Решение № 2939 от 5.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 11019/2009 г.

Решение № 2939 от 5.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 11019/2009 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба подадена от директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" за гр. Пловдив при ЦУ на НАП, против решение № 824/19.06.2009 г., постановено по адм. дело № 1595/2008 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив, с което е отменен ревизионен акт № 260800069/28.05.2008 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Хасково и потвърден с решение № 522/15.07.2008 г. на ДОУИ гр. Пловдив, в частта относно определени на "Боми" ЕООД гр. Хасково, задължения за ДДС за внасяне в размер на 16475.65 лв. ведно със законната лихва. Подадена е също така и жалба срещу решението постановено по същото дело по реда на чл. 175 АПК № 940/8.07.2009 г., с което е оставена без уважение молбата на ДОУИ за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 824 от 19.06.2009 г., като се допълни с отхвърляне на жалбата в частта с която на "Боми" ЕООД е отказано право на данъчен кредит в размер общо на 36842.01 лв. и допълнително начислен ДДС за внасяне в размер на 8020.34 лв. ведно със съответните лихви. Касаторът поддържа, че и двете решения са неправилни като постановени при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в касационната жалба, касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена подадена жалба против ревизионния акт, както и да се отмени второто постановено решение за оставяне без уважение искането за поправка на очевидна фактическа грешка. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата - "Боми" ЕООД, представляван от процесуалния представител адв. Янева изразява становище за неоснователност на жалбите и правилност на двете решения. Претендира присъждане на направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения за правилност на обжалваното решение и счита, че същото следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, като прецени допустимостта на жалбите и наведените в тях касационни основания и доказателствата по делото, приема следното: Касационните жалби са подадени в срок от надлежна страна и са допустими. Разгледани по същество и двете са неоснователни. С обжалваното решение на Административен съд гр. Пловдив е отменен ревизионен акт № 260800069/28.05.2008 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Хасково и потвърден с решение № 522/15.07.2008 г. на ДОУИ гр. Пловдив, в частта относно определени на "Боми" ЕООД гр. Хасково, задължения за ДДС за внасяне в размер на 16475.65 лв. ведно със законната лихва. Ответната страна е осъдена да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 1050 лева. За да това постанови решение съдът е приел, че l обжалвания ревизионен акт незаконосъобразно ревизиращите органи не са приложили разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗДДС (отм.) по отношение на доставките във връзка с последващата реализация на част от закупените МПС-та, за които данъчните органи са приели, че на основание чл. 65, ал. 1, т. 2 от ЗДДС (отм.) на лицето следва да се постанови отказ за упражняване на право на данъчен кредит в размер общо на 32742.93 лв. във връзка със закупени и внесени от жалбоподателя "Боми" ЕООД моторни превозни средства, подробно описани в РА и РД доколкото броят на местата за сядане без мястото на водача не превишават 5 и с тях не се извършва основна дейност по смисъла на чл. 65, ал. 1 и ал. 2 на ППЗДДС (отм.). След като конкретния случай попада в приложното поле на чл. 65, ал. 1, т. 2 ЗДДС (отм.), то правилно и законосъобразно му е отказано право на данъчен кредит, което право е изключено по силата на изричната разпоредба на посочената правна норма, въпреки че са изпълнени всички кумулативно предвидени предпоставки на чл. 64 от ЗДДС (отм.). Съдът се е позовал и на изричната констатация залегнала в РА и РД, че начисленият данък добавена стойност по извършените от ревизираното лице доставки е изплатен от него изцяло в полза на бюджета. Предвид това съдът позовавайки се на нормата на чл. 62, ал. 1 ЗДДС (отм.), е приел, че касателно последващата реализация на част от МПС-та за тях не е следвало да се начислява ДДС, а за дружеството жалбоподател не е налице друга правна възможност за възстановяване на недължимо начисления данък, освен чрез поисканата както е в случая корекция на резултата за данъчния период, за който е начислил ДДС, който не е следвало да начислява. В тази част се е позовал и на съдебната практика на ВАС по подобни казуси. Съдът е изложил своите съображения защо не споделя мотивите на директора на ДОУИ, че продажбата на МПС-та в тези случаи представлява облагаема доставка на общо основание, защото е местна доставка и е осъществена от регистрирано по ЗДДС лице. Това е така защото по изричната разпоредба на чл. 62, ал. 1 ЗДДС (отм.) по такива доставки не се начислява ДДС. Така постановеното решение е правилно и законосъобразно. Релевантните по спора факти и обстоятелства са правилно установени въз основа на събраните по делото доказателства и са такива каквито са отразени в мотивите на съдебното решение, и същите не следва да бъдат преповтаряни. Ответникът по касационната жалба, жалбоподател пред първоинстанционният съд не оспорва, че съгласно законовите изисквания на ЗДДС (отм.) за него не е възникнало право за ползване на данъчен кредит и правилно му е отказан такъв като е доначислен ДДС. Същият е оспорвал единствено неизвършената от ревизиращите органи корекция на резултата ДДС за внасяне, предвид извършените от него начисления на ДДС по доставки, за които е следвало да се приложи разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗДДС (отм.) и да не се начислява ДДС. Според тази разпоредба данък не се начислява, когато регистрирано по този закон лице се разпореди със стока или с резултата от получена услуга, за която платеният от него данък не е с право на данъчен кредит. Счита, че попада в тази хипотеза и ревизиращият орган е следвало да извърши корекция на дължимия ДДС, тъй като начисления и внесен ДДС по продажбите на част от внесените автомобили се явява недължимо начислен. Без значение е обстоятелството, че ревизираният субект е ползвал правото на данъчен кредит, след като е налице в тази част влязъл в сила като необжалван РА, с който не е признато това право на данъчен кредит и лицето е било задължено да го възстанови. В този смисъл както правилно е посочил и първоинстанционният съд е и последната практика на ВАС, свързана с казусите за начислен ДДС, въпреки императивната разпоредба на чл. 62, ал. 1 ЗДДС (отм.). Ето защо решението като правилно и обосновано следва да се остави в сила. Що се отнася до възражението в касационната жалба, че съдът не притежава счетоводна компетентност и не е следвало сам да прави извършените пресмятания, настоящата инстанция счита същото за основателно. В тази част съдът е следвало да постави задача на вещото лице, което с оглед на притежаваната от него специална компетентност и счетоводни познания е следвало да изготви допълнително заключение с което да определи размера на задълженията като приложи разпоредбата на чл. 62 ЗДДС (отм.). Доколкото обаче ВАС извърши проверка по правилността на решението и в тази част, предвид извършените пресмятания, счита същите за правилни още повече, че няма и възражения в касационната жалба по отношение на допуснати грешки в изчисленията на съда. Неоснователна е и втората касационна жалба касаеща постановеното решение по реда на чл. 175 АПК вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Съдът правилно е определил предметния обхват на проверката предвид конкретното искане до съда, което е било единствено за коригиране на резултата за съответните данъчни периоди по ДДС, в посока на тяхното намаление, като се приложи разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗДДС (отм.) и по този начин да му се възстанови недължимо внесения ДДС. Останалите определени данъчни задължения с РА не са били предмет на оспорване и съдът не се е произнесъл по тях с диспозитива на решението. По изложените съображения и двете решения са правилни и следва да бъде оставени в сила. Предвид изхода на спора и направеното искане, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., съгласно представеното пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 19 от 15.01.2010 г. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо отделение