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ органи. Обстоятелството, кой е административният орган, издал разрешението за постоянно пребиваване, не е определящо за компетентността на органа, издаващ заповедта за налагане на принудителната административна мярка отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. С оглед на установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, действащ при условията на обвързана компетентност, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от касационната инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Неоснователно в касационната жалба се твърди, че действията на административния орган са репресивни и с тях се нарушават основните човешки права на чужденеца. В случая административният орган е упражнил правомощията си добросъвестно и е преценил всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че правото на чужденците да пребивават постоянно на територията на Република България не е абсолютно. То не е обусловено и от разрешеното през 2021г. право на постоянно пребиваване на З. Д.. В конкретната хипотеза точно е установено, че отнемането на правото на постоянно пребиваване в страната не засяга семейния живот на чужденеца, поради това, че същият живее постоянно в Република Турция, като общият срок на установеното му пребиваване на територията на Република България за целия проверен период от 24.11.2021 г. (когато е издадено разрешението му за постоянно пребиваване) до 27.12.2024 г. (когато е извършена справката в АИС на МВР) е само 29 дни. Ето защо не е налице и несъразмерност между наложената принудителна административна мярка и засегнатите права и законни интереси на чужденеца. При липса на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното от първоинстанционния съд решение, като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,