Решение № 13291 от 27.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5808/2020 г.

Решение № 13291 от 27.10.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5808/2020 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" ("ОДОП") - С. при ЦУ на НАП против Решение № 1066 от 18.02.2020 г. на Административен съд С. - град, постановено по адм. д. № 4569/2019 г., с което по жалба на "БОНЕВ ТРАНСС" ЕООД, ЕИК *********, е отменен ревизионен акт № Р - 22221018001843-091-001/04.12.18 г., потвърден с Решение № 314/21.02.19 г. на Директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. С. при ЦУ на НАП. Касаторът оспорва първоинстанционното съдебно решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Релевира доводи за неправилност на изводите на съда, че процесните доставки на стоки, по които с ревизионния акт е отказано правото на приспадане на данъчен кредит, са реално осъществени. Искането от съда е за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на жалбата против ревизионния акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответната страна - "БОНЕВ ТРАНСС" ЕООД, чрез процесуалния си представител адвокат Бърчев, оспорва касационната жалба като неоснователна в съдебно заседание и моли съда да остави в сила оспореното решение като правилно. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и пледира за отмяна на оспореното съдебно решение и за отхвърляне на оспорването против ревизионния акт. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд С. - град е бил ревизионен акт № Р - 22221018001843-091-001/04.12.18 г., потвърден с Решение № 314/21.02.19 г. на Директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. С. при ЦУ на НАП, относно установените задължения за ДДС в общ размер на 93 901, 97 лв., в т. ч. начислени лихви за забава в размер на 7 995, 98 лв., произтичащи от непризнато право на данъчен кредит по издадени фактури "ТРИТОН ГРУП" ЕООД, ЕИК *********. За да постанови решението си административният съд е приел, че обжалваният ревизионен акт е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка, в резултат на което е приел, че извършените доставки на стоки от "ТРИТОН ГРУП" ЕООД са реално осъществени. Първоинстанционният съд се е мотивирал, че в процесния случай ревизиращите са формирали изводите си с липсата на кадрова, техническа и материална обезпеченост на прекия и предходните доставчици, както и че на същите има издадени ревизионни актове, с които са установени задължения. Съдът е посочил, че доколкото е установено по несъмнен начин наличието на първични счетоводни документи, отразени от доставчиците в справките - декларации за съответните данъчни периоди и в счетоводството на ревизираното лице, следва да се приеме, че заведената счетоводна отчетност се основава на документална обоснованост на стопанските операции. Позовавал се е и на практика на Съда на ЕС - решения по дело С-285/11 г., дело С-324/11 г. и решение по съединени дела С-80/11 г. и С-142/2011 г. Решението е правилно. При разрешаването на спора съдът е установил релевантните факти в съответствие с доказателствата по делото, извършил е дължимата по чл. 160, ал. 2 от ДОПК проверка на акта и е достигнал до обоснован и правилен извод за неговата незаконосъобразност. В касационната жалба се преповтарят доводите, инкорпорирани в решението на директора на дирекция "ОДОП", които съдът е обсъдил и изложил мотиви защо намира същите за неоснователни. Спорът между страните е относно реалността на доставките на стоки, като наличието или не на реално изпълнение на доставките от посочения пряк доставчик следва да се прецени при съобразяване на приложимите правни разпоредби и събраните по делото доказателства. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в същия закон сложен фактически състав. Този състав предвижда наред с притежаването на данъчен документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, както и използването на предмета на доставката в независимата икономическа дейност на получателя, които представляват материално-правни изисквания по същество за признаване на претендираното право. В настоящия случай спорно е именно дали доставките - предмет на процесните фактури, са реално получени от ревизираното лице, като основните оплаквания на касатора при оспорване на това обстоятелство се свеждат до неправилно кредитиране и оценка на доказателствата по делото от страна на първоинстанционния съд, довели до необоснованост на неговите изводи. В съгласие с непротиворечивата съдебна практика на ВАС, която следва тълкуването на Директива 2006/112/ЕО в практиката на СЕС, първоинстанционният съд е съобразил, че недоказването на кадрова и техническа обезпеченост на доставчика, само по себе си, не може да бъде основание за отказ на правото на данъчен кредит на получателя, също както и че задълженото лице не може да бъде държано отговорно за нередности, относно дейността на доставчика. Извеждайки това принципно положение и като е съобразил, че цялостният анализ на доказателствата по делото налага извод за извършването и приемането на спорните доставки на стоки, първоинстанционният съд е изложил обосновани и правилни мотиви. По повод анализа на данни за предходните доставчици на прекия доставчик, правилно е посочено, че обект на проверка е пряката доставка между РЛ и неговия пряк доставчик с оглед обстоятелството, че данъчно събитие настъпва именно по тази доставка. В този смисъл неоснователни са и оплакванията свързани с недоказан произход на стоката по процесната доставка. Установяването на такъв произход на стоката не е предвидено като предпоставка за признаване право на данъчен кредит, а невъзможността да бъде установен произходът на стоката не обуславя извод, че стоката въобще не съществува и не може да бъде предмет на доставки и съответно, че не са осъществени реални доставки на тази стока. Съвкупният анализ на представените доказателства обосновава извод за реалност на доставките и за наличие на предпоставките за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит. Всички доставки на стоки са във връзка с осъществяваната от ревизираното лице основна дейност през ревизираните периоди - извършване на международен автомобилен превоз на товари в рамките на Европейския съюз, трети страни и в България, от която е реализирало приходи и отчело разходи от основна дейност. В хода на ревизионното производство са представени освен спорните фактури, ведно с приложени към тях описи на стоките, приемо-предавателни протоколи, касови бонове, както и множество вторични счетоводни документи - аналитични и хронологични регистри на счетоводни сметки, оборотни ведомости, главна книга и др. Същите съдържат необходимата конкретика относно вид, количество, единична цена, обект, дата на прехвърляне собствеността върху стоките от лицето, овластяващо ревизираното да се разпорежда фактически с тях като собственик и приемането на резултата от достатъчно индивидуализирана по предмет и начин на формиране на договорената цена услуга. Налице е обвързаност между предмета на фактурите и предмета на приемо-предавателните протоколи към тях. Като частни документи, те не са оспорени от страна на приходната администрация по реда на чл. 193 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и § 2 от ДР на ДОПК по отношение на тяхната автентичност и съдържание, поради което правилна и обоснована е преценката на първоинстанционния съд, че се ползват със съответната доказателствена сила и установяват придобиването на конкретната стока от доставчика в издадените на ревизираното лице фактури. В случая са налице множество доказателства във връзка с доставянето и получаването на стоките по фактурите, които са в подкрепа на крайния извод за наличие на реални облагаеми доставки на стоки по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЗДДС и доказаност на материалноправните предпоставки по чл. 68, ал. 1, т. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС за признаване на правото на приспадане на данъчен кредит на ревизираното лице. Принципно ирелевантно за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит са обстоятелствата относно неоткриване на доставчика на декларирания от него адрес за кореспонденция. Необосновано приходните органи са отказали да признаят правото на данъчен кредит поради това, че издателите на фактурите не са доказали кадрова обезпеченост за извършване на доставките и произхода на стоките при доставчиците. В решение на Съда на Европейския съюз по дело С-324/11 /Gabor Toth/, изрично е посочено, че Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска да се откаже правото на данъчен кредит поради това, че доставчикът на строителни услуги не е декларирал наетите от него работници, както и поради неизвършена от получателя по фактурата проверка дали между наетите на строежа работници и доставчика е съществувало правоотношение, без приходният орган да доказва, въз основа на обективни данни, че задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки. Според тълкуването на Директивата, съдържащо се в решение от 21 юни 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, ако поради нередности, извършени от издателя на фактурата или от доставчиците нагоре по веригата и посочени като основание за правото на приспадане, се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се установи, въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на фактурата да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави - че получателят на фактурата е знаел или трябвало да знае, че сделката е част от измама с ДДС. В конкретния случай от приходните органи не са наведени твърдения и не са ангажирани доказателства за наличие на данъчна измама, осъществена между страните по описаните по-горе доставки. Предвид изложеното правилно първоинстанционният съд е приел, че претендираното право на приспадане на данъчен кредит по спорните доставки е отказано незаконосъобразно. Оспореното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, постановено е при спазване на административнопроизводствените правила, правилно прилагане на материалния закон и обоснованост, поради което, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,