Решение № 4244 от 2.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5415/2017 г.

Решение № 4244 от 2.04.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5415/2017 г., III о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 208-228 от Административно-процесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Ж. Г. Г., изтърпяващ наказание "доживотен затвор без право на замяна" в Затвора - Б. против решение № 109 от 21.03.2017 г. по адм. дело 658/2016 г. на Административен съд П., с което е отхвърлена като неоснователна исковата му молба срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С. с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 3 от ЕКПЧ за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди (физическо и психическо страдание, стрес, унижение на човешкото достойнство и обострено чувство на отхвърленост и пренебрегнатост), произтичащи от незаконно бездействие на ответника - неосъществяване на контрол и недобро ръководство на местата за лишаване от свобода за периода от 19.02.2009 г. до 25.08.2014 г. в резултат на което е издадена заповед № 76/19.02.2009 г. на началника на Затвора - Б., отменена със Заповед № 1084/25.08.2014 г. на началника на Затвора - Б., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 9.05.2016 г. - датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане и разноски по делото. Касаторът твърди, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Изтъква, че твърденията му са доказани от събраните по делото доказателства, но съдът ги е изопачил и тълкувал превратно, поради което е формирал неправилни фактически изводи въз основа на тях. Счита, че неправилно е осъден да заплати разноски, за извършването на които не са представени доказателства. Позовава се на практиката на Европейския съд по правата на човека, по-конкретно решение от 10.01.2011 г. по дело Кашавелов срещу България. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Административен съд гр. П. е квалифицирал предявения иск срещу ГДИН - С. като такъв с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 3 от ЕКПЧ за присъждане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди (физическо и психическо страдание, стрес, унижение на човешкото достойнство и обострено чувство на отхвърленост и пренебрегнатост), произтичащи от незаконно бездействие на ответника - неосъществяване на контрол и недобро ръководство на местата за лишаване от свобода за периода от 19.02.2009 г. до 25.08.2014 г. в резултат на Заповед № 76/19.02.2009 г. на Началника на Затвора - Б., отменена със Заповед № 1084/25.08.2014 г. на Началника на Затвора - Б., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 9.05.2016 г. - датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане и разноски по делото. От фактическа страна е установил, че Ж. Г. е осъден на наказание "лишаване от свобода", което излежава в З. Б. от 17.02.2009 г. включително до момента. Със заповед № 76/19.02.2009 г. на началника на затвора, мотивирана с влязлата в сила доживотна присъда, личностовите характеристични особености на лишения от свобода, силно изразената му агресия и опит за суицид, е заповядано при работа с него да се спазват следните правила: 1. всички мероприятия, касаещи правата му по режим да се извършват отделно от останалите лишени от свобода. 2. при извършване на каквито и да е мероприятия, вкл. и конвоиране в рамките на затвора, винаги да е с белезници на ръцете и колан за конвоиране; при извеждане от спалното помещение да му се поставят белезници още преди да се отвори защитната решетка, след което се осигурява с колан за конвоиране и белезници на краката; присъстват поне двама служители на НОС и командир на отделение или гл. надзирател. 3. При извеждане на престой на открито белезниците се поставят отзад с обърнати навън длани, не се поставя колан за конвоиране, свалят се на мястото на престой на открито в присъствието на поне двама служители на НОС, като единият осигурява свалящия белезниците; при приключване на мероприятието отново се поставят белезници по описания начин и се свалят след заключване на осигуряващата решетка; белезници на краката не е поставят; 4. при получаване на хранителна пратка, тя се дава в присъствие на поне двама надзиратели, командир на отделение и социален работник; куриерът не се допуска в ЗПС. 5. при ползване на банята да се осигури присъствието на поне двама надзиратели и командир на отделение; 6. при желание да ползва библиотека, ИСДВР да взема списък с желаните от него книги и да му ги доставя в ЗПС; 7. при ползване на суми за лични нужди, желаните от него продукти да му се доставят в ЗПС без да бъде извеждан; 8. при нужда от медицинска помощ, здравният работник да го посещава в ЗПС; 9. при ползване на свиждане да бъде конвоиран от поне двама надзиратели и командир на отделение, свиждането да се провежда при повишени мерки за сигурност. 10. при ползване на телефон, да се поставят белезници на ръцете и краката, не се поставя колан за конвоиране; по време на разговор да присъстват командир на отделение и двама надзиратели. Тази заповед е отменена със заповед № 1084/25.08.2014 г. на началника на затвора, като за отмяната е посочено основание чл. 15, ал. 1 от ЗИНЗС и постъпила докладна записка, в която се съдържа позоваване на доклад на КПИ и новия ЗИНЗС. В периода 19.02.2009 г. - 25.08.2014 г. няма регистрирани опити за самоубийство на касатора, има един случай на гладна стачка на 16.08.2010 г. Въз основа на показанията на свидетеля Радков съдът е приел за установено, че при всяко извеждане от килията касаторът е бил окован, както и че е бил с вериги по време на свижданията. По тази причина майката на ищеца е плакала при вида на сина си, а след всяко свиждане Ж. Г. е бил съкрушен и е изразявал своето негодувание. При тези фактически установявания, съдът е счел, че искът за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди за периода от 17.02.2009 г. - 31.05.2009 г., насочен срещу Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", е неоснователен, тъй като за този период ГДИН не е юридическо лице и не може да бъде надлежен ответник. За останалата част от исковия период, съдът е приел, че не е налице незаконосъобразно бездействие, изразяващо се в липса на контрол в местата за лишаване от свобода - З. Б., което е довело до издаване на заповедта от 2009 г., впоследствие отменена. Съдът е посочил, че не съществуват задължения за проверка на издадените заповеди за използване на помощни средства по отношение на лишените от свобода, а необходимостта се преценява конкретно и не е налице бездействие на ответника. Приел е, че не е налице оттеглен или отменен акт, срещу заповедта не е подадена жалба или протест, а същата е отменена от началника на затвора съобразно правомощията му по чл. 15 от ЗИНЗС да организира работата в затвора. Съдът е изложил и съображения във връзка със законосъобразността на заповед № 76/19.02.2009 г. на началника на затвора, като е приел, че тя е е издадена от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия и в съответствие с нормата на чл. 84г, ал. 1, т. 4 от ЗИН (отм.), съгласно която употребата на помощни средства се допуска, ако резултатът не може да бъде постигнат с използването на физическа сила, както и при конвоиране или задържане на лишени от свобода. Изложени са мотиви, че Ж. Г. е конвоиран в рамките на затвора, но помощните средства се свалят в килията, по време на престоя му на открито и при медицинските прегледи, както и че присъствието на двама до четирима служители при всеки случай на конвоиране или извършване на дейност извън килията сочи, че целта на заповедта не е да унижи или измъчва лишеният от свобода. Съдът е изтъкнал, че конвоирането в рамките на затвора трае сравнително кратко време, както и че началникът на затвора е предприел мерки затворникът да не се извежда често от килията с тези помощни средства, като е предвидил лишеният от свобода да се преглежда, когато е болен в килията, на него да му се носят желаните покупки от лавката, без да е необходимо лично да я посещава, исканите от него книги от библиотеката на затвора също да му се носят от служител по направена заявка, поради което е явен стремежът на началника на затвора да ограничи използването на помощните средства. По тези съображения съдът е направил извод, че заповедта е съобразена с принципа на пропорционалност по чл. 6 АПК и специалната разпоредба на чл. 84д, ал. 1 ЗИН, действаща към момента на издаването и. Съдът е счел, че не са доказани и реално причинени неимуществени вреди, както и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между тях и сочените незаконосъобразно бездействие и оттеглен или нищожен административен акт, тъй като приложението на помощните средства се извършва за кратко време, само при отиване и връщане от мястото за престой на открито, свиждане, телефон, поради което засягането от тях е краткотрайно и липсва необходимата продължителност и интензивност, за да се приеме, че е налице изтезание, жестоко и нечовешко отношение и наказание. В частта, в която е отхвърлен като неоснователен искът за периода 17.02.2009 г. - 31.05.2009 г. решението е недопустимо. След като правилно е приел, че ГДИН не е надлежен ответник по иска, тъй като до 31.05.2009 г. не е юридическо лице, съдът е следвало да прекрати производството по отношение на него с определение, респективно да даде указания, че искът следва да бъде предявен срещу юридическо лице. Като се е произнесъл по същество срещу ненадлежен ответник, т. е. при наличие на абсолютна процесуална пречка, съдът е постановил недопустимо решение в тази част, което следва да бъде обезсилено. Делото следва да бъде върнато в тази част за ново произнасяне, като на ищеца бъдат дадени указания да насочи иска си срещу надлежен ответник - юридическо лице за посочения период. В останалата част решението е неправилно, поради посочените касационни основания - съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон. Нарушенията, извършени от длъжностни лица в Главна дирекция "Изтърпяване на наказанията " попадат в приложното поле на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като служителите от надзорно - охранителния състав на дирекцията са на държавна служба и са ангажирани с изпълнението на функции на държавата, съставляващи част от изпълнителната дейност. Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража изброява изчерпателно случаите, при които се допуска употребата на оръжие, помощни средства и физическа сила /раздел III, глава девета/. Провеждането на свиждане на лишените от свобода с техни близки и престоят на открито не попада сред тези случаи, общото между които е необходимостта от прилагане на засилени предпазни мерки и овладяване на ситуация, възникнала в отклонение от установения ред. Свиждането и престоят на открито са права на лишените от свобода и те трябва да могат да се ползват от него в нормална за условията среда. Административният съд правилно е приел, че само отиването и връщането от помещението за свиждане представлява конвоиране на лицето. Престоят му в помещението за свиждане и на открито не може да се приеме за такова действие. В подкрепа на това разбиране е разпоредбата на чл. 214 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Съгласно чл. 214 ППЗИНЗПС изолацията на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода се спазва и при конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи на напускане на помещението. Текстът ясно разграничава действията, с които се извършва конвоиране, от тези при свиждане. Конвоирането се свързва с преместването на осъденото лице от едно на друго място, при което е възможно да се използват помощни средства. По правило, провеждането на свиждането не предполага помощни средства за охрана на лишения от свобода. Прилагането на помощни средства по отношение на осъденото лице пред негови близки е от естество да доведе до ограничаване на правото му на свиждане и да му причини неприятни преживявания и страдания. Евентуално настъпилите вреди в личната сфера на осъденото лице в този случай биха били в пряка причинна връзка с допуснатото от длъжностни лица нарушение на правилата за провеждане на свиждане. Тези правни положения не са съобразени от първоинстанционния съд. Изложените от ищеца правни квалификации, включително определянето на юридическите факти, от които са настъпили вредите, като актове, действия и бездействия не обвързва съда. Напротив, съдът е този, който следва да изведе от исковата молба конкретните обстоятелства, съставляващи юридически факти, от които произтичат вредите, и съответно да ги квалифицира като актове, действия или бездействия по смисъла на чл. 1 ЗОДОВ. В случая, водещи в исковата молба са твърденията, че ищецът е претърпял вреди от използването на помощни средства както при конвоирането му в затвора, така и по време на свиждане и при престой на открито /при което белезниците са поставяни по мъчителен за него начин/ и че през първите три години от престоя му в затвора не е извеждан от килията за посещение при лекар, закупуване на продукти и посещение на библиотеката, а е ползвал правата си на място в килията. Поради това начинът, по който е формулиран петитумът на исковата молба, в частта отнасяща се до правните квалификации, не е определящ за диспозитива на съдебното решение. В последното ясно трябва да бъде посочено кой е фактът, от който са причинени вредите, за които се присъжда или не се присъжда обезщетение. В случая прочитът на исковата молба сочи, че ищецът претендира вреди както от конвоирането му в затвора и ограничаване на правата му в съответствие с конкретна заповед на началника на затвора, така и от използването на помощни средства извън посочените в заповедта случаи. В случая разглежданите хипотези не са разграничени и към всички тях общо и същевременно неправилно е отнесен изводът за наличие на административен акт, който не е отменен или оттеглен, като правната природа на този акт не е обсъдена. Фактическите изводи на съда, че поставянето на помощни средства - белезници на ръцете и краката и колан за конвоиране е извършвано само при конвоирането на лицето в затвора, но не и при други случаи е направено в противоречие със събраните и обсъдени по делото доказателства. Поставянето на помощни средства е предвидено да се извършва както при конвоиране, така и при ползване на телефон, съгласно заповедта на началника на затвора, а от свидетелските показания е установено, че