Решение № 14189 от 30.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6338/2013 г.

Решение № 14189 от 30.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 6338/2013 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на ДЗЗД ГД "МАК", със седалище и адрес на управление в гр. Поморие, ул. "П. К. Яворов" № 70, ет. 4, представлявано от управителя Деспа Щерионова Недялкова, срещу решение № 627 от 19.03.2013 г., постановено по адм. дело № 1975/2012 г. на Административен съд (АС) - Бургас, с което е изменен Акт за установяване на задължения по декларация (АУЗД) № АУ000980/04.06.2012 г., издаден от гл. експерт в Дирекция "Приходи, местни данъци и такси" при община Поморие, в частта относно установено задължение на дружеството за туристически данък за 2011 г. Твърди се наличие на визираните в чл. 209 АПК касационни основания и се претендира отмяна на съдебното решение. Ответникът - директорът на Дирекция "Приходи, местни данъци и такси" при община Поморие, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, седмо отделение, счита постъпилата жалба за допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от активнолегитимирано лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. По съществото на спора, съдът съобрази следното: Предмет на първоинстанционното съдебно производство е законосъобразността на АУЗД № АУ000980/04.06.2012 г., издаден от гл. експерт Дирекция "Приходи, местни данъци и такси" при община Поморие, мълчаливо потвърден от директор Дирекция "Приходи, местни данъци и такси", с който за данъчен период 2011 г. на дружеството е определен за довнасяне туристически данък в размер на 429.15 лв., от които 414.88 лв. главница и лихви в размер на 14.63 лв. Същността на спора в производството се свежда до разминаването между подадената от дружеството декларация по чл. 61р, ал. 5 ЗМДТ, съгласно която предмет на търговска дейност в притежавания от дружеството туристически обект - самостоятелни студия, са шест стаи, дванадесет легла и удостоверение за категоризация на туристически обект № 027-М, издадено въз основа на заповед № РД-16-513/27.05.2008 г. на кмета на общината, съгласно което отредени за дейността на дружеството са десет стаи, двадесет легла, категория "3 звезди". На тази база органът е установил и разминаване между декларирания и дължим данък, което в хипотезата на чл. 106 ДОПК, представлява основание за органа да издаде обжалвания АУЗД. С постановеното решение АС - Бургас е установил, че към момента на подаване на декларацията по чл. 61р, ал. 5 ЗМДТ - 27.05.2012 г., дружеството е разполагало с цитираното удостоверение за категоризация, съгласно което е следвало да заплати туристически данък за обект с капацитет 10 стаи, 20 легла, категория "3 звезди", а не както е посочено в декларацията - за 6 стаи, 12 легла, категория "3 звезди". Като е преценил, че жалбоподателят не е изпълнил своевременно задължението си да поиска промяна в обстоятелствата, обосноваващи разликата между категоризирания и реално ползвания туристически обект, съдът е приел за неоснователно оспорването и конкретното твърдение, че определеният туристически данък не се дължи, т. к. част от стаите в обекта се ползват от членовете на семейството на управителката, респ. не са отредени за търговската дейност на обекта и за тях данък не се начислява. При анализа на определения размер на данъка, съдът е констатирал, че дружеството е внесло по въпросното задължение сумата от 100 лв., което налага намаляване размера на задължението по акта, поради което го е изменил с въпросната стойност. Решението е правилно. Между страните няма спор относно факти. Спорът е правен и се свежда до правилното тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл. 61р ЗМДТ. Въз основа на коректно изяснената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е постановил решението си в съответствие с приложимия материален закон. Изложени са подробни съображения в подкрепа на направения краен извод за частичната незаконосъобразност на обжалвания АУЗД, които се споделят от настоящата инстанция и не следва да бъдат повторно излагани в настоящите мотиви. Извън първоинстанционните съдебни изводи, обосноваващи ясно и точно по дати кога дружеството е следвало и кога реално е декларирало промяната в обстоятелствата, които настоящият състав счита за безпредметно да повтаря, от значение за казуса са и следните обстоятелства: Раздел VII ЗМДТ определя дължимостта и начина на определяне размера на туристическия данък. Нормата на чл. 