Решение № 2716 от 23.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9313/2010 г.

Решение № 2716 от 23.02.2011 г. на ВАС по адм. д. № 9313/2010 г., I о., докладчик съдията Мира Райчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от кмета на Столична община срещу решение № 1515/17.05.2010 г. по адм. дело № 7495/2009 г. на Административен съд - София град. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на Административен съд-София град е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в тази насока. Отправя се искане до Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд-София град и вместо него да постанови друго такова по същество на спора, с което да отхвърли жалбата срещу Акт № РД-22-31 от 23.09.2009 г. за установяване на публично общинско вземане от местна такса за битови отпадъци, издаден от кмета на Столична община. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът по касационната жалба- Институтът за гората при БАН, чрез пълномощника си адв. Вакрилов, я оспорва по подробно развити съображения в депозирания по делото писмен отговор. Моли ВАС да я отхвърли като неоснователна и да му присъди направените разноски пред касационната инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо "А" отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, като съображенията за това са следните: С решението Административен съд - София град e отменил по жалба на Института за гората, представляван от академик Александър Александров, чрез пълномощника адв. Янко Вакрилов, Акт за установяване на публично общинско вземане от местна такса за битови отпадъци № РД-22-31/23.09.2009 г., издаден от зам. кмета на Столична Община, в частта, в която е определена такса за битови отпадъци в размер на 48 545 лв., както и начислената върху сумата лихва, като е осъдил Столична община да заплати на жалбоподателя разноски по делото в размер на 650 лв. За да постанови този резултат, административният съд е дал тълкуване на разпоредбата на чл. 62 от ЗМДТ относно събиране на такса за битови отпадъци, както и на нормите на § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ и § 1, т. 1 от Наредба на Столична община за определяне на такса за битови отпадъци, приета с решение № 894 по Протокол № 93 от 23.11.2006 г. (Наредбата). Съдът е приел, че актът е издаден от компетентен административен орган, при липса на допуснати съществени процесуални нарушения и е мотивиран от правна и фактическа страна. Предвид установената фактическа обстановка, съдът е очертал основния спорен момент между страните, приемайки, че същият се свежда до характера на декларираната от жалбоподателя земя, представляваща Дендрариум, както и до обстоятелството налице ли са или не отпадъци от тази територия. Изложени са мотиви, че при съобразяване с показанията на разпитаните по делото свидетели, както и с основното заключение на съдебно-техническата експертиза, за територията на Дендрариума неправилно е определена за събиране такса битови отпадъци. Аргумент за това съдът е извлякъл от определението на понятието "битови отпадъци", дадено в нормите на § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ и § 1, т. 1 от Наредбата, изискващи реалното получаване на такива отпадъци в резултат на жизнената дейност на хората, като е приел въз основа на доказателствата по делото, че Дендрариумът не е свързан с жизнената дейност на хората. Посочено е още, че самата територия на Дендрариума не отговаря на неизчерпателно изброените в нормата на § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ видове сгради, от които могат да се получат битови отпадъци - свързаните с жизнените дейности на хората обществени сгради. Така, административният съд е приел, че след като процесният имот Дендрариум не генерира и не може да генерира битови отпадъци по смисъла на чл. 62 ЗМДТ, то няма как да се ползва от услугите на общината по цитираната разпоредба, които не му се предоставят, тъй като не е налице необходимост от това, предвид вида на имота. В обобщение съдът е посочил, че независимо от несъмнения факт, че за район "Студентски" като цяло са предоставени услугите по чл. 62 ЗМДТ, то за територията на Дендрариума не следва да се определя такса битови отпадъци, защото той не е ползвател на услугата. На база на изложеното е приел, че оспореният акт, с който на основание чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ е определено задължение в размер на 48 545 лв. за такса битови отпадъци за периода 1.01.2004 г. - 31.12.2008 г. и лихви в размер на 17 736.36 лв. е издаден в противоречие с материално-правни разпоредби, поради което се явява незаконосъобразен и като такъв следва да бъде отменен. По същество основните оплаквания на касатора срещу така постановеното решение са за допуснати нарушения на материалния закон. Навеждат се аргументи, че неправилно административният съд е приел, че такса битови отпадъци е определена в противоречие с материално- правни разпоредби, без да бъде съобразено, че съгласно чл. 64, ал. 1 във връзка с чл. 17, ал. 1 ЗМДТ се дължи такса битови отпадъци върху отчетната стойност, като законът не въвежда диференциация отделно за сградите в един недвижим имот, отделно за земята, по отношение на това какви количества битови отпадъци генерира всеки един от тях, за да се определи съотношението на дължимата такса битови отпадъци. Възразено е и срещу тълкуването на § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ. Направените оплаквания са основателни. Съгласно чл. 62 от ЗМДТ таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места; размерът на таксата се определя по реда на чл. 66 за всяка услуга поотделно - сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения; чистота на териториите за обществено ползване. Разпоредбата на чл. 71 от същия закон определя, че не се събира такса за: 1. сметосъбиране и сметоизвозване, когато услугата не се предоставя от общината; 2. поддържане чистотата на териториите за обществено ползване - когато услугата не се предоставя от общината; 3. обезвреждане на битовите отпадъци и поддържане на депа за битови отпадъци и други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци - когато няма такива. По делото няма спор, че Институтът е задължен по силата на чл. 64, ал. 1 ЗМДТ (редакция ДВ, бр. 119/2002 г., в сила от 1.01.2004 г.) и с данъчна декларация по чл. 17, ал. 1 ЗМДТ вх. № 1609-157/28.02.2007 г. е декларирал земя с отчетна стойност в размер на 866 875 лв. по Акт за държавна собственост № 6407/26.11.1969 г.; имотът не се ползва за стопански цели от Института за гората и попада в район, в който има организирано сметосъбиране и сметоизвозване. Въз основа на това, настоящият състав намира, че съдът неправилно е очертал спорния предмет, като е посочил, че същият се свежда до характера на декларираната от жалбоподателя земя, представляваща Дендрариум, както и до обстоятелството налице ли са или не отпадъци от тази територия. Спорният въпрос е относно това дължи ли Институтът заплащането на такси при условията на чл. 62 от ЗМДТ за услугите, визирани в същата, а горепосочените обстоятелства съставляват елементи, подлежащи на изследване, всеки един с несъмнено значение за отговора на основния спорен въпрос. Даденият отрицателен отговор от страна на първоинстанционния съд по отношение на дължимостта на таксата за битови отпадъци е неправилен като изграден при неправилно тълкуване на закона и необоснован. В случая съдът е приел, че за територията на Дендрариума не следва да се определя такса битови отпадъци, защото той не е обект на горепосочените услуги - не генерира отпадъци и не е ползвател на услугата. Съдът неправилно е тълкувал нормите на § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ и на § 1, т. 1 от Наредбата, тъй като в тях е предвидено, че за дворни места, както и за жизнената дейност на хората в административните сгради се дължи такса битови отпадъци. В този контекст следва да бъде посочено, че настоящият състав споделя довода на касатора за вътрешна противоречивост в мотивите на обжалваното решение, в което едновременно се говори за "територията на Дендрариума", "за "процесен спорен имот" и за "притежавана от Института земя", като по този начин не става ясно какво приема съдът във връзка с характера на земята, декларирана от жалбоподателя. В настоящия случай е доказано по несъмнен начин, че Институтът за гората притежава, въз основа на горецитирания акт за собственост, УПИ I с площ от 73 000 кв. м, находящ се в кв. Симеоново, местност "Малинова долина - изток" по плана на гр. София, район "Студентски", в който са изградени основна административна сграда и още пет различни сгради, разположени върху същия парцел, макар че, както твърди касаторът, какво е изградено върху земята е без значение, тъй като съгласно чл. 64, ал. 1 във връзка с чл. 17, ал. 1 ЗМДТ (отм., но действал към датата на издаване на акта) се дължи такса битови отпадъци от собственика на имота върху отчетната стойност. Въз основа на гореизложеното, настоящият състав на касационната инстанция приема, че в съдържанието на § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ в обхвата на понятието "дворно място" следва да попадне и "земята" като предмет на собственост и в оспорения акт правилно е определена такса битови отпадъци по трите вида услуги, регламентирани в чл. 62 ЗМДТ. Не могат да бъдат споделени и съображенията на съда досежно невъзможността на Дендрариума да генерира битови отпадъци по смисъла на цитираното нормативно определение, дадено в чл. 62 ЗМДТ. За да направи този извод, съдът се е позовал на свидетелските показания на Христо Георгиев Стойков и на Христо Иванов Цаков. И двамата свидетели са служители на Института за гората (първият от тях пенсиониран, вторият и понастоящем работещ при касатора), поради което при преценката на техните показания във всички случаи следва да се има предвид възможната им заинтересованост от изхода на спора, както и всички други данни по делото, предвид разпоредбата на чл. 172 ГПК във връзка с чл. 144 АП, което не е сторено от първоинстанционния съд. Извън горното, съдът е обсъдил едностранчиво свидетелските показания, като е отчел, че според свидетеля Цаков, Дендрариумът се използва изцяло с образователна цел от студенти на Лесотехническия университет, както и за научна работа на научните работници в Института, но не е съобразил изложеното от свидетеля Христо Стойков, че в находящия се на територията на Дендрариума контейнер за боклук (така и свид. Цаков) се събират битовите отпадъци от сградата на Института, които се състоят главно от хартия и от отпадъци от храна. При тези данни, настоящият състав намира, че след като на територията на Института се извършват дейности, макар и от ограничен кръг хора - студенти и научни работници, то тяхната дейност не може да не е свързана с генерирането на битови отпадъци и изводът на административния съд, че върху имота не е възможно да се произвеждат такива е необоснован - несъответен на доказателствата по делото, в това число и на съдебно-техническата експертиза, което не е оспорено от