и при престоя на открито, и при свижданията помощните средства не са сваляни. От друга страна, фактическата обстановка не е напълно изяснена, тъй като само въз основа на събраните доказателства не може да се направи извод за характера и интензитета на претърпените вреди, съответно и не може да се формира обоснован извод за размера на евентуално дължимото обезщетение. При определяне на размера на обезщетението следва да се преценят характера на увреждането, обстоятелствата, при които е извършено, продължителността и интензивността на незаконното действие или бездействие. Съдът, който определя обезщетението за неимуществени вреди, е длъжен да обоснове решението си с обективни, а не със субективни критерии. Съгласно чл. 73, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, свиждането се провежда по ред, определен от началника на затвора, поправителния дом или затворническото общежитие. Нито пред първата, нито пред касационната инстанция, е била представена заповед на началника на затвора, от която да се установи какъв е установения ред за свиждания. Не са събрани и доказателства за установения ред за престой на открито. Не са изискани докладите, които съгласно чл. 84з, ал. 2 ЗИН (отм.) и чл. 118, ал. 2 ЗИНЗС се съставят след използване на помощни средства. За пълно изясняване на фактите по спора, съдът е следвало да даде подробни и конкретни указания по доказателствената тежест на страните, в съответствие с изложената по-горе доказателствена нужда, както и да изиска от администрацията на затвора докладите за използване на помощни средства по отношение на касатора, справки за броя на свижданията, броя на посещенията в медицинска служба, библиотека и търговски помещения, броя на извежданията на открито в рамките на затвора, честотата на ползване на банята и всички мероприятия, посочени в заповед № 76 от 19.02.2009 г. и осъществявани по време на исковия период от и по отношение на касатора. При неизяснена фактическа обстановка са направени и изводите на първоинстанционния съд за това, че заповед № 76 от 19.02.2009 г. не е обжалвана и не е искана нейната отмяна. Ищецът е изложил доводи, че многократно е пускал жалби и искания за отмяна на заповедта, на които не е реагирано, но нито са дадени указания за изясняване на фактите в тази връзка, нито са изискани сведения от ответника или от администрацията на затвора. Същото се отнася и до изводите относно твърдяното лишаване от достъп до лавката и до библиотеката. Не е изяснено дали и колко пъти е искан такъв достъп, нито е преценено допустимо и пропорционално ли е ограничаването на достъпа до тях, независимо от обстоятелството дали исканите книги и стоки са били доставяни на лишения от свобода. Изводите на съда, че ограничаването на достъпа до тези места, което имплицитно следва от съдържанието на заповедта, е продиктувано от желанието на затворническата администрация да ограничи случаите на поставяне на помощни средства, не са подкрепени от никакви доказателства по делото. Съдът не е формирал и никакви изводи по въпроса кое е наложило употребата на помощни средства за период от пет години, като съответно при преценката за съразмерност на наложената мярка не е преценено поведението на ищеца през този период. Нито е посочено в заповедта, нито е изследвано в какво се състоят характеристичните особености на лишения от свобода, силно изразената му агресия и били ли са те налице по време на целия исков период. В тази връзка също е следвало да бъде изискана справка от ответника или затворническата администрация, както и да бъдат дадени надлежни указания по тежестта на доказване. По делото не е установено кога преди издаване на заповедта е извършен опит за самоубийство от страна на ищеца, но затова пък е установено, че такъв опит не е правен през исковия период. При тези данни, необходимост от прилагането на помощни средства спрямо лишения от свобода на този етап не е установена, противно на приетото от първоинстанционния съд. Независимо от това, необходимо е изясняване на фактическата обстановка по този въпрос. По изложените съображения, решението в разглежданата част следва да бъде изцяло отменено, а делото - върнато за ново разглеждане на друг състав на Административен съд П., който, след като изпълни указанията на настоящата инстанция за изясняване на спора от фактическа страна, следва да се произнесе по приложението на закона. При това следва да се има предвид практиката на Европейския съд по правата на човека, и по конкретно, но не изчерпателно решение от 20.01.2011 г. Кашавелов срещу България, т. 38.-40 и цитираната там практика, решение от 27.05.2014 г. по дело Радков и Събев срещу България и решение от 26.10.2017 г. по дело Ж. Г. и други срещу България По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК Върховният административен съд