Решение № 207 от 7.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5499/2007 г.
ВКСIV гражданско отделение07.04.2009 г.докладчик Светла Бояджиева
Диспозитив
Оставя в сила решение № 369 от 13.06.2007 г., постановено по в. гр. дело № 294/2007 г.на Пазарджишкия окръжен съд. Осъжда И. Б. Р. и П. П. Р., и двете от с. В.,Пазарджишка област да заплатят на П. Г. Р. от с. В.,Пазарджишка област сумата 400 лв. /четиристотин/ направени разноски през ВКС. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 207 от 7.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5499/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Бояджиева Производството е по § 2 от ПЗР на ГПК/2007 г. във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.) Образувано е по две касационни жалби от И. Б. Р. и от П. П. Р. против решение № 369 от 13.06.2007 г.по гр. дело № 294/2007 г.на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отменено решение № 992/17.10.2006 г. и решение № 64/17.01.2007 г., за поправка на ЯФГ по гр. дело № 197/2006 г.на Районен съд - Пазарджик в частта, с която са определени дяловете на съделителите и вместо него е постановено друго, с което квотите са определени, както следва: - за П. Г. Р. - 8/16 ид.ч., за И. Б. Р. -5/16 ид.ч. и за П. П. Р. - 3/16 ид.ч.и е отменен констативен нот.акт № 121/2005 г., т.VI, ре г. № 10717, н.д. № 950/2005 г.на нотариус А. И., с титуляр П. П. Р. над размера от 3/16 ид.ч. В останалата част решенията са оставени в сила. Жалбоподателката И. Р. обжалва изцяло въззивното решение. Изложени са касационни основания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.) Моли решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Жалбоподателката П. П. Р. обжалва решението изцяло с оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и за съществени процесуални нарушения. Моли да бъде отменено и искът за делба - отхвърлен. Ответницата по жалбите П. Р. моли решението да бъде оставено в сила. Претендира за разноски. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 от ГПК (отм.), срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й по реда на чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.), с оглед заявените касационни основания, съдът установи следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата П е наследница по закон като преживяла съпруга на С. Р., починал на 22.05.1974 г. Негови наследници по закон са още и двете му деца - П. и Д., като П. Р. е починал на 1.03.2005 г.и оставил наследници по закон - преживялата съпруга И дъщеря П. Р. ответници по предявения иск за делба. След смъртта на С. Р. процесният имот бил предмет на делба, извършена по гр. дело № 452/1979 г.на Пазарджишкия районен съд, приключила със спогодба, по силата на която съделителите П. Р. и П. Р. са получили в общ дял дворно място от 584 кв. м., съставляващо парцел **** в кв.52 по плана на с. В. заедно със застроена масивна жилищна сграда и масивен гараж, а в дял на Д. Р. е дадено дворно място от 420 кв. м, съставляващо парцел **** в кв. 52 заедно със стар навес и същият получил парично уравнение на дела си. С нот. акт № 164/1981 г. П. Р. е признат за изключителен собственик на целия делбен имот, получен в общ дял с майка му, като придобит по наследство и давностно владение. От свидетелските показания съдът е приел за установено, че през 1956-57 г.в процесния имот била построена жилищната сграда от съпрузите П. и С. Р., като в този имот ищцата живяла непрекъснато до края на 2005 г.- началото на 2006 г. В имота е живял и П. Р. със семейството си, който извършвал подобрения в сградата и е заплащал консумативите. След смъртта на сина си ищцата била изгонена от къщата от ответниците през есента на 2005 г., но останала да живее там до 30.01.2006 г. /св. М., св. К. и св. Г/ При така установените факти въззивният съд е приел, че не може да се направи категоричен извод, че приживе праводателят на ответниците П е станал изключителен собственик на процесния имот, тъй като не е установено да е предприел действия, с които да е отблъснал владението на майка си, последната да е знаела за това и изрично да е признала изключителните му права на собственик върху целия имот. Ето защо съдът е счел, че имотът е съсобствен между страните по делото, поради което го е допуснал до делба, като е определил квотите им съобразно правата им в съсобствеността. Касационната жалба е неоснователна. При постановяване на решението въззивният съд е приложил правилно материалния закон. При условията на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.) съдът е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти поотделно и в тяхната зависимост, като е направил обосновани и логични изводи. Не се допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Обоснован е изводът на съда, че при условията на пълно и главно доказване ответниците не са доказали твърдението си, че към момента на смъртта си наследодателят им П. Р. е бил изключителен собственик на целия имот, независимо че съшият е бил поставен в дял с ищцата по гр. дело № 452/1979 г.на Пазарджишкия районен съд, тъй като от 1981 г.е владял имота за себе си. Сънаследникът владее имота както за себе си, така и за останалите сънаследници. Той може да измени основанието за владение само за себе си, като отрече правото на останалите сънаследници, само ако манифестира своето намерение спрямо тях и волята му да достигне до тяхното знание. В разглеждания случай след извършване на делбата от 1979 г. П. Р. е живяла в едно домакинство със сина си П. Р. и двамата са упражнявали фактическата власт върху имота. Живяла е в имота и след смъртта му до 2006 г. Обстоятелството, че П. Р. се е снабдил с констативен нотариален акт не може да наложи друг извод. Никой от свидетелите не е установил, че тази промяна в основанието на владението му е дошла до знанието на майка му. Това, че той е извършвал ремонтни работи, плащал е данъци и консумативни разходи са обикновени действия, които не сочат, че е отблъснал владението на другата съсобственица. От горното се налага изводът, че касационните жалби са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение, а въззивното решение следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 64 от ГПК (отм.) касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата по касация направените пред ВКС разноски в размер на 400 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат. Воден от горното,Върховният касационен съд, състав на IV г. о