Решение № 144 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2010 г.

Решение № 144 от 17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. М., Н. Г. Б., Р. В. Н., Л. И. Р., Н. С. Д., И. Л. И., Й. К. Ш., Д. М. Б., З. С. С., М. М. П., Т. Б. П., Л. Ф. Б., С. Д. Т. и Ц. Г. П., като етажни собственици в сграда, находяща се в [населено място], [улица], представлявани от Председателя на УС Л. И. Р., подадена от пълномощниците им адвокат М. Б. и адвокат Ж. К., срещу въззивно решение № 292 от 27.10.2009 г. по гр. дело № 6501/2009 г. на Софийския градски съд, с което е отменено решение от 15.07.2008 г. по гр. дело № 20407/2007 г. на Софийския районен съд и е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите срещу Е. М. Д. иск за присъждане на сумата 3 300 лв. на основание чл. 236, ал. 1 във вр. с чл. 218б, ал. 2-5 ГПК (отм.), представляваща обезщетение за пропуснати ползи вследствие спиране изпълнението на влязло в сила съдебно решение за период от пет месеца. Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, защото ищците не са доказали да са предприели някакви действия за отдаване имота под наем и да са очаквали да получат наем през исковия период. По този начин не са доказали по несъмнен начин, че поради неправомерното поведение на длъжника са пропуснали да увеличат имуществото си. Касаторите са изложили твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според тях въззивният съд неправилно е приел, че искът не е доказан, тъй като по делото не е установено за исковия период недвижимият имот да е отдаван под наем на посочената от експертизата наемна цена. Ответницата по касационната жалба Е. М. Д., [населено място], оспорва жалбата. С определение № 832 от 15.07.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 292 от 27.10.2009 г. по гр. дело № 6501/2009 г. на Софийския градски съд поради противоречивото разрешаване на материалноправните въпроси за това, какво е правното основание на иска на наемодателя срещу наемателя за присъждане на обезщетение за продължаващото ползване на имота след прекратяване на наемното правоотношение; какви факти следва да бъдат доказани в производството по този иск и дали сред тях е реалната възможност за отдаване под наем имота на трето лице. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Обезщетението за ползването на имот след прекратяването на наемен договор е в размер на пазарния наем освен ако той е по-нисък от уговорения наем. Това обезщетение се дължи независимо от това дали е имало реална възможност за отдаване под наем имота на трето лице, тъй като наемателят е продължил да ползва имота и наемодателят е бил лишен от възможността да извлича ползи от него. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: В случая по делото е установено по безспорен начин, че ответницата е била осъдена с влязло в сила съдебно решение да предаде на ищците процесния имот поради прекратяване на наемното правоотношение. Изпълнението на влязлото в сила решение е било спряно от ВКС по реда на чл. 236, ал. 1 във вр. с чл. 218б, ал. 2-5 ГПК (отм.) поради подадена молба за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 231 ГПК (отм.) Тя е оставена без уважение. За периода на спиране изпълнението на решението, в който ответницата е ползвала имота, тя дължи на ищците обезщетение в размер на пазарния наем. Според приетата по делото експертиза той е 5 000 лв. При тази безспорно установена фактическа обстановка въззивният съд е направил неправилен извод, че искът е неоснователен. Това налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според изложеното по-горе трябва да се отмени въззивното решение и искът да се уважи изцяло като основателен и доказан. Съобразно изхода на спора на касаторите трябва да се присъдят 613 лв. деловодни разноски. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.