Решение № 1958 от 12.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14928/2012 г.
ВАСVIII отделение12.02.2014 г.докладчик т Теодора Николова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 4842 от 24.08.2012 г. на Софийски градски административен съд по адм. д. № 10424 по описа за 2011г., в обжалваната част. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 1958 от 12.02.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14928/2012 г., VIII о., докладчик председателят Теодора Николова Производство по чл. 208 и сл. АПК вр. чл. 160, ал. 6 ДОПК. Образувано по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „Алианс за правно взаимодействие”, [населено място], [улица], ет.3, представлявано от С. В. П., против Решение № 4842 от 24.08.2012 г. на Софийски градски административен съд по адм.д. № 10424 по описа за 2011 г., в частта му, с която е отхвърлена жалбата на сдружението против Ревизионен акт /РА/ №[ЕГН]/17.05.2011 г., на орган по приходите при ТД на НАП - С., потвърден от директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението” – С. с Решение № 1855/19.10.2011 г. В касационната жалба се твърди, че решението е нищожно и неправилно като постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в необосновани фактически изводи, че определеният като невъзстановим по програмите на ЕС, по които сдружението е бенефициент, ДДС е невъзстановим от държавата ; съдът не съобразил, че с получените доставки на стоки и услуги ревизираното лице е извършвало последващи облагаеми доставки, като в закона и според практиката на Съда на ЕС не е необходимо последващите доставки да са извършени в данъчните периоди на получаване на доставките /жалбоподателят се позовава на решението на С. по дело С-268/83 Rompelman/. Правото на данъчен кредит на получателя не се определя от начина на финансиране на дейността, а от нейното предназначение. Отказът на правото на данъчен кредит противоречи и на Разяснения № 04-17-15 от 31.08.2009г. и №3-561 от 19.02.2010г. на директора на НАП. При съществено нарушение на процесуалните правила, съдът не изложил мотиви относно влезли в сила актове за прихващане и възстановяване, с които процесният данъчен кредит е признат. Не е съобразен отговорът по задача 2-ра на съдебно-счетоводната експертиза. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отмяна на РА в посочената част, както и присъждане на разноски. Ответникът – директорът на Дирекция „ОДОП” – С., чрез юрисконсулт М. оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение, в случай на отхвърлянето й. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по същество е неоснователна поради следното: Основният предмет на дейност на Сдружение с нестопанска цел „Алианс за правно взаимодействие” се изразява в: „съдействие за утвърждаване принципите и нормите на правовата държава в Република България; ефективно правно и информационно взаимодействие между законодателна власт, съдебна и изпълнителна власт; хармонизиране на българското законодателство с това на Европейския съюз” и пр. През ревизирания период сдружението е било бенефициент на финансови средства по проект „Укрепване на капацитета на структурите на гражданското общество”, в рамките на Оперативна програма „Административен капацитет” (ОПАК), както и по проект „Предотвратяване и противодействие на финансовите измами и корупцията при ползването на европейските структурни фондове”, съгласно Споразумение с Европейската служба за борба с измамите със средства от фондовете на ЕС (О.), за предоставяне на субсидия. Освен осъществяването на нестопанска дейност, сдружението е извършвало и дейност, свързана с предоставяне на правни услуги на юридически лица (стопанска дейност). С ревизионния акт, за данъчните периоди: м. 06.2008 г.; от м. 08.2008 г. до м. 08.2009 г. и м. 10.2009 г. са определени задължения за ДДС в общ размер на 28 083, 84 лева и съответните лихви за забава - 5 904, 90 лева, в резултат на непризнато право на приспадане на данъчен кредит, претендиран от РЛ по фактури, отразени в дневниците за покупки и в СД за съответните периоди. Ревизиращите са разграничили процесните доставки така: 1. доставки, пряко свързани с изпълнението на цитираните проекти по оперативните програми; 2. използвани, както за целите на нестопанската дейност, така и за предоставянето на правни консултации на юридически лица и 3. доставки, квалифицирани като такива за извършване на независима икономическа дейност. За доставките по т. 1, свързани с осъществяване на основната дейност, на основание чл. 70, ал. 1, т. 1 ЗДДС е отказано право на приспадане на данъчен кредит, след като е прието, че те са освободени доставки, по смисъла на чл. 44, ал. 1, т. 2 ЗДДС. По отношение на останалите доставки (т. 2), които се използват, както за извършване на доставки, за които лицето има право на приспадане на данъчен кредит, така и за доставки или дейности, за които лицето няма такова право, на основание чл. 73 от ЗДДС е признато право на частичен данъчен кредит, определен по реда на чл. 73, ал. 2 и ал. 8 ЗДДС. Касае се за разходи за поддръжка на офис - наем, охрана, консумативи, електрическа и топлинна енергия, интернет телефони разходи, канцеларски материали и др. За доставките по т. 3 е признато право на данъчен кредит. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице относно фактурите, по които е отказано право на приспадане на данъчен кредит, първоинстанционният съд подробно е анализирал както приложимите материално-правни законови норми, относими към правото на приспадане на данъчен кредит, така и регламентацията на Постановление № 62/21.03.2007 г. на МС, съдържащо правила за допустимост на разходите по оперативните програми, съфинансирани от Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз и издаденото в изпълнение § 6 ПЗР от това постановление Указания на министъра на финансите – писмо № 91-00-502/27.08.2007г. Правилно административният съд е формулирал спорния по делото правен въпрос : дали доставките по спорните фактури, представляващи „допустими” и „недопустими” за целите на проектите разходи са използвани за извършвани от бенефициента – РЛ облагаеми доставки, по смисъла на чл. 69, ал. 1 ЗДДС. При отговора на този въпрос, съдът обосновано се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, защото вещото лице е направило ясно разграничаване между: А/ фактурите, стоките и услугите, по които са използвани за реализиране на двата проекта, приети са като „допустими разходи” (преки разходи) и са били платени изцяло от предвидените за проектите финансови средства; Б/ фактурите, разходите, по които представляват непреки, но допустими за финансиране по проектите разходи, и които са били включени в безвъзмездното финансиране; В/ фактурите за разходи, свързани с извършване от РЛ на последващи облагаеми доставки. Заключението е основано на счетоводните записвания на самото ревизирано лице по функционални дейности, видно от хронологичните регистри на сметки от група „60”, за периодите от 01.01.2008 г. до 31.12.2008 г. и от 01.01.2009 г. до 31.12.2009 г., като разходи за: проект ОПАК; проект О.; арбитражни дела; стопанска дейност. Правилно съдът е приел, че този начин на осчетоводяване на разходите е позволил, вещото лице да изчисли, че: 1. общата стойност на ДДС, начислен в спорните фактури е 28 478, 80 лева, а не както е приет от ревизиращите – 28 083 лева. Разликата от 395 лева, според вещото лице (протокол от съдебно заседание – л. 428) се дължи на грешка в изчисляването; 2. 25 608, 20 лв. е данъкът, начислен във фактури за извършени „преки разходи” по оперативните програми, 1 026, 23 лева е данъкът по фактури за извършени „непреки разходи” по проектите; 3. 1 844, 37 лева е данъкът по фактури, по които услугите са използвани за извършване на последващи облагаеми доставки. Настоящият състав на касационната инстанция споделя правните доводи на първоинстанционния съд, че съгласно чл. 70, ал. 1 ЗДДС е налице ограничение за приспадане на данъчен кредит, независимо, че са изпълнени условията на чл. 69 от същия закон, в шест хипотези (чл. 70, ал. 1, т. т. 1 - 6). Приложима за случая е тази на (т. 1), съгласно която не възниква право на данъчен кредит, когато стоките или услугите са предназначени за извършване на освободени доставки по глава Четвърта. Сред посочените в тази глава като освободени доставки е и тази по чл. 44, ал. 1, т. 2 - доставката на стоки и извършването на услуги от организации, които не са търговци, поставящи си цели от политически, синдикален, религиозен, патриотичен, философски, филантропски или граждански характер, когато доставката е във връзка с прояви за набиране на средства, използвани за тяхната дейност или за постигане на поставените цели. Обосновани са изводите на административния съд, че спорните доставки са именно от този характер и попадат в хипотезата на посоченото нормативно изключение. Това прави несъстоятелни и основните касационни оплаквания, че правото на данъчен кредит е отказано в нарушение на материалния закон. Изложеното прави явно неоснователно и второто касационно оплакване-за противоречие на решението със задължителна съдебна практика на С. по тълкуване на разпоредби на Директивата за ДДС, съгласно която не е необходимо последващите облагаеми доставки да са извършени в данъчните периоди на получаване на доставките. Спорът в настоящия случай е за отказ на право на данъчен кредит поради това, че предметът на процесните фактури е предназначен за освободени доставки, а не защото не е доказано, че последващи облагаеми доставки са извършени в данъчните периоди на получаване на доставките. Последното касационно оплакване за незачитане на А., с които е признато отказаното с РА право на данъчен кредит също е неоснователно, защото става дума за актове, издадени след изменението на чл. 129, ал. 3 ДОПК, позволяващо процесното издаване на РА по общия ред, въпреки въпросните актове. Предвид изложеното, първоинстанционното решение, в обжалваната част, като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. На ответника по касационната жалба не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение, тъй като такова вече е присъдено от първоинстанционния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение