Решение № 6376 от 10.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11916/2012 г.

Решение № 6376 от 10.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 11916/2012 г., I о., докладчик председателят Фани Найденова Производството по делото е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от "Импресия" ЕООД, гр. Ловеч, чрез процесуалния представител надлежно упълномощен адвокат Веселка Коева, против решение № 409/17.08.2012 г., постановено по адм. д. № 429/2011 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което е отхвърлена жалбата срещу Ревизионен акт № 111002762/27.12.2010 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Велико Търново, в частта му, потвърдена с Решение № 136/14.03.2011 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" при ЦУ на НАП Велико Търново за отказан данъчен кредит за данъчни периоди м. 04 - м. 12.2005 г., м. 01 - м. 12.2006 г. и м. 01 - м. 03.2007 г. в размер общо на 5 256,95 лв., по фактури издадени от "Хлебоинвест" АД - гр. Ловеч и ЕТ "Павлов-Илия Павлов" - гр. Плевен и начислени лихви в размер на 2 759,55 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяване на друго по същество, с което да се отмени РА. Алтернативно е застъпено искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Претендира се заплащане на разноски. Ответникът - директорът на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-Велико Търново при ЦУ на НАП, сега с променено наименование Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика", в представен писмен отговор оспорва касационната жалба, желае решението като правилно да бъде оставено в сила и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 570, 66 лв. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред първоинстанционния административен съд е бил РА, с който е отказано право на данъчен кредит на дружеството в размер общо на 5 256,95 лв., по фактури издадени от "Хлебоинвест" АД - гр. Ловеч и ЕТ "Павлов-Илия Павлов" - гр. Плевен и във връзка с това са начислени лихви в размер на 2 759,55 лв. Основанието за отказ е по чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС (отм.) за фактурите от 2005-2006 г. и чл. 68-69 ЗДДС за фактурите от 2007 г. За да отхвърли жалбата като неоснователна съдът е изложил подробни мотиви, въз основа на анализ на данните от събраните в хода на ревизионното и съдебно производство доказателства, приложимите правни разпоредби, от което е извел извод за законосъобразен отказ за признаване право на данъчен кредит, като е съобразил и обстоятелството, че по искане на оспорващия е била допусната ССЕ, но поради невнасяне на депозит за вещото лице, същата е заличена. Видно от данните по административната преписка, отказът за признаване право на данъчен кредит е по чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС (отм.) за фактурите от 2005-2006 г. и чл. 68-69 ЗДДС за фактурите от 2007 г. Съгласно разпоредбата на чл. 65, ал. 4, т. 4 ЗДДС (отм.) данъчният орган отказва данъчен кредит, когато доставчикът не е представил доказателства от значение за определяне на данъчните задължения при условие, че е бил уведомен за това по реда на ДОПК. Това искане за представяне на документи от доставчиците при извършване на ревизии на конкретен данъчен субект не се прави самоцелно, а е предназначено да установи наличието на предпоставки за признаване на претендираното право - в случая правото на данъчен кредит по процесните фактури. Разпоредбата на чл. 65, ал. 4 от ЗДДС (отм.) изключва възникването на право на данъчен кредит при наличие на определени обстоятелства. Едно от тези обстоятелства е това по т. 4 - когато доставчикът не е представил доказателства от значение за определянето на данъчните му задължения в указания му от данъчен орган срок. Приложените правни разпоредби за данъчните фактури от 2007 г. са тези по чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от сега действащия ЗДДС. Всички изискани от доставчиците документи са във връзка с доказване реалността на доставките по процесните фактури. В хода на съдебното оспорване на РА, по искане на дружеството-жалбоподател съдът е допуснал съдебно-икономическа експертиза, която след запознаване с документите, намиращи се в делото, и след проверка в счетоводствата на касатора и на посочените по-горе негови доставчици, да отговори на поставените в депозираната молба въпроси. Назначената експертиза е заличена от съда, тъй като касаторът не е внесъл определеният депозит в размер на 500 лв. за възнаграждение на вещото лице, като не е уважено искането за удължаване на срока за внасяне на депозита, поради запориране на сметките на дружеството. С това процесуално действие - неуважаване искането за удължаване срока за внасяне на депозита за вещо лице, съдът е препятствал възможността на оспорващия да установи относимите към спора правно релевантни факти посредством съдебно-счетоводна експертиза, която в случая единствено би установила и авторството на представените допълнителни доказателства, сочени да са част от счетоводството на ЕТ"Павлов-Илия Павлов", които съдът с мотиви, че не е ясно авторството, не е кредитирал. Първоинстанционният съд правилно е извел извод, че тежестта да установи правнорелевантните факти за данъчното му облагане лежи върху съответния данъчен субект и в този смисъл с неуважаване искането за удължаване на срока за внасяне на депозит за вещото лице, е допуснал съществено нарушение на съдопроизводството със заличаването на съдебно-икономическата експертиза и ограничаване правото на защита на оспорващото дружество, в чиято тежест е било при условията на пълно насрещно доказване, да установи посредством годни и убедителни доказателства, че са налице предпоставките на закона за признаване на правото му на данъчен кредит по процесните фактури. Безспорно е, че съдебно-икономическата експертиза е безусловното средство за такова доказване. Вледствие на това процесуално нарушение, съдът необосновано е приел жалбата за неоснователна и я отхвърлил. При установено отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК обжалваното съдебно решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който да допусне извършването на СИЕ с поставените задачи и определи отново срок за внасяне на депозит за вещо лице. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 2 АПК Върховният административен съд, първо отделение