Решение № 12708 от 28.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7621/2009 г.

Решение № 12708 от 28.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 7621/2009 г., I о., докладчик председателят Светлозара Анчева Производството по делото е по реда на чл. 131 и чл. 132 ДПК (отм.) във връзка с § 5, ал. 4 от ПЗР на ДОПК и § 4 от ПЗР на АПК. Образувано е по касационна жалба на "Тан-Ко" ЕООД - гр. Благоевград срещу решение от 12.03.2009 г., постановено по адм. дело № 445/2007 г. по описа на Софийски градски съд, III "а" състав, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ДРА № 149/29.03.2002 г., издаден от ръководител екип в ДП - Благоевград при ТДД - гр. Благоевград, потвърден с решение № 938/25.06.2002 г. на директора на Регионална данъчна дирекция - гр. София в частта за непризнато право на приспадане на данъчен кредит, вследствие на което е определен ДДС за внасяне в размер на 92 464, 72 лв. за данъчни периоди през 1999 г., 2000 г. и 2001 г. Релевират се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения при прилагането на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът неправилно е преквалифицирал правните основания за отказа на данъчен кредит. Освен това се позовава и на решение от 22.01.2009 г. на Европейския съд по правата на човека по делото "Булвес" АД срещу България, според което фирмата-получател не може да носи всички последствия от ненавременното изпълнение за отчитане на ДДС от страна на доставчика. Касаторът се оплаква, че неправилно в обжалваното решение не са обсъдени издадените ДРА на доставчици, каквито указания са били дадени в отменителното решение на ВАС, I отделение. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от адв. Вълчанов, който е представил и писмени бележки. Ответникът по касационната жалба дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. София, редовно призован не е изпратил свой представител и не е взел становище. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба, а обжалваното решение като правилно, тъй като не е доказано начисляването на ДДС от преките доставчици на основание чл. 55, ал. 6 ЗДДС (отм.). Върховният административен съд, I отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: За да отхвърли жалбата Софийски градски съд е приел, че законосъобразно отказът за признаване правото на приспадане на данъчен кредит е отказан относно доставките от ЕТ "Ивчо-94" за данъчни периоди през месеците януари, февруари, март, април, май, юни, юли и август 1999 г.; от ЕТ "Стефани-97" за месец февруари 1999 г.; от ЕТ "Сими-2000" за месеците април, юли, август и октомври 1999 г., от ЕТ "Гергана-84" за месец април 1999 г., от ЕТ "Юлияна" за месец ноември 1999 г., от "Дим комерс-55" ЕООД за месец декември 1999 г. и месец май 2000 г. и от "Грация-2000" ЕООД за месец април 2001 г. Съдът е приел, че отказът на приспадане правото на данъчен кредит от ревизията може да се групира за 1999 г. на основание чл. 64, т. 2 и 6 във връзка с чл. 55, ал. 5 ЗДДС (отм.), а за периодите през 2000 г. и 2001 г. - чл. 109, ал. 11 и 12, т. 1 и 4 ДПК (отм.). Съдът е приел, че след като процесните фактури касаят само преки доставчици, то правилното правно основание за отказа от приспадане на данъчен кредит е чл. 64, т. 2 и чл. 55, ал. 5, респ. ал. 6 ЗДДС (отм.). Обсъдени са от съда събраните по делото доказателства и изслушаната при първоначалното разглеждане съдебно-счетоводна експертиза (основно и допълнителни заключения) и препотвърдена от вещото лице при новото разглеждане на делото, предвид указанията на ВАС, I отделение и е направен извод за законосъобразност на отказа на ревизиращите органи. Според съда доставчиците не са намерени на декларираните данъчни адреси нито по време на ревизията, нито от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза и затова проверка в техните счетоводства не е могла да бъде извършена. Това според съда е възпрепятствало и извършването на проверка за изпълнение изискванията на чл. 55, ал. 5, респ. 6 ЗДДС (отм.) за начисляването на ДДС от доставчиците като задължение към бюджета, което съдът е свързал с неналичие на предпоставката на чл. 64, т. 2 ЗДДС (отм.). Съдът при преценката на доказателствата и при формиране на правните си изводи за законосъобразност на отказа на приспадане на данъчен кредит се е позовал и на ТР № 5/14.07.2004 г. на Общото събрание на съдиите на ВАС. Относно установеното от вещото лице, че за част от предходните доставчици, както и за прекия доставчик "Дим Комерс-55" ЕООД са издадени ДРА съдът е счел, че само констатацията за издаден такъв акт със задължение в него 7 357 330, 33 лв., която сума при проверката от вещото лице не е била внесена в приход на бюджет, няма данни при издаването му да е извършена проверка в счетоводството, а тъкмо обратното - не е намерен, поради което съдът се е позовал на чл. 81 и чл. 85 ДПК (отм.). Обжалваното решение е правилно. Наистина в ТР № 5/14.07.2004 г. на ВАС е прието, че правото на приспадане на данъчен кредит като материално право, което се претендира от получателя по доставката е обвързано само от действията на прекия доставчик съобразно законодателната уредба на това до 31.12.2001 г. В процесния случай съдът е направил законосъобразен извод, че поради ненамиране на преките доставчици не е установено начисляването на ДДС. Разпоредбата на чл. 55, ал. 6 ЗДДС (ал. 5 в редакцията на тази правна норма за 1999 г.) представлява сложен фактически състав, като начисляването на ДДС включва не само отразяване на фактурата в дневника за продажби при доставчика и данъкът в справка-декларация, но и заверяването на съответните счетоводни сметки - 453/2, 411, 701 и др. Именно за това е необходима проверка в счетоводствата на доставчиците, която в процесния случай не е била извършена поради ненамирането им както от ревизиращите органи, така и от вещото лице. В този смисъл съдът правилно се е позовал на чл. 81 и 85 ДПК (отм.), според които се изисква проверка в счетоводствата и във всички случаи на представяне на компютърни разпечатки от такива документи, за да се удостовери, че те наистина са издадени от посочения търговец и се намират в компютрите му в мястото, в което той упражнява търговската си дейност. Неоснователно касаторът се позовава на решението по делото "Булвес" АД срещу България, постановено от Европейски я съд по правата на човека, тъй като казус по това дело е различен и касае начислен ДДС от пряк доставчик, но не в периода, в който това е следвало да се извърши, а в следващ данъчен период. В процесния случай начисление на ДДС от преките доставчици въобще не е установено и при ревизията и от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, допусната при първоначалното разглеждане на делото от СГС и препотвърдено при новото разглеждане на същото дело от друг състав на СГС. Неоснователно е и оплакването, че съдът е преквалифицирал правното основание за отказа на данъчен кредит. такова правомощие съдът има и това ясно е изразено в цитираното ТР № 5/2004 г. на ВАС, тъй като съдът съгласно чл. 130, ал. 1 ДПК (отм.) е съд по същество и следва да се произнесе при всички случаи относно въпроса: Дължи ли ревизираният данъчен субект определеното му от ревизията данъчно задължение. Неоснователно е и оплакването в касационната жалба, че съдът не е взел предвид издадените ДРА на доставчици. Наистина вещото лице е установило, че на прекия доставчик "Дим Комерс-55" ЕООД (за останалите издадени ДРА те касаят предходни, а не преки доставчици и затова са неотносими към спора) е издаден ДРА № 43/1.02001 г., за който вещото лице е установило установен ДДС за внасяне в размер на 7 357 330, 33 лв., която сума не е внесена в приход на бюджета. Други данни за този ДРА вещото лице не е дало, поради което правилно съдът е приел, че при издаването на този ДРА проверка в счетоводството не е извършвана, тъй като и при ревизията този доставчик не е открит на декларирания данъчен адрес, което обяснява и факта на невнасяне на задължението по акт, макар последното да не е обстоятелство, относимо към правото на приспадане на данъчен кредит. Предвид изложеното по-горе настоящият съдебен състав на касационната инстанция счита, че обжалваното решение на СГС е правилно постановено и не са допуснати посочените от касатора нарушения, които да водят до неговата отмяна. Затова, решението като правилно следва да бъде оставено в сила - чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК. Водим от горното и в същия смисъл Върховният административен съд, I отделение,