Решение № 5447 от 28.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2641/2021 г.

Решение № 5447 от 28.04.2021 г. на ВАС по адм. д. № 2641/2021 г., IV о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от консулско длъжностно лице в Посолството на Република България в Кайро, Египет, чрез юрисконсулт Е. В., против решение № 448 от 27.01.2021 г. по адм. дело № 11200/2020 г. на Административен съд София-град. С него, по жалба на Р. А. е отменен Отказ за издаване на виза"D", издаден от И. С., ЗКС в посолството на Република България в Кайро, Египет и преписката е изпратена на Консулска служба в Посолството на Република България в гр. Кайро, Египет, чрез дирекция "Консулски отношения" в Министерството на външните работи за издаването на административен акт, при изпълнение на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона. С доводи, развити и в писмени бележки твърди, че решението е постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост – отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Претендира присъждане на разноски. Ответната страна - Р. А., гражданин на Египет, представляван от адв. Д. И. -А., изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав от Четвърто отделение, след като прецени наведените касационни основания, данните по делото и обсъди становищата на страните, констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалба на Р. А., гражданин на Египет срещу Отказ за издаване на виза вид "Д" за Република България на ЗКС в Посолството на Република България в Кайро - Египет. За да отмени оспорения Отказ за издаване на виза вид "Д" за Република България на ЗКС в Посолството на Република България в Кайро – Египет, съдът е приел, че на 09.09.2020 г. жалбоподателят Р. А., гражданин на Египет, роден на [дата на раждане], е подал искане в Посолството на РБ в Кайро - Египет, за получаване на виза вид "D" за дългосрочно пребиваване в Република България. На 28.10.2020 г. А., е получил отказ за издаване на виза, по образец, като в основанието за отказа е посочено – чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, като в бележка е посочено, че изискванията на НУРИВОВР и ЗЧРБ са формално изпълнени. Посочено е, че жалбоподателят е поискал издаване на виза за дългосрочно пребиваване в Република България, вид "D", на основание чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ, като член на семейството на български гражданин. Съдът е счел, че основателно се сочи в жалбата, че в приложение 7 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/ са посочени три възможни варианта – отказ/анулиране или отмяна на виза. Според съда е било видно, че в конкретния случай, макар и да се сочи отказ за издаване на виза, като отметка е отбелязано, че визата е отменена, което създава допълнителни неясноти относно действителната воля на административния орган. Според съда, от всичко посочено, не става ясно какви са мотивите на така постановения отказ. Безспорно е, че като чужд гражданин жалбоподателят трябва да получи виза за пристигане в България, за издаването на каквато е подал заявление, като в същото време не става ясно каква цел на пребиваване следва да доказва. Видно е, че майката и бабата на неговата съпруга – българската гражданка Щ., живеят в България – София и логично е същите да са на посещение при тях. В същото време, посоченото правно основание за отказа - чл. 10, ал. 1, т. 17 от ЗЧРБ, като в бележка е посочено, че изискванията на НУРИВОВР и ЗЧРБ са формално изпълнени, води до вътрешно противоречие. От една страна, налице е признато изпълнение на нормативните изисквания, което е посочено за формално изпълнено, без да се посочва в какво се състои това формално изпълнение, от друга страна се сочи, че не са доказани целта и условията на пребиваване, но отново не става ясно каква цел и кои условия не са изпълнени. Видно е, че в оспорения отказ няма никакво словесно описание на това какво е установено и кои точно цели или условия не са изпълнени. Съдът е счел за е безспорно, че чужденеца е член на семейство на български гражданин, тъй като същия има сключен официален граждански брак с българската гражданка А. Щ., поради което е съвсем нормално, българските граждани да посещават родината си и своите близки. Отказа за издаване на виза на чужденеца – съпруг на български гражданин препятства правото му на личен и семеен живот, тъй като ограничава неговото придвижване до България. В същото време е безспорно, че съпругата на жалбоподателя е декларирала, че ще му осигури жилище и издръжка, за което има представени доказателства, поради което и самото пребиваване на чужденеца няма да създаде утежнения нито за бюджета на страната, нито пък са налице някакви данни, че е опасен за националната сигурност. Наличието на реално сключен граждански брак, е предпоставка за издаване на виза на жалбоподателя на основание чл. чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ. Така постановеното решение е правилно. Неоснователен е доводът на касатора, че първоинстанционният съд не му е дал указания във връзка със събирането на доказателства и доказателствената тежест. Напротив, с разпореждане от 19.11.2020 година, пръвоинстанционният съд е указал на ответника по адм дело № 11200/2020 година, че следва да установи съществуването на фактическите основания, посочени в обжалвания административен акт, както и изпълнението н законовите изисквания при издаването му, като в случай, че желае представяне на документ от трети лица, може да поиска с писмена молба представянето на отделни документи. По делото е представено становище на ДАНС, обективирано в писмо рег. № М-6964 от 16.10.2020 година, но никъде в становището не е посочено, че са налице данни Р. А. да е опасен за националната сигурност. Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът неправилно е приложил материалния закон. За да постанови отказа за издаване на виза, органът се е позовал на разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, а като мотиви е посочил, че изискванията на НУРИВОВР и ЗЧРБ са формално изпълнени. Както правилно е посочил АССГ, органът не е изложил мотиви как е достигнал до този извод, като нито в оспорения акт, нито в преписката към него се съдържат такива данни, за да може да се провери законосъобразността на акта. При издаването му органът е следвало да анализира, обсъди и прецени представените документи. Обосновано е прието от съда за безспорно, че чужденеца е член на семейство на български гражданин, тъй като същия има сключен официален граждански брак с българската гражданка А. Щ., поради което е съвсем нормално, българските граждани да посещават родината си и своите близки. Отказа за издаване на виза на чужденеца – съпруг на български гражданин препятства правото му на личен и семеен живот, тъй като ограничава неговото придвижване до България. В същото време е безспорно, че съпругата на жалбоподателя е декларирала, че ще му осигури жилище и издръжка, за което има представени доказателства, поради което и самото пребиваване на чужденеца няма да създаде утежнения нито за бюджета на страната, нито пък са налице някакви данни, че е опасен за националната сигурност. От друга страна, видно от представените със заявлението за издаване на виза документи, жалбоподателят има средства за издръжка, както и задължителната медицинска застраховка. При така изложеното, следва извод, че наличието на реално сключен граждански брак, е предпоставка за издаване на виза на жалбоподателя на основание чл. чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ. Нещо повече, липсата на конкретно посочени факти и обстоятелства, представляващи фактическото основание за постановяване на атакувания отказ винаги съставлява съществено нарушение, поради което правилно АССГ е отменил отказа като незаконосъобразен. Вярно е, че компетентните административни органи могат да издадат или да откажат издаването на виза, но за да е законосъобразен актът следва да съдържа и мотиви. Вписаните, като мотив изявления, че изискванията на НУРИВОВР и ЗЧРБ са формално изпълнени, води до вътрешно противоречие. От една страна, налице е признато изпълнение на нормативните изисквания, което е посочено за формално изпълнено, без да се посочва в какво се състои това формално изпълнение, от друга страна се сочи, че не са доказани целта и условията на пребиваване, но отново не става ясно каква цел и кои условия не са изпълнени. Видно е, че в оспорения отказ няма никакво словесно описание на това какво е установено и кои точно цели или условия не са изпълнени. Настоящата инстанция намира, че за да е приложима разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ органът е следвало да изследва представените документи /удостоверение за сключен граждански брак, удостоверение за семейно положение, съпруг и деца, декларация за осигурено жилище, медицинска застраховка и др. / и на база направения анализ да обоснове извод за липса на достоверно доказване на целта и условията на заявеното пребиваване. Като не го е направил, е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, водещо до отмяна на акта. За пълнота следва да се посочи, че в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, към които се отнася конкретният казус, предвид бланкетния характер на разпоредбите, посочени като правно основание, от чието наличие се извежда упражненото субективно материално право, е било необходимо органът да изложи и фактическите обстоятелства, които е квалифицирал като материалноправни предпоставки, субсумирани в цитирания нормативен текст. При липсата на фактически и правни основания, изложени в оспорения отказ, не може да бъде извършена преценка на законосъобразността на упражненото право да бъде постановен. Излагането на релевантните факти и обстоятелства от административния орган е следвало да бъде извършено при издаване на административния акт, т. к. посочването им едва в съдебно заседание е свързано с възможност за подмяна на съображенията, мотивирали преценката на органа, което е недопустимо. Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани от твърдения на страните, следователно изискването за мотивиране при прилагане на бланкетна правна норма е условие за неговата законосъобразност, т. к. само тогава е възможна ефективна защита на страните в административното производство и упражняването на контрол от страна на съда. Не е допустимо преценяването на законосъобразността на акта от гледище на други фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган, както и излагане на мотиви от съда по един немотивиран от административния орган акт. Правораздавателният контрол цели обезпечаване на субективните права и интереси на адресата на акта като властническо волеизявление, и при въведените доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми, се налага проверка на фактическите и правни основания за неговото издаване, с оглед решаването с пряко обвързващ материално-правен ефект на административноправния спор, свързан с действието му. Тъй като административното правоотношение се индивидуализира освен със съдържанието и страните си, и с правопораждащия го юридически факт, непосочването на фактически основания в акта в конкретната хипотеза не позволява да бъде идентифицирана волята на административния орган относно упражненото субективно потестативно право, както и да бъде извършена последваща проверка за съществуването му, т. е. проверка за материалната законосъобразност на акта. Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не е доказал законосъобразността на правните си действия обективирани в акта е правилен и следва да бъде споделен. При неоснователността на касационните оплаквания решението като правилно, валидно и допустимо, следва да остане в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,