Решение № 10250 от 30.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7425/2017 г.

Решение № 10250 от 30.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 7425/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция "Инспекция по труда" - Р., против решение № 10 от 2.05.2017 г., постановено по административно дело № 430/2016 г. по описа на Административен съд - Р.. По съображения за недопустимост, относими към касационното основание по чл. 209, т. 2 от АПК, се иска обезсилване на решението, с което по жалба на дружеството "Т.-ЕР" ЕООД е отменен отказ на директора на Дирекция "Инспекция по труда" - Р., обективиран в писмо изх. № ПР1642562/24.11.2016 г., да издаде индивидуален административен акт по образувано административно производство, свързано с искане вх. № 16272047/27.10.2016 г., и преписката е изпратена на органа за ново произнасяне съобразно указанията на съда. Касаторът претендира и присъждане в полза на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" на юрисконсултско възнаграждение в минималния определен от закона размер. Ответникът по касация - "Т.-ЕР" ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр. Р., бул. "Г.. С." №..., вх. ..., ет. ..., представлявано от управителя на дружеството В. Т., в писмен отговор аргументира теза за неоснователност на касационната жалба и моли тя да бъде оставена без уважение, като навежда доводи, че атакуваното с нея решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Другият касационен ответник - К. Ц. Е. от гр. Р., не изразява становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, и валидност, допустимост и правилност на обжалваното с нея решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. С обжалваното решение Административен съд - Р. е отменил по жалба на "Т.-ЕР" ЕООД гр. Р. отказът на директора на Дирекция "Инспекция по труда" (ДИТ) - Р., обективиран в писмо изх. № ПР1642562/24.11.2016 г., за издаване на индивидуален административен акт по образуваното административно производство, свързано с постъпилото искане с вх. № 16272047/27.10.2016 г., тъй като същото не попада в хипотезата на чл. 62, ал. 4 от Кодекса на труда (КТ). С посоченото искане от 27.10.2016 г. дружеството е поискало да бъде извършена проверка от контролните органи на Инспекцията по труда, която да установи възникналото трудово правоотношение между жалбоподателя и К. Ц. Е. съгласно сключен между тези страни трудов договор № 5/18.11.2009 г., тъй като работодателят не е уведомил в предвидения в чл. 62, ал. 3 от КТ срок съответната териториална дирекция на Националната агенция по приходите (ТД на НАП), но въпреки това работникът е полагал труд, за който му е изплатено трудово възнаграждение и върху това трудово възнаграждение са внесени дължимите социални и здравни осигуровки. В подкрепа на искането са представени като доказателства заверени копия от трудовия договор, ведомости за заплати и справки за внесени осигуровки. В мотивите на проверяваното решение съдът е посочил, че правомощията на контролните органи на ДИТ - Р. да дават задължителни предписания по чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ са специфични, и техният предмет съществено се различава от задължителните предписания, свързани с нарушения досежно имуществените права по трудово правоотношение. Задължението за подаване на уведомление по чл. 62, ал. 3 от КТ обхваща три хипотези - при сключване на трудов договор, при неговото изменение и при прекратяването му, като за изпълнението му са определени и различни срокове - в първите два случая срок от 3 дни, а в последния - 7 дни. Направено е правно заключение, че от анализа на разпоредбата следва, че за работодателя са налице задължения, които той трябва да изпълни дори и след прекратяване на трудовото правоотношение (подаване на уведомлението за прекратяването му в 7-дневен срок). Такива задължения са предвидени в КТ и в други хипотези, като например за оформяне на трудовата книжка след освобождаване на работника, за издаване на удостоверение за осигурителен стаж и/или доход и пр. Следователно работодателят, макар и вече с качеството на "бивш" такъв, е обвързан с определени отговорности по отношение на съществувалото между него и работника трудово правоотношение, каквото представлява и подаването на уведомления за съществуващия между страните трудов договор, вкл. измененията и прекратяването му, като работодателят е длъжен да изпълни това си задължение дори и извън сроковете в условията на чл. 62, ал. 4 от КТ. Прието е нарушение на трудовото законодателство, чието отстраняване, респективно отстраняване на вредните последици от него, не е свързано със съществуването на трудовото правоотношение. За разлика от други нарушения на трудовото законодателство, при които изпълнението на евентуални задължителни предписания, дадени от страна на контролните органи на ДИТ, за предотвратяването или отстраняването им предпоставя съществуването на трудовоправна връзка между страните, в настоящият случай се касае за изпълнение на задължение на работодателя, което от една страна не се преклудира с прекратяване на трудовото правоотношение, а от друга страна може да бъде изпълнено само и единствено посредством задължително предписание от контролен орган на ДИТ по чл. 404, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 62, ал. 4 от КТ. Така постановеното решение на Административен съд - Р. е недопустимо и подлежи на обезсилване. Цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности се осъществява от Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда" към министъра на труда и социалната политика - чл. 399, ал. 1 от КТ. По силата на чл. 404, ал. 1 от КТ за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, контролните органи на инспекцията по труда, по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации, могат да прилагат изброените в тази разпоредба принудителни административни мерки (ПАМ), като законодателят им е предоставил възможността за същото, т. е. в рамките на тяхната компетентност е да преценят необходимостта от налагането им, но не и задължението за това. Една от тези принудителни административни мерки е даване на задължителни предписания на работодателите или на упълномощените от тях лица за изпращане на уведомление за сключен трудов договор. Тази мярка се налага, когато контролните органи установят, че не е спазен срокът по чл. 62, ал. 3 от КТ за изпращането му (чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ). В случая обаче контролните органи са счели, че не е налице нарушение на трудовото законодателство, за чието отстраняване да прилагат принудителната административна мярка по чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ, тъй като в обжалваният отказ изрично е посочено, че от извършената проверка не се установява лицето да е било на посоченото в договора работно място и да е полагало труд по него. Първоинстанционният съд неправилно е приел, че жалбата на "Т.-ЕР" ЕООД гр. Р. срещу процесния отказ, и то в качеството му на работодател, е допустима. Нормата на чл. 404, ал. 1 от КТ регламентира прилагането на изброените в нея (т. 1 - т. 12) принудителни административни мерки по инициатива на контролните органи на инспекцията по труда или по предложение на синдикалните организации, доколкото последните съгласно чл. 406, ал. 1 от КТ имат право да сигнализират на контролните органи за нарушения на трудовото законодателство. Производството по издаване на задължително предписание по посочения ред, представляващо принудителна административна мярка, се развива служебно, и както сигналът, подаден от синдикалните организации, така и искането за издаване на такова задължително предписание, подадено от лица в качеството им на работник или служител по реда на чл. 404, ал. 3 от КТ, или работодател, нямат характер на искане по чл. 24, ал. 1 от АПК за издаване на индивидуален административен акт, и посочените граждани и организации нямат качеството на страни в това производство, съответно на тях законодателят не е признал правото да оспорят отказа да се издаде задължително предписание. Качеството "страна" е определено съгласно изричния законов текст само на контролните органи на инспекцията по труда или на синдикалните организации. Следователно в случая "Т.-ЕР" ЕООД гр. Р. в качеството му на работодател не притежава процесуална правосубектност и не може да оспори пред съда отказа на директора на ДИТ - Р. да даде исканата от дружеството ПАМ, който освен това не подлежи и на обжалване. Отказът за налагане на една от предвидените в чл. 404, ал. 1 от КТ принудителни административни мерки не може да бъде квалифициран като отказ за издаване на административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Доколкото отказът за издаване на предписание по чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ не съставлява отказ за издаване на административен акт, то същият не попада сред изчерпателно изброените в чл. 128, ал. 1 и 2 от АПК актове, които са подсъдни на административните съдилища, в това число и на Върховния административен съд, по арг. на чл. 132, ал. 2 от АПК. Налагането на ПАМ е акт по прилагане на държавна административна принуда във връзка с охраняване на определени вид обществени отношения, за които законодателят е дал правомощията на съответния административен орган. Основанията за прилагането й, органите, които я прилагат, и правните субекти, спрямо които се прилага, са нормативно установени. Съдът не е сред посочените в закона органи, които разполагат с компетентност да налагат принудителни административни мерки. Следователно, той не разполага с правомощието да дава задължителни указания на компетентния административния орган да предприеме действия по налагане на принудителна административна мярка, в каквато насока е искането на жалбоподателя. Липсва изрична законова разпоредба, която да регламентира възможността за обжалване по реда на АПК на отказ за издаване на предписание по чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ, напротив, съгласно чл. 405 от Кодекса на труда обжалваеми са само наложените ПАМ. Отправеното до Дирекция "Инспекция по труда" - Р. искане от "Т.