страните. Обсъжданите изводи на съда са неправилни и по още едно съображение, обуславящо становище за противоречието им със закона. От данните по делото е видно, че със заповеди № РД-09-2306/29.10.2007 г. (л. -104 - 106 от делото), № РД-09-1120/30.10.2006 г., № РД-09-1809/28.10.2005 г., допълнена със Заповед № РД-09-2036/24.11.2005 г. и Заповед № РД-09-2329/29.10.2004 г. на кмета на Столична община, издадени на основание чл. 63, ал. 2 и чл. 71 от ЗМДТ и чл. 44, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ЗМСМА, са определени границите на територията на район "Студентски", в които се извършва организирано сметосъбиране и сметоизвозване, като по т. 4 от заповедта е посочено, че за имотите по т. 1 се оказват услугите по сметосъбиране и сметоизвозване, обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения и чистота на териториите за обществено ползване. По делото са приети и решения на Столичния общински съвет, визиращи процесния период, касаещи и район "Студентски", където се намира последният. Съгласно чл. 18, ал. 1 от Наредбата, такса за битови отпадъци се заплаща за услугите по събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Действително, неоснователно касаторът твърди, че ако един недвижим имот не генерира отпадъци за услуга по сметосъбиране и сметоизвозване (какъвто не е настоящият случай), то собственикът не би следвало да дължи единствено местна такса битови отпадъци за тази услуга, но следва да дължи местна такса битови отпадъци за услугите по обезвреждане в депа или други съоръжения на битови отпадъци и за поддържане на чистотата на територията за обществено ползване. Твърдението е неоснователно, тъй като законът не предвижда алтернативно предоставяне на услугите, а кумулативно такова. Независимо от това, обаче, необоснован е изводът на съда за липса на реално предоставени услуги по сметосъбиране и сметоизвозване, което се дължи от своя страна на липса на реалното получаване на тези отпадъци и на невъзможността Дендрариума да се причисли към обектите по § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ, които законът определя като генератори на битови отпадъци. Във връзка с реалното производство на битови отпадъци съображения бяха изложени по-горе в мотивната част на настоящия съдебен акт, поради което не се налага тяхното преповтаряне. Що се отнася до възможността имотът да бъде обект - източник на битови отпадъци, то настоящият състав намира, че даденото в случая тълкуване на нормата на § 1, т. 7 от ДР на ЗМДТ е стеснително и в противоречие с духа и разума на закона, който преди всичко свързва генерирането на битови отпадъци с жизнената дейност на хората на обществени места. Несъмнено в разглеждания казус в декларирания по реда на чл. 17, ал. 1 ЗМДТ (отм.) от Института имот се извършва дейност от негови служители, преподаватели и студенти, и същият не може да не се разглежда като обществено място, доколкото достъп до него имат практически всички лица, чиято дейност по някакъв начин е свързана с Института по гората. За прецизност на изложението следва да бъде обсъден и още един довод на ответника по касация за незаконосъобразност на атакувания Акт, поддържан в първоинстанционното производство и необсъден от първостепенния съд, а именно за нарушение при издаването на Акта на чл. 59, ал. 2, т. 4 вр. чл. 34 и чл. 35 от АПК, тъй като Директорът на Института за гората при БАН не е бил уведомен за започване на административното производство, въпреки че със Заповед № РД-09-889/12.06.2009 г. на кмета на Столична община изрично е наредено не само да се уведоми, но и да му се връчи заповедта. Настоящият състав намира, че административният орган не е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, защото не е нарушил съответните разпоредби на АПК - изяснени са всички факти, относими към предмета на делото и са преценени и обсъдени твърдените доводи от Института и представените от него доказателства. Вярно е, че видно от писмо вх. № РД-08784 от 11.08.2009 г. при Института за гората, последният е получил на горепосочената дата Доклад за извършена проверка № 1/9.07.2009 г., изготвена на основание Заповед № РД-09-889/12.06.2009 г. на кмета на СО, като преди това няма данни Заповедта да е връчена, но това не се е отразило върху правото на защита на лицето. Предвид това и поддържаното оплакване е неоснователно. На база на изложеното следва да бъде прието, че установеното с обжалвания Акт за установяване на публично общинско вземане от местна такса за битови отпадъци № РД-22-31/23.09.2009 г., издаден от зам.-кмета на Столична Община, задължение за такса за обезвреждане на битови отпадъци в депа или други съоръжения в размер на 48 545 лв. е в съответствие със закона - чл. 63, ал. 1 от ЗМДТ и чл. 18, ал. 1 от Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги, предоставяни от Столична община и като е приел друго административният съд е допуснал нарушение на закона. Това обуславя отмяна на решението в тази му част и при условията на чл. 222, ал. 1 от АПК постановяване на друго такова, с което жалбата на Института за гората при БАН следва да бъде отхвърлена. При този изход на процеса решението на административния съд следва да бъде отменено и в осъдителната му част за разноските, които Столична община е осъдена да заплати на Института за гората, а последният следва да бъде осъден да заплати на Столична община разноски по делото в размер на 1 680 лв. за двете инстанции, съгласно представените доказателства. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо а отделение,