61с, ал. 4 с. з., обявена за противоконституционна с решение № 5 от 05.04.2012 г. на КС гласи, че "Когато сборът на данъка по ал. 2 за календарната година е по-малък от 30 на сто от данъка, определен при пълен капацитет за средството за подслон или мястото за настаняване, разликата се внася от данъчно задълженото лице в приход на бюджета на общината по местонахождение на средството за подслон или мястото за настаняване до 1 март на следващата календарна година, независимо дали обектът се използва." Противоконституционността на нормата е прогласена с основен аргумент, че нормата въвежда имуществен, а не туристически данък, респ. противоречи на необходимото разграничение между имуществени и подоходни данъци. ЗМДТ в частта туристически данък, несъмнено квалифицира конкретния данък като подоходен, в зависимост от броя нощувки. Респ. от влизане в сила на конституционното решение, с туристически данък ще се облагат само действително осъществените нощувки. По силата на даденото от КС тълкуване, както и от текста на отменената разпоредба следва, че при определяне на данъка се отчита пълният капацитет на местата за настаняване, когато сборът на данъка - реално предоставени нощувки, умножен по определения в чл. 61с, ал. 1 размер, е по-нисък от 30 на сто от данъка, определен при пълен капацитет. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. трето КРБ, решенията на КС, с които се обявява противоконституционност има действие занапред, респ. дотогава законовият акт е в сила и страните са обвързани от правното му действие. Така очертаната правна рамка не оставя нормативно неизяснени въпроси, обект на допълнителна аргументация. Факт и въпрос на математическо изчисление, по което не е налице спор между страните е, че дължимият от дружеството данък попада в хипотезата на отменената разпоредба на чл. 61с, ал. 4 ЗМДТ, респ. сборът на данъка по ал. 2 е по-малък от 30 на сто от данъка при пълен капацитет на притежавания обект. При това положение, несъмнено пълният капацитет следва да бъде взет предвид при определяне дължимия размер на данъка. Също безспорен факт е, че пълният капацитет се определя от удостоверението за регистрация на дружеството, издадено по реда на Закона за туризма и Наредбата за категоризиране на средствата за подслон, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечение, приета с ПМС № 357 от 27.12.2004 г., обн., ДВ, бр. 2 от 7.01.2005 г. Видно от чл. 18, вр. чл. 8 и сл. от Наредбата, капацитетът на съответния обект (в случая местата за настаняване), освен че се определя от искащото регистрация лице, се проверява и от експертна комисия, като е изискуем реквизит на удостоверението за регистрация (Сравн.: чл. 18, ал. 3, т. 4 Наредбата). Самото удостоверение се вписва в регистър, който кметовете са длъжни да водят като неразделна част от националния туристически регистър (Арг.: чл. 26) и представлява официален писмен документ, съдържащ релевантни за категоризацията обстоятелства. Т. е. капацитетът на туристическия обект е обстоятелство, подлежащо на доказване и несъмнено установено по силата на цитирания документ и презумптивно вярно отразените в него обстоятелства. При това положение подадената от дружество декларация би могла да породи ефект относно броя реално използвани стаи за нощувка, но не и относно броя стаи - пълният капацитет на регистрирания обект. Оттам въпросът, свързан с фактическото използване и характера на данъка като подоходен, респ. съобразно броя нощувки и стаите, реално използвани за пренощуване, е въпрос на последващо приложение на закона в редакцията му след констатираната противоконституционност и като такова - извън предмет на настоящето дело, т. к. същият обхваща законосъобразността на АУЗД, издаден за данъчен период 2011 г. АС - Бургас правилно и обосновано е приел, че междувременно дружеството е направило вноска по дължимия данък в размер на 100 лева, която вноска не е отчетена от издалия акта орган и която несъмнено влияе на общия размер на задължението. Поради това първоинстанционният съд законосъобразно е изменил АУЗД, намалявайки стойността му със съответната сума. Решението не страда от релевираните с касационната жалба пороци, поради което и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и своевременно направеното, в писмен отговор на касационната жалба, искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът счита, че на основание чл. 228, вр. с чл. 143, ал. 3 АПК, вр. с чл. 7, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение