Решение № 1888 от 8.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14909/2010 г.

Решение № 1888 от 8.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 14909/2010 г., IV о., докладчик председателят Боян Магдалинчев Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от Донка Колева Иванова от с. Злато поле, община Димитровград, против решение 303/30.09.2010 г., постановено от Административен съд Стара Загора по адм. дело № 143/2009 г. В касационната жалба са развити оплаквания, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Иска се неговата отмяна и уважаване на жалбата изцяло. Ответникът - кметът на община Стара Загора, чрез процесуалния си представител юрк. Желязкова, представя писмено становище, с което счита касационната жалба за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Ответникът - Димитър Иванов Семов, както и заинтересованата страна - Никола Колев Николов не изразяват становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд Стара Загора е образувано по жалба на настоящата касаторка против заповед № 2371/10.09.2008 г. на кмета на община Стара Загора, с която на Димитър Иванов Семов е признато правото да придобие собствеността върху имот № 47, кадастрален район 62, находящ се в местност "Над селото", землище на с. Ново село и е възложено на техническата служба на общината да извърши оценка на имота. Оплакванията в жалбата са били, че заповедта е издадена повече от 10 години след подаване на заявлението от ползвателя и произнасянето на комисията по § 62, ал. 2 от ППЗСПЗЗ, че същата е непълна и неясна, тъй като не съдържа конкретни данни за процесния имот № 47, че е постановена при липса на правно основание, както и че не са налице изискванията на § 4б от ЗСПЗЗ, за да се признае на ползвателя правото на трансформация. От данните по делото съдът е установил, че ползвателят Димитър Семов е подал заявление вх. № 5803002/03.06.1992 г., с което е поискал да му се признае правото да придобие собствеността върху предоставения му имот. По това заявление се е произнесла комисия, назначена от кмета на общината по реда на § 61, ал. 1 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, която видно от Протокол № 17/10.04.1998 г. е счела, че са налице условията на § 4а и 4б от ЗСПЗЗ, за да се признае на конкретни ползватели такова право, включително и по отношение на Димитър Семов. С оспорената заповед кметът на община Стара Загора на основание § 4б от ЗСПЗЗ и въз основа на протокола на комисията, е признал на ползвателя правото на трансформация. За идентифициране на спорния имот съдът е назначил техническа експертиза, според чието заключение същият (имот пл. № 47 по плана на новообразуваните имоти с площ от 583 кв. м) попада изцяло в границите на признатия за възстановяване имот № 15 по помощния план на териториите по § 4, с. Ново село (решение № 29059/27.07.1994 г. на ПК Стара Загора). Освен това, видно от заключението на допуснатата агрономическа експертиза имотът представлява овощна градина с конкретно описани трайни насаждения и засадени лози, същите са окопани и поддържани, и имотът не е запустял. При тези данни, от правна страна съдът е приел, че са били налице предпоставките на § 4б от ЗСПЗЗ, за да бъде признато на ползвателя правото на трансформация. Във връзка с конкретните оплаквания на жалбоподателката на първо място е посочил, че няма пречка, макар и 16 години след подаване на заявлението, компетентният административен орган да се произнесе по реда на действащите към момента разпоредби на § 62 и сл. от ППЗСПЗЗ. Освен това е счел, че претендирания имот, като е означен в заповедта с номера му по ПНИ, е достатъчно индивидуализиран. Обсъдил е подробно и предпоставките на § 4б от ЗСПЗЗ, достигайки до извода, че в случая е налице първата хипотеза на § 4б от ЗСПЗЗ и при положително становище на комисията, кметът на общината законосъобразно е признал право на трансформация. В заключение подробно е разгледал твърдяната липса на правно основание за постановяване на заповедта, като е приел, че не се касае за несъществуващ акт на държавен орган по § 4 от ЗСПЗЗ, а за чисто техническа грешка в датата на издаване на ПМС № 26/23.04.1987 г. По тези съображения съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. Обжалваното решение е правилно. Същото е постановено в съответствие с приложимия материален закон и е обосновано. В касационната жалба са развити оплаквания, вече поддържани пред първата инстанция, за немотивираност на заповедта, тъй като същата била издадена въз основа на немотивиран протокол и при липса на фактически основания относно претендираното право. Действително комисията по § 62, ал. 2 от ПЗР на ЗСПЗЗ не се е произнесла мотивирано по заявленията, а с нарочен протокол е предложила на кмета на общината да признае на конкретни ползватели право да придобият собствеността, без да изтъкне основанията за това. От друга страна обаче, кметът на общината не е възпроизвел механично положителното становище на комисията, но е посочил и фактическите основания за издаване на заповедта, а именно, че на ползвателя е предоставено право на ползване на имот, находящ се в местност "Над селото", землище с. Ново село на основание ПМС № 26/02.03.1982 г. и съгласно решение № 95 А/28.09.1989 г. В тази връзка законосъобразно първоинстанционният съд е отхвърлил възражението за порок във формата на акта поради липса на