Решение № 6005 от 18.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4136/2021 г.

Решение № 6005 от 18.05.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4136/2021 г., IV о., докладчик съдията Кремена Хараланова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. С., [дата на раждане] в Палестина /Газа/, подадена чрез процесуалния му представител адвокат В. И., срещу решение № 5974/30.10.2020 г. по адм. дело № 8666/2020 г. на Административен съд-София град, първо отделение, 67-ми състав, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 5364 з-1311/13.08.2020 г. на директора на Дирекция "Миграция". Релевирани са доводи за неправилност на решението, като необосновано и постановено в противоречие с приложимия материален закон - основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му, ведно с присъждане на разноски по приложен списък. Ответникът директорът на Дирекция "Миграция", в представена писмена защита, чрез процесуалния си представител юрисконсулт В. Т., изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата, подадена от А. С., срещу заповед № 5364 з-1311/13.08.2020 г. на директора на Дирекция "Миграция", с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, лицето е принудително настанено в Специален дом за временно настаняване на чужденци към Дирекция "Миграция" /СДВНЧ/. От данните по административната преписка е установено, че със заповед № УРИ: 5396 ПАМ-4/16.03.2019 г. на заместник началника на ГПУ-Петрич, на А. С. е наложена принудителна административна мярка "Връщане", на основание чл. 41, т. 1 ЗЧРБ. Във връзка с обезпечаване на нейното изпълнение, е издадена заповед № УРИ: 53960 Ч-4/16.03.2019 г., с която чужденецът е настанен в СДВНЧ за срок до отпадане на пречките за изпълнението на ПАМ "Връщане", но не повече от шест месеца, като настаняването е продължило от 16.03.2019 г. до 17.07.2019 г. От приложеното към административната преписка предложение от 13.08.2020 г. за издаване на заповед за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ е видно, че с влязла в сила присъда А. С. е осъден за извършване на умишлено престъпление по чл. 279 НК, като е изтърпял наложеното му наказание и е освободен от затвора на 14.08.2020 г. Във връзка с освобождаването му и наличие на влязло в сила решение на Държавната агенция за бежанците за отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут, е издадена оспорената пред първоинстанционния съд заповед за настаняване на А. С. в СДВНЧ. За да отхвърли жалбата, Административен съд-София град е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без при това да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с материалния закон. Постановеното решение е правилно, по изложените в него, подробни мотиви, които се възприемат изцяло от касационната инстанция. Неоснователно е твърдението в касационната жалба за допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в лишаването на А. С. от възможността за участие в административното производство. Процедурата по прилагане на ПАМ по специалния ЗЧРБ, с оглед характера и предназначението й, започва, развива се и приключва по почин на органа, който при формиране на завършващото я волеизявление, дължи преценка на дефинираното в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, конкретно проявление на принципа на съразмерност. Видно от данните по делото, неизслушването на засегнатото лице преди издаването на акта не може да се квалифицира като отменително основание, т. к. по никакъв начин не засяга материалната законосъобразност на разпоредената мярка на държавна принуда. Още повече, че неучастието на чужденеца в административното производство не му е попречило да организира адекватно и ефективно защитата си пред съда. Доказателства, оборващи посочените в предложението данни не са представени, независимо, че в съдебната фаза на производството жалбоподателят е бил запознат с административната преписка и надлежно представляван от упълномощен от него адвокат. Отделно от това, спецификата на регулираните от ЗЧРБ обществени отношения и индивидуалната оценка на обстоятелствата по случая предопределя незабавното произнасяне на органа в защита на важен държавен и обществен интерес по смисъла на чл. 34, ал. 4 АПК, поради което допуснатото отклонение от общите правила на административния процес е оправдано от легитимна цел. В случая дори процедурата по осигуряване възможност на А. С. да изрази становище по събраните доказателства да се приеме за неизпълнена, в конкретния случай това не съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не би променило решението на административния орган. Преценката за характера и тежестта на допуснато нарушение на административнопроизводствените правила е винаги конкретна, с оглед спецификата на отделния казус, като нарушението е съставомерно по чл. 146, т. 3 АПК единствено, когато е рефлектирало върху съдържанието на властническото волеизявление. В този смисъл, пропускът е съществен само ако е ограничил правото на лицето да представи доказателства, които са от значение за решението на административния орган. Но в хода на първоинстанционното производство такова доказване не е било проведено от страна на жалбоподателя, поради което и релевантните за преценката на административния орган факти не са оборени. Неоснователно е позоваването в касационната жалба на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно който, когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни или други съображения или че вече не съществуват посочените в параграф 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директивата са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то, ако не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. По правната си природа принудителното настаняване в СДВНЧ следва да се квалифицира като мярка по обезпечаване на изпълнението на принудителното отвеждане до границата на Република България. С оглед характера и предназначението, същата следва да се прилага само тогава, когато не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки и са налице конкретни данни за реална опасност лицето да осуети изпълнението на ПАМ. Задържането следва да се основава на обективна причина, което се дължи изключително на поведението на адресата на ПАМ. Целта, която преследва обезпечителната мярка е да се организира и осигури изпълнението, когато съществува непосредствена опасност чужденецът да се укрие или да възпрепятства по друг начин изпълнението на приложената му ПАМ. В рамките на проверката за законосъобразност на оспорената заповед съдът съобразява изпълнени ли са обективните критерии на закона за издаване на административния акт, които включват и изложената от органа конкретна преценка за всеки отделен случай. В случая, по делото не са представени доказателства, чужденецът да има установен адрес на пребиваване в страната, средства за издръжка, нито лица, които да му осигурят такава. Това, че е посочил в анкетната карта, че една от сестрите му пребивава в България, не доказва по безспорен начин намерението й да му осигури подслон и издръжка. От друга страна, ясно е заявил, че целта му е била да стигне до Швеция, където пребивава част от семейството му. В случая съвкупната преценка на всички факти обосновава извода, че други, по-леки принудителни мерки не могат да бъдат приложени по отношение на касатора, както правилно са приели административния орган и първоинстанционния съд. Видно от данните по делото, безспорно е, че лицето не притежава документи за самоличност и e налице влязло в сила решение на председателя на ДАБ, с което е отхвърлена молбата му за международна закрила, като явно неоснователна. При направената преценка относно възможността той да се укрие са взети предвид и поведението на лицето, преминало държавната граница не през определените за това места и изтърпяната от него осъдителна присъда. При тези обстоятелства по-лека принудителна мярка би била неефективна, а освен това и трудно осъществима. Прилагането й би означавало да се постави под условие възможността за изпълнение на принудителното извеждане. Неотносими са изложените от процесуалния представител на касатора доводи относно липсата на възможност за извеждане на А. С. от Република България поради това, че същият е лице без гражданство от палестински произход, не разполага с документ за самоличност и че пунктовете през Рафа и Ерез към Ивицата Газа са затворени заради световната пандемия, тъй като тези твърдения имат отношение към заповедта, с която на чужденеца е приложена ПАМ "Връщане". Към законосъобразността на последната е относимо и представеното с писмената защита, писмо от директора на Дирекция "Миграция", обективиращо предоставена по реда на ЗДОИ информация относно броя на върнатите и експулсирани лица от България в Палестина, поради което не следва да бъде обсъждано, доколкото не засяга заповедта за принудително настаняване в СДВНЧ. Не е налице нарушение на материалния закон във връзка с твърдяното от касатора "повторно настаняване" на чужденеца. Съгласно чл. 46, ал 8 ЗЧРБ, респективно чл. 15, § 6 от Директивата, настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца, като по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Иначе казано, общият срок за който лицето може да бъде настанено в СДВНЧ е 18 месеца. Първоинстанционният съд правилно е посочил, че максимално допустимия срок не е превишен, тъй като С. е бил настанен в СДВНЧ за периода от 16.03.2019 г. до 17.07.2019 г. /четири месеца/, след което настаняването му е прекъснато за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, като едва на 13.08.2020 г. е издадена обжалваната в настоящото производство заповед за принудително настаняване за срок до шест месеца. Не следва да се обсъжда представеното от касатора с писмената защита решение на АССГ, /което не е влязло в сила/, доколкото същото касае заповед за продължаване на принудителното настаняване в СДВНЧ на С. и подлежи на самостоятелен съдебен контрол, с което настоящата инстанция не е обвързана. Предвид изложеното, правилен е изводът на първоинстанционния съд, че оспорената заповед за принудително настаняване на чужденеца е законосъобразна. При липсата на пороците, сочени като касационни основания за отмяна, постановеното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото и своевременно предявеното от процесуалния представител на ответник по касация искане за присъждане на разноски, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Министерството на вътрешните работи сумата от 100 лв, представляваща юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от горното и на основание 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение