Решение № 646 от 28.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 431/2009 г.

Решение № 646 от 28.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 431/2009 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Таня Райковска Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби от "С" АД /с предишно наименование - ПФК "Н" АД/, гр. Б. и от Х. Б. П. от гр. Б. срещу въззивно решение № 154/13.01.2009 г. по в. т. д. № 276/2008 г. на Бургаски апелативен съд. С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение № 61/17.07.2008 г. по гр. д. № 410/2006 г. на Бургаски окръжен съд в осъдителната му част по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД за сумата 62809,51 лв., като получена без основание за времето от 05.10.2001 г. до 31.12.2001 г., ведно със законната лихва, и за сумата 205 258,56 лв. - мораторна лихва за периода от 01.01.2004 г. до 04.10.2006 г. върху присъдена главница в размер на 529 142,47 лв. по уважен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. последно ЗЗД, и по реда на чл. 208, ал. 1 ГПК тези искове са били отхвърлени, поради неоснователност, а в останалата част е оставено в сила решението на Бургаски окръжен съд. Касационната жалба на ПФК "Н" АД е насочена към тази част от въззивното решение, с която се отхвърлят изцяло или отчасти предявените искове. Въведени са оплаквания за недопустимост и за порочност на обжалвания съдебен акт по подробно изложени съображения, поддържани и в съдебно заседание от процесуалния пълномощник на страната. Според касатора, решението е недопустимо в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 62 609,51 лв., тъй като съставът се произнесъл по непредявян иск, доколкото е приел, че размерът на възнаграждението на изпълнителния директор е дължим на основание договор за управление, без да е било налице такова искане от страната. Посочва се подробно, че след като с исковата молба се е претендирало връщане на суми, получени без правно основание, въззивният съд неправомерно е приел, че е съществувало валидно мандатно правоотношение, като всъщност са били игнорирани твърденията на ищеца за получавани суми въз основа на трудово възнаграждение. Развиват се съображения за неправилно определена доказателствена тежест на правнорелевантните факти, относими при иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и за неправилни изводи на въззивната инстанция за дължимо връщане само на нетното възнаграждение, вместо на цялата сума, ведно с начислени и преведени данъчни задължения. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваните му отхвърлителни части и уважаване на предявените искове в пълните им предявени размери. Касационната жалба на ответника по иска - Х. П., поддържана в съдебно заседание от процесуалния му пълномощник, е насочена към тази част от съдебното решение, с което е уважен един от предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. последно ЗЗД до размер на сумата 529 142,72 лв., като получена на отпаднало основание, и в частта за разноските. Според жалбоподателя, решението е неправилно, поради противоречието му с материалния закон - чл. 20 ЗЗД; чл. 87 и 88 ЗЗД, чл. 288, ал. 1 ЗЗД, чл. 244, ал. 4 ТЗ, и е необосновано. Подробно се аргументира, че не би могло решение на общото събрание на акционерите, с което се отменя друго решение на общото събрание за определяне на размер на възнаграждение на членовете на съвета на директорите и на изпълнителния директор и се задължават тези лица да върнат получените възнаграждения за минал период от време, да съставлява основание за връщане на получени възнаграждения и да се съвместява с хипотезата на "отпаднало основание" по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поддържа се, че в тази си част, решението противоречи на трайната практика на ВС и ВКС досежно определяне фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. последно ЗЗД, и че решението на общото събрание не може да бъде елемент от този фактически състав. Сочи се, че съдът не е определил каква е правната природа на решението на общото събрание на акционерното дружество и дали в случая е било налице волеизявление за оттегляне на мандат /чл. 288, ал. 1 ЗЗД/ или за разваляне на договора. Излагат се съображения и за неправилни изводи относно невъзможността за обсъждане на правнорелевантни факти отнасящи се до преценка на изложените обстоятелства, въз основа на решението на общото събрание, тъй като същото било влязло в сила, поради необжалването му по реда на чл. 74 ТЗ от ответника по иска. Иска се отмяна и отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски за производството. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощието си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: С постановеното от Бургаски апелативен съд въззивно решение е прието, че искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 100 725,80 лв., като получена без основание за времето от 05.10.2001 г. до 31.12.2001 г. от Хр. П. - изпълнителен директор на ПФК "Н" АД, е недоказан и от тук изцяло неоснователен, тъй като в тежест на ищцовото дружество -възложител е било да обори предположението и да докаже каква част от възнагражденията са получени от ответника без основание. По отношение на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 745 673,79 лв., като получена на отпаднало основание, въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което този иск е уважен до размер на 529 142,72 лв., и в отхвърлителната му част до пълния предявен размер, както и по отношение претенцията за мораторна лихва в размер на 205 258,56 лв., която също приел за неоснователна. Според Бургаски апелативен съд, решението на общото събрание на акционерното дружество от 27.10.2003 г., с което е отменено друго решение на общото събрание от 30.06.2002 г., на което са били определени възнагражденията на СД и изпълнителния директор, и е гласувано връщането на всички получени суми за времето от 01.01.2002 г. до 31.10.2003 г. като недължими, както и възстановяването им в дружеството до 31.12.2003 г., понеже не е било атакувано по реда на чл. 74 ТЗ от ответника /който освен качеството на изпълнителен директор е бил и акционер/, е влязло в сила, и в това съдебно производство изобщо не би могло да се обсъжда неговата законосъобразност, а още по-малко целесъобразността му. Прието е, че получените възнаграждения за посочения период от 22 месеца, макар и да е било налице изпълнение на договора за възлагане на управление от страна на изпълнителния директор на дружеството, следва да се възстановят на дружеството, предвид решението на общото събрание, тъй като били получени на отпаднало основание /чл. 55, ал. 1, пр. последно ЗЗД/. Допустимостта на касационното обжалване по приложно поле е обоснована с определение № 646/11.11.2009 г. Неоснователно е поддържаното от първия жалбоподател оплакване за недопустимост на въззивното решение, поради произнасяне от съда по въпроси, извън предмета на иска, с който е бил сезиран. ПФК "Н"АД е предявил обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо и трето ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД срещу Х. П. Правните твърдения на ищеца, съдържащи се в исковата молба и уточненията, направени от неговите процесуални представители в с. з. на 05.03.2007 г. са очертали предмета на делото, т. е. всички въведени от ищеца твърдения и факти, както и петитумите на всеки един от исковете, предвид поддържане на искане за връщане на опредена част от сумите като получени без основание за определен период от време /05.10.2001 г. - 31.12.2001 г./ и връщане на друга част от конкретно визираните суми, като получени на отпаднало основание за времето от 01.01.2002 г. до 30.09.2003 г. Въззивният съд е разграничил всеки един от предявените искове за неоснователно обогатяване, съобразил е очертаното от ищеца спорно право чрез основанието и петитума на всеки иск, като съобразно с диспозитивното начало, съдът не е внесъл промени и не се е произнесъл извън предмета на делото. Съдът е квалифицирал законосъобразно спорното субективно право по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД, съобразявайки белезите, които го индивидуализират - правопроизводящия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението. Разбира се, във въззивното решение са намерили израз и отговор и въпросите, свързани със защитата по същество на ответника срещу иска. Обсъждани са релевантните за спора факти, твърденията на ответника за част от тях, че не са възникнали, както и всички правни доводи на страните. Обстоятелството, че въззивната инстанция е приела, че отношенията между страните по първия иск са се развили на плоскостта на мандатните правоотношения, а не като трудови такива, не означава, че е налице произнасяне извън предмета на делото. Не е нужно да е бил предявен насрещен иск от ответника, за да се преценява какъв е характера на правоотношенията между страните, още повече, че както в касационната жалба, така и в кориците на делото се съдържат данни за постановено и влязло в сила решение по гр. д. № 342/2005 г. на РС Б. Касационните жалби са частично основателни по следните съображения: I. С оглед релевираните оплакванията за неправилност на въззивното решение, свързани с разпределяне доказателствената тежест при иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, е необходимо точно разграничение на отделните, уредени от закона случаи, с оглед правилното им подвеждане под нормата на закона, предвид процесуалните изисквания за разпределение тежестта на доказване и отчитайки различните правни последици. Изложените факти в исковата молба и формулирания петитум на първия иск са маркирали в какво се състои фактическото и правно твърдение на ищцовото дружество, като тезата на страната е била, че изобщо липсва основание за плащане на възнаграждение на изпълнителния директор за времето от 05.10.2001 г. до 31.12.2001 г., понеже не е било взето решение от О. събрание на дружеството за определяне размера на възнаграждението му. Според представителя на акционерното дружество, не са били налице нито трудови правоотношения, нито мандатни такива, доколкото размерът на месечното възнаграждението е бил определен еднолично и самоволно от самия изпълнителен директор без да е налице както трудов, така и договор за управление. Не се е спорило, че с Протокол на СД от 22.04.1999 г. е било взето решение да се възложи договор за управление на акционерното дружество с изпълнителния му директор Х. П., и че на 20.05.2000 г. съветът на директорите е определил двама от членовете на СД, които да подпишат договора от името на дружеството, като на тази дата писменият договор за възлагане на управлението е бил сключен, както и че в чл. 3.3 е било предвидено изпълнителят да получава за труда си месечно възнаграждение, утвърдено от О. събрание. Не се е спорило и по факта, че общото събрание не е утвърдило размер на възнаграждението, както и, че изпълнителният директор все пак е получавал месечно възнаграждение за периода от дружеството, предвид счетоводните документи и експертното заключение. Основният въпрос, по който страните са спорили по отношение на тази искова претенция, е бил за характера на правоотношението, по което са получени сумите. Тезата на ответника е била за изплащане на възнаграждение по трудов договор, докато ищецът е поддържал, че нито е бил налице трудов договор, нито договор за мандат, тъй като нямало решение за определяне на възнаграждението на Хр. П. от общото събрание, съобразно уговореното по договора за възлагане на управление. След като искането за връщане се основава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, съдът, съобразно регламентацията на т. 1 на ППВС № 1/28.05.1979 г. е квалифицирал правилно спорното материално право по първия иск, приемайки, че се претендира връщане на получени парични суми без правно основание - чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД/ т. е. при начална липса на основание/. При този иск в тежест на ищеца е било да докаже факта на плащане на сумата, а задължение на ответника е да установи, че е налице основание за получаване, респ. за задържане на полученото, в каквато насока е трайната практика на ВКС, цитирана в определението по допускане на касационно обжалване и отчетена при преценка основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 2 ГПК /Решение № 574/5.07.2006 г. по т. д. № 65/2006 г. на ВКС; Решение № 1093/13.03.2006 г. по т. д. № 391/2005 г. ВКС; Решение № 377/23.04.2008 г. по т. д. № 1005/2007 г. на ВКС; Решение № 419/1.06.2006 г. по т. д. № 12/2006 г. ВКС. Въззивният съд неправилно се е позовал на Решение № 37/69 г. по гр. д. № 32/69 г. ОСГК, което не е тълкувателно, тъй като с него е разрешен правен въпрос по конкретен съдебен казус по цитираното гражданско дело, свързан с доказване при договор за заем на основанието, на което са били преведени определени суми по банков път. Хипотезите са различни и въззивната инстанция е следвало да отчете, че в конкретния случай се претендира връщане на определена сума на плоскостта на неоснователното обогатяване. Като е приел обратното, Бургаски апелативен съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, съставляващо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК за отмяна на решението в тази му част, тъй като нарушението е довело и до крайния извод за отхвърляне на предявения иск, поради неговата недоказаност от страна на ищеца. В конкретната хипотеза, въз основа на изложеното, настоящият състав на ВКС, ТК приема, че ищецът е доказал факта на изплащане на ответника на сумата от 62 809,51 лв., след приспадане на дължимите публични задължения и задължителни здравни и осигурителни вноски /от общо начисленото възнаграждение от 100 725,80 лв./, а ответникът е следвало по безспорен начин да докаже основанието за получаване, респ. за задържане на полученото. В тази връзка, тезата на ответника за наличието на трудови правоотношения е опровергана, предвид наличието на влязло в сила решение, приложено по делото и коментирано от съдилищата, в което е прието, че такова правоотношение не е възникнало. Изводът на въззивната инстанция за възникнали мандатни правоотношения следва да бъде потвърден, разбира се отчитайки законодателната регламентация към този момент /преди изменението на ТЗ с ДВ, бр. 58/2003 г./, с необходимите уточнения, които ще бъдат изложени по-долу. Договорите за управление като такива, съдържащи елементите на договор за поръчка по принцип са възмездни, като органът, който е избрал лицето за чл. или му е възложил управлението определя неговото възнаграждение, но няма пречка договорът да бъде и безвъзмезден. Що се отнася до съдържанието на договора, то на страните е предоставена пълната свобода при определянето му, като единственото ограничение е свързано с императивните разпоредби на закона. Правоотношенията, които са възникнали към релевантния за спора момент между страните, както беше посочено вече, са основани на договора за мандат и следва да бъдат разгледани на тази плоскост, като в същото време се преценява и съдържанието на самия договор. В тази връзка, по делото са приложени копия от влязло в сила решение /стр. 35 от въззивното дело/, по спор между същите страни, цитирано и в касационната жалба на ПФК "Н" на стр. 3, в което е прието, че правоотношенията между страните от момента на възникването им през 1999 г. до прекратяването им не са били трудовоправни, а са имали гражданскоправен характер. Освен това, по делото е приложено и Решение № 1054/10.07.2007 г. по т. д. № 622/2006 г. на ВКС, ТК, II т. о., от което е видно, че във връзка с предявен иск от Хр. П. срещу ПФК "Н" АД за заплащане на възнаграждение като чл. на СД за периода от избора му 01.07.1999 г. до момента на освобождаването му - 29.02.2004 г., касационният съд е приел, че правоотношенията между страните са мандатни, а не трудовоправни. Съдът е посочил, че съгласно чл. 221 ТЗ само О. събрание може да избира и освобождава членовете на СД и да определя възнагражденията им. С влязлото в сила решение по посоченото търговско дело, ВКС е достигнал до извод, че за времето преди 30.06.2002 г. липсва валидно взето решение от ОС на търговското дружество относно възнаграждението на избрания състав на СД, поради което не се дължи заплащане на възнаграждение за този период, въз основа на което е отхвърлил иска на Хр. П. за заплащане на възнаграждение като чл. на С. на директорите на ПФК "Н" АД, гр. Б.. В конкретния случай се претендира връщане на получени от Хр. П. суми в качеството му на изпълнителен директор, поради което предмет на обсъждане е правоотношението, което е възникнало по договора за възлагане на управление с изпълнителния директор П, обективиран в протокол от 20.05.2000 г. на СД, в който се съдържа предмета, правата и задълженията на страните, срока на действие, условията за прекратяване на пълномощията и др., като в т. 3.3 е посочено, че изпълнителят получава за труда си месечно възнаграждение, утвърдено от общото събрание, както и допълнително възнаграждение, определено от същия орган. При тези данни, ответникът е следвало да докаже наличието на взето решение за определяне на възнаграждението му, съобразно уговорката в договора, което не е било сторено. Задължение на доверителя при договор за поръчка е да заплати на довереника уговореното възнаграждение, а не е доказано, че такова е било уговорено. Ответникът в качеството си чл. на съответния орган и изпълнителен директор /довереник/ е разполагал с правната възможност да поиска от СД свикване но общото събрание, за да се вземе решение за определяне на размер на възнаграждението, като по този начин го постави в забава, или да поиска преустановяване на договорната връзка, но не би могъл да замества волята на другата страна при определяне на възнаграждението. Тъкмо поради това, настоящият състав не възприема изводите на въззивната инстанция за това, че неопределянето на възнаграждението се дължи на изключителното бездействие на СД и затова претенцията на дружеството за връщане на платеното, определено еднолично от изпълнителния директор възнаграждение, била неоснователна. По делото отсъстват и доказателства за твърдяния факт, свързан с наличие на трудов договор към релевантния момент /2001 г./, тъй като подобен писмен договор не е бил представен, за да се преценява качеството на лицето, поело задължения от страна на акционерното дружество за сключването му, и оттук за възможността за определяне на възнаграждение обвързващо дружеството. Ответникът единствено се е позовал на допълнително споразумение и то от 2003 г., което не следва да бъде обсъждано, тъй като е за период извън исковия. По изложените съображения, след като ищецът е доказал, че на ответника са били изплатени съответните суми за периода 05.10.2001 г. до 31.12.2001 г., факт който не е бил оспорван и се потвърждава и от заключението на назначената счетоводна експертиза /л. 117 - 122 от първоинстанционното производство/, то ответникът е следвало да установи, че е налице правно основание за получаването им в този размер, респективно за задържането им, което не е било сторено по надлежен начин. На връщане подлежи само реално полученото нетно възнаграждение в размер на 62 809,51 лв., съобразно експертизата, след приспадане на публичните задължения към държавата, доколкото само то е постъпило в патримониума на ответника. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в тази му част, свързана с отхвърляне на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД и тази претенция следва да бъде уважена до размер на сумата 62 809,51 лв. II. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД, Бургаски апелативен съд е оставил в сила първоинстанционното решение, в частта с която е бил уважен за сумата 529 142,27 лв., като получена на отпаднало основание за периода от 01.01.2002 г. до 30.09.2003 г., ведно със законната лихва. Не се е спорило, че възнагражденията на членовете на СД и на изпълнителния директор за визирания период - 01.01.2002 г. - 30.09.2003 г. са били определени от О. събрание, въз основа на решение, съдържащо се в т. 4 от протокол с дата 30.06.2002 г., както и че ответникът е получил съответните суми, отразени в счетоводната експертиза и обсъдени в обжалваното решение. Не се е спорило и, че с решение от 27.10.2003 г. общото събрание е отменило взетите решение по т. 4 от протокола от ОС с дата 30.06.2002 г. за определяне на възнагражденията на членовете на СД и изпълнителния директор, и е приело, че всички възнаграждения за периода от 01.01.2002 г. до 31.10.2003 г. вкл. се считат недължими, а ако са получени следва да се възстановят на дружеството в срок до 31.12.2003 г. Решаващият мотив на съда, за да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е уважен е, че след като с решение на О. събрание от 27.10.2003 г., е било отменено решението на общото събрание от 30.06.2002 г., и е прието, че получените възнаграждения следва да се върнат, то това решение се вмества в законовата хипотеза за отпаднало основание и е следвало да бъде изпълнено. Отделно от това, въззивната инстанция е посочила, че след като ответникът, в качеството си на акционер е могъл да обжалва решението на общото събрание по реда на чл. 74 ТЗ и не го бил направил, то същото е влязло в сила и неговата законосъобразност не подлежи на проверка. Тези изводи не могат да бъдат споделени по следните съображения: За отношенията между акционерното дружество и изпълнителния му директор са меродавни освен избора, и клаузите на договора за управление. След като в случая е било прието решение от съответния орган за определяне възнаграждението на лицето, то следва извод, че веднъж сключен договор за мандат, той поражда действие и обвързва акционерното дружество, което следва да го изпълнява. За визирания период не е бил спорен факта на изпълнение на договора от страна на ответника, както и за получаваното възнаграждение от него. За да е налице отпаднало основание, предвид чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД, в настоящата хипотеза следва да се преценява дали решението на общото събрание от 27.10.2003 г. се вмества в тази законова хипотеза, разбира се, отчитайки и регламентацията на т. 1 на ППВС № 1/1979 г. В ППВС става дума за съществуващо основание при получаване на престацията, което след това е отпаднало с обратна сила, като е посочено приложение при унищожаване на договора поради пороци на волята, при разваляне на договорите, поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие и в други подобни случаи. Релевантно за случая е преценката за правния ефект на решението на общото събрание и възможността посредством решение на този орган да се преуреждат със задна дата имуществени отношения по повод възлагане и осъществено вече управление на търговско дружество, както и доколко подобно решение на орган на акционерното дружество попада в категориите, очертани по-горе с ППВС. Решението на общото събрание на търговското дружество не съставлява престационна сделка, тъй като то е сходно с организационните сделки, които не предоставят имотна облага, тъй като тези сделки не са нито възмездни, нито безвъзмездни, доколкото чрез тях не се прехвърля имущество. Това решение се урежда с правила по ТЗ, които са специални, поради което общите норми за договорите, в това число и досежно недействителността им, не намират приложение. Не би могло да се приеме за правно издържано твърдението, че след като решението на ОС от 27.10.2003 г., с което е взето решение за отмяна на решения от предходно ОС, не е било обжалвано по реда на чл. 74 ТЗ от ответника, тъй като същият имал качеството на акционер, то същото било влязло в сила и в настоящото производство не би могло да се преценява съдържанието му. Подобна теза не би могла да се аргументира по цитирания начин, тъй като в конкретния случай това решение се преценява по повод валидност на договорни правоотношения и евентуалното им преустановяване, както и настъпили имуществени последици в резултат на това. Преди всичко, решението на общото събрание е вътрешен акт, който формира волята на юридическото лице, но по отношение на решения, с които от името на АД се поемат права и задължения е релевантно изявяването на воля от съответния орган на управление /арг. чл. 235, ал. 4/5/ ТЗ/. Решението на общото събрание само по себе си не би могло да бъде елемент от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД, доколкото спорните правоотношения са основани на договор за мандат, а в подобна хипотеза, едната страна по договорната връзка - изпълнителният директор би могло да е трето лице, което не е акционер и поради това, по определение той и не би могъл да се защити срещу подобно решение по реда на чл. 74 ТЗ, за да се приеме, че не би могло да се обсъждат взетите решения, относими към конкретен договор. Това би довело и до неравноправно третиране на страната по договора, предвид акционерното и качество или отсъствието на такова. Отделно от това, основанията за обжалване на решението по чл. 74 ТЗ са свързани с нарушения на императивни норми /обикновено процедурни по свикване и провеждане на събранието/, което означава, че не би могло да се изисква от изпълнителния директор /акционер/ да се позовава на процедурни нарушения /възможно е такива и да не са налице/ посредством обжалване на решението на всяка цена, за да отпаднат съответните решения. Ноторно известно е също така, че решенията на О. събрание не подлежат на съдебен контрол относно тяхната целесъобразност. Без всякакво съмнение конкретният размер на възнагражденията или дори, както е в разглежданата хипотеза, приемането на решение за връщане на получените възнаграждения, попада във визираната категория. Дори и да е искал отмяна на решението на общото събрание, акционерът не би могъл да основе своите твърдения на нарушения на императивни правни норми досежно взетото решение по отношение на отмяна на възнагражденията и на решението за връщането на сумите. Или в настоящото производство е допустимо да се извърши преценка на правното значение на визираното по-горе решение на общото събрание и на ефекта от него, предвид характера на предявения иск и фактите от значение за определяне съществуването или не на спорното право. Накрая, от съдържанието на взетото от О. събрание решение е видно, че същото не попада в нито една от изброените категории факти, обосноваващи наличието на "отпаднало основание" съгласно цитираното ППВС. Ето защо налице е дадено и получено въз основа на съществуващо валидно договорно основание /сключен договор между третото лице и съвета на директорите, съгласно действащата към релевантния момент правна норма - чл. 244, ал. 4 ТЗ договор/, което не би могло да отпадне впоследствие въз основа на решение на общото събрание, с което се отменя решение за първоначално определяне на възнаграждението. Вярно е, че общото събрание на търговското дружество е компетентно да гласува със съответното мнозинство различни решения, но наличието на валидно взето решение не означава, че същото не би могло да се преценява в исково производство, в което се търси връщане на получено възнаграждение единствено на основание на последващо решение. Правноирелевантно е участието на ответника на събранието, начина му на гласуване и прочее. Общото събрание е било компетентно да определи конкретното възнаграждение, но не би могло да вземе решение за отмяна със задна дата на това свое решение за конкретни възнаграждения, след като договорът е бил изпълняван от страните през този период от около 22 месеца и да задължи страната по договора да върне полученото. След като е било гласувано подобно решение, то, само по себе си, няма правно значение на отпаднало основание, тъй като съществуващият договор за мандат би могъл да преустанови действието си, но само при определени законови хипотези -каквито биха били оттегляне на овластяването /чл. 235, ал. 2 ТЗ/, респ. отказ от договора, или разваляне. В тези случаи, решението следва да бъде взето от компетентния орган - СД, но дори и да е взето от ОС това не означава, че отпадат задълженията на акционерното дружество по сключения договор, предвид дължимост на възнаграждения, обезщетения и пр. В протокола на общото събрание не се съдържат данни за взето решение за разваляне на договора, нито ищецът е въвел твърдения в тази насока, че счита договора за развален поради неизпълнение, но дори и да би било налице подобно твърдение, съобразявайки се с факта, че ответникът е изпълнявал задълженията си по договора за визирания период, и отчитайки конкретните клаузи за дължимост на възнаграждението, което има периодичен характер, то развалянето не би могло да има обратно действие, и не би могло да се търси връщане на вече изплатени възнаграждения /чл. 88, ал. 1 ЗЗД/. Не би могло да се приеме и, че е налице хипотеза на оттегляне на поръчката от доверителя, отчитайки не само цитираните вече разпоредби на ТЗ в тази насока, но и изискването за дължимост на уговореното възнаграждение за извършената работа и при тази законова хипотеза /чл. 288 ЗЗД/. Не може да се възприеме и разбирането на жалбоподателя "С" АД /предишно наименование "П" АД, гр. Б. за синхрон на въпросното решение на общото събрание с принципа за свобода на договарянето /чл. 9 ЗЗД/, тъй като тук не става дума за свобода на договаряне, а за законово регламентирани отношения по договор за възлагане на управлението на търговското дружество, основаващи се на равнопоставеност на страните. След като с решение на орган се засягат права на страна по договор, в рамките на състезателно исково производство, чрез гарантирането на равни възможности за участие е допустимо да се противопоставят аргументи за отсъствие на елементи от фактически състав и да се преценява значението на взето решение. Неоснователни са оплакванията по касационната жалба на "С"АД /предишно наименование "П" АД, / гр. Б., свързани с тази част от въззивното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 86 ЗЗД върху главница 745 673,79 лв., считано от 31.12.2003 г. до датата на исковата молба, предвид акцесорността на претенцията и резултата по делото по отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предложение трето ЗЗД. Предвид исканията и на двете страни за присъждане на разноски, отсъствието на списък на разноските за всяка една от тях, всеки жалбоподател разноски в съдебното производство /адвокатски хонорар, държавни такси и възнаграждения на експерти/, съобразно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, по компенсация на ответника по иска следва да се присъдят разноски в размер на 28 635,48 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение