Решение № 1246 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2007 г.

Решение № 1246 от 2.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1357/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК (Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 1.03.2008 г.). Подадена е касационна жалба от Д. л. "С" м. "С", П. област, сега Д. горско стопанство "С", срещу въззивното решение от 28.11.1999 г. по в. гр. д. № 1582/99 г. на П. окръжен съд, с което, след отмяна на решението от 30.04.1998 г. по гр. д. № 491/97 г. на В. районен съд, е отхвърлен предявен от касатора иск по чл. 108 ЗС. С решение № 1* от 10.10.2000 г. по гр. д. № 515/2000 г. на Върховния касационен съд на РБ, IV-то г. о., въззивното решение е отменено и делото е решено по същество, като искът за ревандикация е уважен и наследниците на Ф. А. Б. са осъдени да предадат на собственика владението на недвижими имоти, находящи се в местността "О" на С. гора, подробно описани, и да заплатят на ищеца 760.58 лева разноски по делото за всички инстанции. Това влязло в сила решение е отменено по реда на чл. 231, ал. 1, б. "з" ГПК (отм.) с решение № 8 от 6.03.2007 г. по гр. д. № 530/06 г. на Върховния касационен съд на РБ, петчленен състав, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на гражданската колегия. Ответниците по касация А. А. К., А. Р. Б., М. Х. Б., Д. Д. З., А. Х. Б. и М. Д. Т. считат обжалваното въззивно решение за правилно, А. А. К., Х. Р. Б., Г. Х. О., Р. С. М., Х. С. М., А. С. М., А. М. К., М. Д. Т., С. Д. Т., Б. А. Б., Х. А. К., А. А. К., Ф. Н. Т., С. Н. Б., Р. Н. Б., К. Н. Б.и "С" А. (в ликвидация) не са взели становища, Д. а. по г. счита жалбата за основателна. Върховният касационен съд на РБ, състав на IV-то г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: С обжалваното въззивно решение П. окръжен съд намерил за недоказано спорните земи да съставляват гора и затова не приел същите да са част от държавния горски фонд. Оттук съдът заключил, че ищецът не е установил да притежава претендираното право на собственост, поради което и не следва да обсъжда останалите предпоставки на иска по чл. 108 ЗС, а именно дали ответниците владеят имотите и имат ли правно основание за това. Главното възражение на ответниците срещу така предявения иск е било, че са собственици на основание реституция по ЗСПЗЗ с решение № 561 от 3.02.1997 г. на поземлената комисия с. С., с което на наследниците на Ф. Б. е възстановено в стари реални граници правото на собственост върху ливада с площ от 140.000 дка в местността "О" в землището на с. Сърница", а въз основа на него е издаден констативен нотариален акт № 50 от 20.08.1997 г. Това решение се предхожда от решение от 29.06.1995 г. по адм. х. д. № 170/95 г. на В. районен съд, с което в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е отменен отказ на органа по поземлената собственост за възстановяване на собствеността. С решението на тричленния състав на Върховния касационен съд, постановено при предходното разглеждане на делото, е прието, че претендираните за лична собственост територии са попадали в държавния горски фонд и са собственост на държавата, чиито права са предявени от ищеца. Ответниците не са представили доказателства наследодателката им Ф. Б. да е била собственица на завладяните участъци от горския фонд, но дори да се приеме, че е притежавала собствеността върху летните и зимни пасища в района, то по силата на чл. 1, ал. 2 от Закона за г. от 1925 г. (отм.), това право е било изгубено към момента на внасянето им в ТКЗС. По отношение решението на съда по административното дело касационната инстанция счела, че като постановено в охранително по своя характер производство, то е непротивопоставимо на ищеца, още повече, че и по него ответниците не са доказали собствеността си по безспорен начин. С решение от 12.01.2006 г. по делото "К" - жалби № 47797/1999 г. и № 68698/2001 г. на Е. съд по правата на човека (ЕСПЧ) е прието, че с окончателното решение от 20.09.1996 г., с което без уважение е оставено предложението за преглед по реда на надзора на решението от 29.06.1995 г. по адм. д.№ 170/95 г., резултат на спорно съдебно производство, е било определено правото на собственост на жалбоподателите по отношение на държавата. С решението на Върховния касационен съд от 10.10.2000 г. се пренебрегва един цялостен съдебен процес, приключил с окончателно съдебно решение, което при това е изпълнено. Затова, като са приели, че този съдебен акт няма никакъв правен ефект, властите са действали в нарушение на принципа за правна сигурност, въплътен в чл. 6, ал. 1 от Е. конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Съдът приел още, че жалбоподателите са били лишени от собствеността си в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към К. Съгласно чл. 41 от ЕКПЧ ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна. Видно от влязлото в сила решение от 12.01.2006 г. на ЕСПЧ, по приложението на посочената разпоредба съдът е приел, че макар и първоначално жалбоподателите да са претендирали сумата 237 955 евро, съставляваща експертна оценка на стойността на 256 хектара земя в землището на С., включително и спорните 140 хектара, като общо обезщетение за имуществени вреди, по-късно те са декларирали, че настояват за фактическа реституция на земята си. Затова съдът отложил произнасянето, приканил правителството и жалбоподателите към споразумение и запазил по-нататъшното производство висящо. Така постановеното решение на Е. съд по правата на човека е послужило като основание по чл. 231, ал. 1, б. "з" ГПК (отм.) за отмяна на влязлото в сила решение на Върховния касационен съд, тричленен състав, от 10.10.2000 г. Впоследствие, на 14.06.2007 г., е постановено решение и по претенциите на жалбоподателите за имуществени и неимуществени вреди, станало окончателно на 14.09.2007 г. С него ЕСПЧ е решил държавата да върне на жалбоподателите собствеността и владението на частта им от процесната земя в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, т. 2 от К. - т. 1 от диспозитива; в случай, че собствеността не бъде възстановена, държавата следва да заплати на жалбоподателите в същия тримесечен срок, сумата 79 200 (седемдесет и девет хиляди и двеста) евро за имуществени вреди, платими както е определено в диспозитива на акта - т. 2. Съгласно чл. 46, ал. 1 ЕКПЧ решението на ЕСПЧ е задължително за държавата-ответник по жалбата и за жалбоподателя и има сила на пресъдено нещо по въпроса дали е извършено нарушение на К. Задължението да се отстранят последиците от нарушението изисква реално възстановяване на предишното положение, когато това е възможно, обезщетяване или други мерки според обстоятелствата на конкретния случай. Решение, установяващо, че действие или акт на държавата на отнемане на право на собственост е в нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към К., както е в разглеждания случай, не възстановява собствеността ex lege, а поражда задължение за възстановяването й или за компенсация. В тази насока са въведени твърдения, че държавата, чрез компетентните си органи, е предприела действия по изпълнение на възложените й с влязлото в сила решение на ЕСПЧ задължения. Тези новонастъпили след отмяната по реда на чл. 231, ал. 1, б. "з" ГПК (отм.) факти и обстоятелства касаят правилността на обжалваното въззивнорешение и затова следва да бъдат съобразени наред с останалите събрани по делото доказателства по заявените от ищеца правопроизводящи факти за претендираното право на собственост и притовопоставеното от ответниците възражение, основано на реституция по ЗСПЗЗ. Като постановено по неразяснено дело обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено при касационното основание по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.), а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на П. окръжен съд По отношение на "С" А. (в ликвидация) делото следва да се прекрати. Видно от представената заповед № Р* от 16.03.1999 г. на Министерството на земеделието, г. и аграрната реформа, както и от удостоверение за актуално състояние, дружеството е с предмет дърводобивна, лесокултурна ловна и друга стопанска дейност, а данни в капитала му да са включени горски масиви, няма. Затова юридическото лице няма качеството на правоприемник на първоначалния ищец Г. стопанство "С" и не е легитимирано по иска за собственост. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ състав на IV-то г. о.