-ЕР" ЕООД на основание чл. 62, ал. 4 от КТ има значение на сигнал, тъй като съгласно чл. 404, ал. 1 от КТ Инспекцията по труда по своя инициатива може да издаде задължително предписание за отстраняване на допуснати нарушения на трудовото законодателство, ако установи такива. Именно затова в чл. 405 от КТ е регламентирана обжалваемостта по реда на АПК само на наложените ПАМ по чл. 404, ал. 1, но не и на отказа да бъдат наложени. Тази законова регламентация в специален спрямо АПК закон, какъвто се явява в случая Кодекса на труда, изключваща обжалваемостта на отказа за издаване на задължително предписание по чл. 404, ал. 1 от КТ, не противоречи на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Р. Б., според който гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон, т. е. при наличието на доказан пряк и непосредствен интерес, насочен към защита на техни законни права и интереси. В случая с оглед характера на акта, свързан с налагане на мярка на административна принуда, преценката за липсата на правен интерес от оспорването на отказа да се наложи такава е направена от законодателя. Показателни в тази връзка са твърденията на жалбоподателя, според които оспорването на отказа от него се прави с цел защита правата на лицето (К. Ц. Е.), с което той е сключил договор, което налага категоричен извод за липсата на правен интерес у "Т.-ЕР" ЕООД от оспорването на отказа, дори и да беше индивидуален административен акт, тъй като последният е позитивен за него. Дружеството не обосновава правния си интерес със засягане на собствени права и интереси, а с вероятно засягане на осигурителни и/или други права на трето лице, за което твърди, че е било негов служител. Отказът не само не засяга пряко и непосредствено лични права или законни интереси на търговското дружество и не създава задължения за него - напротив, същият е благоприятен акт, тъй като отрича съществуването на допуснато от търговското дружество нарушение на трудовото законодателство и възпрепятства ангажирането на неговата административнонаказателна отговорност за това нарушение. Правният интерес се обосновава, ако оспореният акт има пряк правопроменящ, правопрекратяващ и правопогасяващ ефект по отношение на личните права и законни интереси на правния субект. В случая, наличието на правен интерес от страна на оспорващия е обосновано не със засягане на собствени права и интереси, а със засягане на осигурителните права на неговия бивш работник/служител. Изложеното по-горе налага извода, че първоинстанционният съд е следвало да остави жалбата на "Т.-ЕР" ЕООД гр. Р. в качеството му на работодател без разглеждане и да прекрати съдебното производство поради наличие на две основания по чл. 159 от АПК: по т. 1 - актът (отказът на директора на Дирекция "Инспекция по труда" - Р.) не подлежи на оспорване, и по т. 4 - липса на правен интерес от оспорването му у жалбоподателя. Аргументи в тази насока са обстоятелствата, че отказът за издаване на ПАМ не засяга пряко и непосредствено права и законни интереси на дружеството, нито създава задължения за него. В конкретния случай са засегнати права и законни интереси на служителя, за чието сключено трудово правоотношение не е изпратено уведомление до ТД на НАП. Следователно оспорващият "Т.-ЕР" ЕООД в качеството му на работодател няма пряк, личен и непосредствен интерес от обжалване на отказа да бъде наложена ПАМ на същия и съответно не може да бъде приет за надлежна страна, както в административното, така и в съдебното производство. Неправилното конституиране на страна (жалбоподател без правен интерес) по оспорването и произнасянето по същество в производство с участие на ненадлежна страна, по жалба срещу акт, неподлежащ на оспорване, са съществени пороци, които имат за последица недопустимост на съдебното решение - касационно основание по чл. 209, т. 2 от АПК, поради което същото трябва да бъде обезсилено. Налице са условията на чл. 221, ал. 3 от АПК, като в случая делото не следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния административен съд, а производството подлежи на прекратяване, тъй като настоящият състав е установил недопустимост на първоинстанционната жалба поради липса на правен интерес от оспорване и необжалваемост на атакувания отказ. По тези съображения и с оглед на процесуална икономия жалбата на "Т.-ЕР" ЕООД срещу отказа на директора на ДИТ - Р. да издаде задължително предписание по чл. 404, ал. 1, т. 10 от КТ следва да бъде оставена без разглеждане, а съдопроизводството да се прекрати. При този резултат и предвид своевременно направеното искане от касатора, в полза на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено на основание чл. 78, ал. 8 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 3, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение