Решение № 2910 от 25.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2952/2019 г.

Решение № 2910 от 25.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2952/2019 г., IV о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", чрез процесуален представител юрисконсулт Д. Попов, против решение № 1024/22.01.2019 г. постановено по адм. дело № 897/2018 г. на Административен съд-Хасково, с което е отменен като незаконосъобразен негов акт за прекратяване на ангажимент по мярка 10 "Агроекология и климат" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 за кампания 2017, изх. № 01-6500/6157/31.08.2018 г. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост, по които се претендира отмяната му, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Ответницата – М. Тодорова, чрез процесуалния си представител адвокат Б. Славеева, оспорва касационната жалба и претендира присъждане на разноски по приложен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, четвърто отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на М. Тодорова, против акт за прекратяване на ангажимент по мярка 10 "Агроекология и климат" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 за кампания 2017, изх. № 01-6500/6157/31.08.2018 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ. С него е прекратен поет ангажимент на основание чл. 18, ал. 3, т. 1 от Наредба № 7/24.02.2015 г. за прилагане на мярка 10 "Агроекология и климат" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г. Тодорова е подала общо заявление за подпомагане за кампания 2015 г., като е заявила за подпомагане и мярка 10 "Агроекология и климат", за който е одобрена за участие по направление "Контрол на почвената ерозия" и е поела 5-годишен ангажимент. При извършване на административни проверки органът е установил, че за кампания 2017 г. не е подала заявление за плащане по направление "Контрол на почвената ерозия" по мярка 10, за което на основание чл. 26, ал. 1 АПК е уведомена с писмо изх. № 01-6500/616/24.01.2018 г. за откриване на производство по издаване на административен акт за прекратяване на многогодишен ангажимент. В него е посочено, че ако не е съгласна с направените констатации, може в 7-дневен срок да направи възражение и да представи допълнителни доказателства. В депозирано във ДФЗ възражение Тодорова е посочила, че текстът на чл. 18, ал. 3, т. 1 от Наредбата е въведен с § 6 от Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 7, обн. ДВ, бр. 18 от 27.02.2018 г., поради което се прилага за факти и обстоятелства настъпили след приемането на изменението. Посочила е, че прекратяването на ангажимента се явява налагане на санкция по смисъла на чл. 77, § 4, б. "в" от Регламент /ЕС/ № 1306/2013 г. на Европейския парламент и на Съвета относно финансирането, управлението и мониторинга на общата селскостопанска политика. След разглеждане на възражението на 31.08.2018 г. е издаден акт за прекратяване на поетия ангажимент по мярка 10 от заместник изпълнителния директор на ДФЗ. По същество административният съд е приел, че атакуваният пред него акт е издаден от компетентен орган, в кръга на делегираните му правомощия и в предвидената писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в противоречие с приложимия материален закон. Съдът е приел, че неподаването на заявление за плащане по чл. 8, ал. 2 от Наредбата е въведено в чл. 18, ал. 3, т. 1 като отделно и самостоятелно основание за прекратяване на ангажимента едва с § 6 от Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 7/2015 г. в сила от 27.02.2018 г. В тази връзка съдът е посочил, че материалноправната разпоредба има действие занапред, т. е. при констатирано неподаване на заявление за кампания 2018 г. и следващите в рамките на 5-годишния ангажимент. Позовавайки се на чл. 63 от Регламент /ЕС/ № 1306/2013 г. съдът е посочил, че административната санкция е въведена с чл. 18, ал. 1-ал. 3 от Наредбата, която за кампания 2017 г. не е била предвидена, поради което е отменил акта за прекратяване на ангажимента по мярка 10. Така постановеното решение е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 7/2015 г. агроекологичните дейности по направленията се прилагат за период от пет последователни години. Срокът по ал. 1 започва да тече от началото на годината на подаване и на одобрение на "заявлението за подпомагане". През всяка следваща година до изтичане на срока по ал. 1, кандидатите за подпомагане подават "заявление за плащане". Във връзка с подадено заявление за подпомагане през 2015 г. Тодорова е одобрена за участие по мярка 10 "Агроекология и климат", направление "Контрол на почвената ерозия", за което е получила писмо изх. № 02-260-6500/7744/13.05.2016 г. С него е уведомена, че съгласно Наредба № 7/2015 г. поема 5-годишен ангажимент за извършване на дейности по това направление, при спазване на точно изброени изисквания. Първото от тях е подаване на "заявление за подпомагане/плащане" всяка година до изтичане на многогодишния ангажимент. В случая не е спорно по делото, че заявления за плащане са подадени за кампания 2015 г. и 2016 г., но не и за кампания 2017 г. Спорен е въпросът относно прилагането на разпоредбата на чл. 18, ал. 1, т. 3 от Наредбата в редакцията й обн., ДВ., бр. 18 от 2018 г., в сила от 27.02.2018 г., която гласи, че Държавен фонд "Земеделие" – Разплащателна агенция, прекратява агроекологичния ангажимент и земеделските стопани възстановяват получената финансова помощ по съответното направление, съгласно условията на ал. 4, когато преустановят прилагането на поетите агроекологични задължения по съответното направление преди изтичане на срока по чл. 8, ал. 1 или не са подали заявлението за плащане по чл. 8, ал. 2. Съдът неправилно е приел, че това основание за прекратяване на ангажимента е допустимо за и след кампания 2018 г. с оглед датата на влизане в сила на разпоредбата. Съгласно чл. 142 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Актът за прекратяване на ангажимента е издаден на 31.08.2018 г. при действащата редакция на чл. 18, ал. 1, т. 3, поради което съответства на материалния закон, още повече, че Тодорова не отрича, че не е подала заявление за плащане за кампания 2017 г. Неправилно съдът е приел, че прекратяването на ангажимента представлява санкция по смисъла на чл. 64 и чл. 77 от Регламент /ЕС/ № 1306/2013 г. Напротив, прекратяването на многогодишния ангажимент не представлява административна санкция, нито по смисъла на чл. 64, т. 4, б. "в", нито по смисъла на буква "г" от регламента. То не е санкция, а е естествена и закономерна последица от спецификата на поетия ангажимент. Разграничението между понятието административна санкция в европейското и националното законодателство и разграничаването му от други институти, какъвто е например този на по чл. 63 от посочения регламент, е подробно направено в решение № 16769/10.12.2019 г. по адм. дело № 2447/2019 г. на ВАС, четвърто отделение. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на първоинстанционния съд е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, поради което следва да бъде отменено. Тъй като спорът е изяснен от фактическа страна, налице е основание касационната инстанция да се произнесе с ново решение по съществото на спора. Поради това, че законосъобразно административният орган с акта е прекратил ангажимента по мярка 10 и при липсата на установен съществен порок при постановяване на акта, жалбата на Тодорова, срещу акта за прекратяване изх. № 01-6500/31.08.2018 г. на заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", като неоснователна следва да бъде отхвърлена. С оглед изхода от спора, основателно се явява своевременно предявеното от процесуалния представител на касатора, искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Поради това М. Тодорова следва да бъде осъдена да заплати на ДФЗ такова възнаграждение в размер на 200 лв. за двете инстанции, определено от съда съгласно чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение