Решение № 5874 от 25.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2462/2013 г.

Решение № 5874 от 25.04.2013 г. на ВАС по адм. д. № 2462/2013 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Ваня Анчева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Иван Атанасов Иванов, от гр. София, срещу решение № 15919 от 12.12.2012 г., постановено по адм. дело № 2402/2012 г. по описа на Върховния административен съд, тричленен състав на шесто отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу мълчалив отказ на министъра на вътрешните работи за издаване на Удостоверение за осигурителен доход УП-2 и Удостоверение за класиране и пенсия - обр. В. Твърди се материална незаконосъобразност на съдебното решение. Иска се отмяната му. Ответната страна - министърът на вътрешните работи, чрез юрк. Узунова моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, като обсъди данните по делото и доводите на страните, намира постъпилата жалба за допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Тричленният състав на Върховния административен съд е установил точно и съобразно доказателствата фактическата обстановка по спора, която се възприема изцяло от касационната инстанция така, както е описана в атакувания съдебен акт и не следва да се преповтаря. Твърденията на касатора в рамките на касационното производство могат да бъдат обособени в две групи: На първо място, това са твърденията за незаконосъобразното приложение на чл. 9, ал. 3, т. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) към настоящия казус, които съдът намира именно за релевантни с оглед предмета на касационното производство. Втората част от касационната жалба съдържа обстойни твърдения относно незаконосъобразността на наложеното на касатора дисциплинарно наказание "уволнение", поради което са неотносими към спора и не следва да се коментират. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел за неоснователна жалбата на Иван Атанасов Иванов против мълчалив отказ на министъра на вътрешните работи по молба с вх. № 292 У/13.12.2010 г. за издаване на Удостоверение за осигурителен доход УП-2 и Удостоверение за класиране и пенсия - обр. В. За да постанови този резултат е счел, че за периода от 17.03.2008 г. (датата на временното отстраняване от длъжност) до 5.05.2010 г. (датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на воденото срещу него досъдебно наказателно производство с № III-04/2008 г. на СВОП) не е налице основание за зачитане на осигурителен стаж. Съдът е установил, че издадената заповед за уволнение на служителя на основание чл. 224, ал. 2, т. 4 и чл. 227, ал. 1, т. 10 ЗМВР, вр. с чл. 230, ал. 2, т. 4 ППЗМВР не е отменена, респ. уволнението не е признато за незаконосъобразно, поради което и нормата на чл. 9, ал. 3, т. 1 КСО е неприложима. На следващо място, видно от заповедта за уволнение, както и за временното му отстраняване от длъжност, приложеното от органа по назначаването правно основание е чл. 234, ал. 1, т. 2 ЗМВР, която хипотеза е коренно различна от тази по чл. 234, ал. 1, т. 1 ЗМВР. При това положение, дали паралелно образуваното срещу лицето наказателно производство е било прекратено и дали наложеното му наказание - признато за неоснователно наложено, т.к. лицето не е извършило деянието, е без правно значение, защото същият е уволнен, а преди това и отстранен временно от длъжност поради образувано срещу него дисциплинарно производство. Така постановеното решение е правилно, а законосъобразността на направените изводи следва от логическата връзка между установеното от фактическа страна и приложимата законова уредба. В рамките на настоящето производство не е налице спор по фактите. При това положение не може да се приеме и че е налице спор по правото, т.к. цитираните законови разпоредби съдържат достатъчно висока степен на яснота и конкретика. Следва да се акцентира върху разграничението по чл. 234, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР, във връзка с чл. 9, ал. 3, т. 1 и т. 3 КСО. В ЗМВР са регламентирани две различни основания за временно отстраняване от длъжност. Отстраняването по реда на НПК се прилага, когато обвиняемият е привлечен за умишлено престъпление от общ характер, извършено във връзка с работата му, и има достатъчно основания да се счита, че служебното му положение ще създаде пречки за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото. Тогава съдът може да отстрани обвиняемия от длъжност. Същата тази разпоредба е относима към последиците за осигурителния стаж на лицето по чл. 9, ал. 3, т. 3 КСО. От друга страна, лицето се отстранява от длъжност, когато срещу него е образувано дисциплинарно производство и служебното му положение би затруднило разкриването на обективната истина; в този случай отстраняването се извършва от органа по назначаването. При отмяна на наложеното дисциплинарно наказание, времето през което дисциплинарнопривлеченото лице е било отстранено от работа се зачита за осигурителен стаж на основание чл. 9, ал. 3, т. 1 КСО. В конкретния случай воденото срещу касатора дисциплинарно производство не е прекратено, а е приключило с налагане на дисциплинарно наказание "уволнение". Заповедта за налагането му не е отменена; уволнението не е признато за незаконно, поради което не могат да възникнат правните последици за осигурителния стаж на лицето в хипотезата на чл. 9, ал. 3, т. 1 КСО. Несъмнено спрямо касатора е приложена мярката "отстраняване от длъжност" в хипотезата на чл. 234, ал. 1, т. 2 ЗМВР, като производството е приключило с налагане на дисциплинарно наказание "уволнение". Фактът, че същото не е признато за незаконно, респ. продължава да бъде законосъобразно, съставлява отрицателна предпоставка за възможността на касатора да реализира правата си по чл. 9, ал. 3, т. 1 КСО. Ирелевантни са твърденията за наличие на очевидна връзка и идентичност на фактите и обстоятелствата по образуваните наказателно и дисциплинарно производства, както и за неправилно посочено правно основание на приложената мярка "Временно отстраняване от длъжност". При наличие на влезли в сила съдебни и административни актове, подробно обсъдени от решаващия състав, подобен спор не може да бъде пререшаван, респ. - да се въвежда като предмет на настоящото производство. В тази насока решаващият състав обосновано е приел, че хипотезата на чл. 9, ал. 3, т. 3 КСО е неприложима, защото отстраняването на Иванов от длъжност не е извършено по реда на НПК, а уволнението му не е поради задържане на лицето от органите на властта, а поради нарушение на правила от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, представляващо тежко нарушение на служебната дисциплина, несъвместимо с оставането на служба в МВР, квалифицирано като основание по чл. 224, ал. 2, т. 4 и чл. 227, ал. 1, т. 10 ЗМВР, вр. чл. 230, ал. 2, т. 4 ППЗМВР. Ето защо, като е приел, че не е налице основание за зачитане на осигурителен стаж в МВР след датата на отстраняване на Иван Атанасов Иванов от длъжност, до датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на воденото срещу него досъдебно производство, а отказът за удостоверяване на осигурителен стаж и доход за посочения период е законосъобразен, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде оставено в сила. Касаторът не е ангажирал доказателства, опровергаващи установените факти и сочещи на други правни изводи, различни от възприетите от първоинстанционния съд такива. Обжалваното решение е обосновано и е постановено при правилно прилагане на материалния закон. В съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната правна уредба съдът е направил обоснован извод за законосъобразност на мълчаливия отказ на министъра на вътрешните работи, като изложените в решението му обстойни и задълбочени мотиви се споделят напълно от настоящия съдебен състав. По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания, поради което оспореното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед своевременно направеното искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, настоящият състав счита, че такова се дължи само за касационната инстанция, в размер съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Направените първоинстанционни разноски са присъдени на страната по силата на обжалваното решение. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, петчленен състав