мотиви, сочейки, че както от неговото съдържание, така и от документите по административната преписка, могат да бъдат извлечени достатъчно ясно и конкретно фактическите и правни основания за издаването му. Трансформирането на правото на ползване в право на собственост представлява сложен фактически състав, който обхваща няколко различни предпоставки, в зависимост от това дали случаят попада в приложното поле на § 4а, ал. 1; § 4а, ал. 5 или § 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Във всички хипотези обаче трябва предварително да е доказано съществуването на самото ограничено вещно право - правото на ползване върху земеделската земя. Съгласно § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ правото на ползване върху земеделски земи следва да е било предоставено на гражданите по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет. Това обстоятелство се установява с официален документ, издаден от компетентния административен орган съгласно изискванията на нормативните актове, изброени изчерпателно в § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. В конкретния случай е безспорно, че правото на ползване е надлежно учредено по силата на акт, посочен в § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, което обстоятелство се установява от приложеното удостоверение № 480/09.10.1989 г., с което на Димитър Семов е предоставено право на ползване върху конкретен имот в изпълнение на ПМС № 26/02.03.1982 г. и решение № 95А/28.09.1989 г. на ИК на ОБНС. Настоящият състав напълно споделя изводите на административния съд, че в случая не се касае за несъществуващо ПМС, каквито са оплакванията на жалбоподателката, а за ПМС № 26/23.04.1987 г. При издаване на удостоверението е използвана бланка по образец, създадена за прилагане на ПМС № 11/02.03.1982 г., като е извършена механична поправка на № на ПМС, но е пропуснато да се коригира и датата на издаването му. Освен това, по административната преписка са налице и други доказателства, обсъдени от съда, за това, че на ползвателя е предоставено право на ползване именно на основание ПМС № 26/1987 г. Ето защо не може да се приеме, че заради една чисто техническа грешка, допусната в удостоверението и механично пренесена в оспорената заповед, последната е лишена от правно основание. В случая е ясно изразена волята на административния орган да предостави за ползване конкретен имот на конкретен ползвател по реда на ПМС, изрично посочено в § 63 от ППЗСПЗЗ. След като е приел, че заявителят е доказал правото си на легитимен ползвател, първоинстанционният съд е изследвал материалноправните предпоставки за придобиване право на собственост при условията на § 4б, предл. 1 от ЗСПЗЗ, достигайки до извода, че същите са налице. Този негов извод е обоснован с оглед доказателствата по делото и заключението на приетата агрономическа експертиза, от които по безспорен начин е установено, че понастоящем претендирания имот представлява овощна градина с конкретно описани трайни насаждения и засадени лози, същите са окопани и поддържани, и имотът не е запустял. Законосъобразно съдът е отхвърлил възражението на жалбоподателката, че липсват доказателства процесния имот да е единствен на семейството на ползвателя, който живее постоянно в населеното място, в чието землище се намира имотът, тъй като посоченото изискване е предвидено като алтернатива за придобиване на собственост върху имот, който не представлява лозе или овощна градина. Касационната жалбоподателка поддържа самостоятелно оплакване против осъдителния диспозитив на обжалваното решение, с който е осъдена да заплати по сметка на Административен съд Стара Загора разноски по делото в размер на 95 лв., представляващи възнаграждение за вещи лица, твърдейки, че по време на производството съдът не се е произнесъл по този въпрос с определение по хода на делото, както и че няма искане от никоя страна за присъждане на сторените от нея разноски. Твърденията на жалбоподателката са абсолютно несъстоятелни, тъй като видно от протоколно определение от 11.05.2009 г. по адм. дело № 143/2009 г., административният съд е допуснал и назначил съдебно-техническа и съдебно-агрономическа експертизи, като за изготвянето на първата е определил първоначален депозит в размер на 100 лв., който е следвало да бъде внесен от жалбоподателката, а за втората - депозит в размер на 80 лв., разпределен по равно между жалбоподателката и ответника Семов. С протоколно определение от 15.06.2009 г. съдът е определил да се изплати възнаграждение на вещото лице за изготвеното заключение по първата експертиза, съгласно справка-декларация, в размер на 180 лева, а по втората - 110 лв., като е задължил жалбоподателката да внесе сумата от 80 лв., представляваща разликата от първоначално внесения депозит до пълния размер на възнаграждението на вещото лице, а за втората експертиза е задължил жалбоподателката и ответника Семов всеки от тях да внесе по още 15 лв. Ответникът Семов е внесъл дължимата сума, за разлика от жалбоподателката, което е наложило съдът да се произнесе с осъдителен диспозитив в самото решение. В случая разноските не са присъдени в полза на някоя от страните, а в полза на административния съд, тъй като от неговия бюджет са били изплатени окончателните възнаграждения на вещите лица. По изложените съображения не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд - четвърто отделение