Решение № 8818 от 03.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8095/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция “Миграция“ при Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез гл. юрк. Чорбаджийски като процесуален представител, срещу решение № 28297 от 14.07.2026 г., постановено по адм. дело № 8269/2026 г. по описа на Административен съд София – град, с което е отменена негова заповед № 5364з - 4625/15.06.2026 г. Излагат се доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Прави се искане за отмяната му и постановяване на друго, с което оспореният административен акт да бъде потвърден. Касаторът претендира присъждане на направените по делото разноски. Ответникът - А. М. А., гражданин на Сирия, чрез пълномощника си адв. Косарова, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане за присъждане на направените в настоящото производство разноски. Върховният административен съд, като обсъди доводите на страните и доказателствата по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционното производство е образувано по жалба на А. М. А. против заповед № 5364з - 4625/15.06.2026 г. на директора на дирекция “Миграция“ при МВР, с която на основание чл. 44, ал. 8, изр. трето от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е продължено принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) за шест месеца, считано от 18.06.2026 г. до отпадане на пречките по изпълнение на наложената спрямо него принудителна административна мярка (ПАМ), но не по-късно от 18.12.2026 г. С обжалваното решение оспореният акт е отменен и преписката е изпратена на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в установената от закона форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с принципа на съразмерност. Посочва, че продължаването на мярката за принудително настаняване на чужденец в СДВНЧ е възможно според чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ в две хипотези - ако лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране. Обосновава извод, че от наличните по административната преписка документи безспорно се установява липса на съдействие на компетентните органи от страна на жалбоподателя. Достига до заключение, че заповедта следва да бъде отменена поради наличието на други, по-леки обезпечителни мерки, които могат да се приложат ефективно съобразно чл. 15, параграф 1 от Директива 2008/115/ЕО. Счита, че представените по делото два броя нотариално заверени декларации от О. Д. О. за осигурено жилище и издръжка, както и за готовност да внесе определената от компетентния орган гаранция за чужденеца, заедно с акт за собственост на идеални части от жилището, което се предоставя, имат качеството на нови доказателства и нови факти по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК, които следва да се вземат предвид при преценка на възможността за прилагане на по-лека мярка. Във връзка с информация за подадена още на 05.06.2026 г. молба за замяна на принудителното настаняване с мярка по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ, към която са приложени документи, свързани с възможност за прилагането й, счита, че необсъждането на тези данни от административния орган и липсата на събрани от него допълнителни доказателства в тази насока, представлява нарушение на чл. 35 АПК, в резултат на което факти и обстоятелства от значение за случая остават неизяснени. Като приема, че по отношение на жалбоподателя могат да се приложат други по-леки обезпечителни мерки по смисъла на чл. 15, параграф 1 от Директива 2008/115/ЕО, обосновава извод за нарушаване на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК. Решението е валидно, допустимо и правилно. Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени след обстоен анализ на събраните по делото доказателства. Подробно са обсъдени възраженията и доводите на страните. Фактическите констатации се подкрепят от приетите доказателства. Въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Оспорената заповед е издадена на основание чл. 44, ал. 8, изр. трето ЗЧРБ, който предвижда възможност за продължаване на принудителното настаняване на чужденец в СДВНЧ за срок не по-дълъг от допълнителни дванадесет месеца, по изключение в случай, че към датата на изтичане на първоначално разрешения шестмесечен срок на принудителното настаняване лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщането или експулсирането му. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, параграф 6 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115), съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в параграф 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство в случаите, когато независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния чужд гражданин или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. Националният законодател в чл. 44, ал. 8, изр. пето ЗЧРБ транспонира и изискването на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Анализът на цитираната нормативна уредба сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срокът на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини: 1) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено. С оглед на изрично посоченото от Съда на Европейския съюз в решението от 5 юни 2014 г. по дело Mahdi, C-146/14 PPU, ECLI:EU:C:2014:1320 „всяко решение относно продължаване на задържането на гражданин на трета страна и съответно относно наличието на фактическите обстоятелства, предвидени в член 15, параграф 6 от Директива 2008/115, трябва да бъде предшествано от нова проверка дали са налице материалноправните условия, въз основа на които е постановено първоначалното задържане“ – точка 61. Това изискване е във връзка с разпоредбата на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, в която регламентира, че когато стане ясно несъществуването на условията по параграф 1, задържането престава да бъде оправдано и лицето следва да бъде освободено. Това налага преди да пристъпи към проверка на предпоставките за продължаване на срока на принудителното задържане съдът да провери съществува ли още 1) опасност от укриване или 2) гражданинът на третата страна избягва ли или възпрепятства ли процеса на извеждане, както и 3) дали по отношение на него могат да се приложат други достатъчни, но по-леки мерки ( в този смисъл са решение № 8176 от 17.07.2026 г. по адм. дело № 6627/2026 г. и решение № 6910 от 22.06.2026 г. по адм. дело № 4975/2026 г. на Върховния административен съд, IV отделение). В случая правилно първоинстанционният съд приема, че от данните по делото безспорно се установява отказ за съдействие на компетентните органи от страна на чужденеца като основание за издаване на заповед по чл. 44, ал. 8, изр. трето ЗЧРБ. От приетите доказателства е видно, че А. М. А. няма валиден документ за завръщане в страната си по произход и при опит да бъде отведен в посолството на Сирия за издаването на такъв категорично отказва да съдейства. Чужденецът изразява нежелание да се върне доброволно в страната си по произход в проведената на 04.06.2026 г. беседа, както и по-рано при задържането му. Предвид липсата на съдействие е налице и забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за неговото извеждане. Установяването на тази предпоставка обаче не изчерпва фактическия състав на чл. 44, ал. 8, изр. трето ЗЧРБ. Съгласно чл. 15, параграф 1 от Директива 2008/115 задържането е допустимо само доколкото в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки мерки. Поради това към продължаване на принудителното настаняване административният орган следва да пристъпи едва след като е изчерпал възможността да приложи обезпечителните мерки по чл. 44, ал. 5 ЗЧРБ, като дължи нарочни мотиви защо прилага най-тежката мярка и защо приема, че по-леките мерки не биха били ефективни в конкретния случай. По делото се установява, че преди издаване на процесния акт от името на А. М. А. е подадена молба вх. № 536400-61815/05.06.2026 г. за налагане на по-лека обезпечителна мярка по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ, предвиждаща задължително ежеседмично явяване на чужденеца в териториалната структура на Министерството на вътрешните работи по местопребиваването си. Налице са данни, че още с тази молба е представена нотариално заверена декларация от българския гражданин О. Д. О. за осигурено жилище и издръжка на жалбоподателя заедно с акт за собственост за 9/10 идеални части от апартамент, които се приети като доказателства и в първоинстанционното производство. Посочените документи се изискват съгласно чл. 72, ал. 5 ППЗЧРБ във връзка с налагането на обезпечителна мярка по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ. Законосъобразно и обосновано е направеното от съда заключение, че като не обсъжда тези документи и като не събира допълнителни доказателства относно възможността да се наложи по-лека обезпечителна мярка, административният орган допуска нарушение на чл. 35 АПК. Сходен казус е разгледан в решение № 836 от 24.01.2024 г. по адм. дело № 9819/2023 г. на Върховния административен съд, IV отделение, с което е оставено в сила първоинстанционно решение за отмяна на заповед по чл. 44, ал. 8, изр. трето ЗЧРБ, тъй като при налични по преписката декларация, нотариален акт за собственост и удостоверение за парични средства по чл. 72, ал. 5 ППЗЧРБ органът не е изложил мотиви защо мярката по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ е неприложима или би била неефективна. В случая е необходимо да се съберат доказателства относно декларираните от О. данни, включително дали предоставеното жилище реално може да се ползва от чужденеца, с оглед евентуално на други живущи в него и фактът, че предоставилото декларацията лице е собственик на идеални части от него. Следва да се изиска и актуална справка за доходите и имуществото на декларатора предвид условието по чл. 72, ал. 5 ППЗЧРБ за стабилни, редовни, предвидими и достатъчни средства за издръжка на незаконно пребиваващия. Изискванията към тези доказателства са изяснени в практиката на Върховния административен съд – решение № 3314 от 24.03.2026 г. по адм. дело № 1047/2026 г., решение № 3437 от 16.03.2021 г. по адм. дело № 382/2021 г., решение № 9877 от 20.07.2020 г. по адм. дело № 6207/2020 г., според които декларацията по чл. 72, ал. 5 ППЗЧРБ следва да бъде подкрепена с доказателства за собствеността върху предоставяното жилище и с надлежни данни за доходите на декларатора. Установеното при тези проверки подлежи на преценка заедно с другите данни по административната преписка. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че възможността за налагане на по-лека обезпечителна мярка е обсъдена само формално в предложение рег. № 5364р-14139/15.06.2026 г., което е част от административната преписка. Липсата на изложени конкретни съображения във връзка с представените от чужденеца документи, отнасящи се до възможност за налагане на мярка по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ, представлява непълнота на мотивите като реквизит на акта по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, довело и до неизясняване на относимите за случая факти и обстоятелства, съставляващо нарушение на чл. 35 АПК. Позоваването на касатора на писмо рег. № 536400-46528/17.06.2026 г. не променя този извод. Съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, а посоченото писмо е съставено след издаването на оспорената заповед от 15.06.2026 г. и не може да замести липсващите мотиви, доколкото с него не е извършено произнасяне по искането за прилагане на мярката по чл. 44, ал. 5, т. 1 ЗЧРБ, а единствено е изискана информация за влизането в сила на предходната заповед за принудително настаняване. Настоящият състав не споделя извода на административния съд за нарушаване принципа на съразмерност по чл. 6 АПК поради наличието на други, по-леки обезпечителни мерки, които биха могли да бъдат ефективно приложени в случая. Дали налагането на по-лека мярка е реално възможно в конкретния случай следва да се прецени от органа при новото произнасяне по административната преписка след изясняване на всички относими факти и обстоятелства съгласно дадените от съда указания. Във връзка с възможността за прилагане на обезпечителна мярка по чл. 44, ал. 5, т. 2 ЗЧРБ на преценка от касатора подлежи и представената в първоинстанционното производство нотариално заверена декларация на О. Д. О., в която е изразено съгласието и готовността му да внесе определената от компетентния орган гаранция за А. М. А.. Невъзприемането на изведеното от съда заключение относно неспазване на принципа по чл. 6 АПК не се отразява на крайния му извод за незаконосъобразност на заповедта, тъй като отмяната й е обоснована и с допуснатото съществено нарушение на административнопроизводствените правила, а изложеното съставлява коригиращи мотиви по смисъла на чл. 221, ал. 2 АПК. Доводите на касатора за наличие на опасност от укриване по § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ не могат да доведат до друг резултат. Дори такава опасност да е налице, чл. 15, параграф 1 от Директива 2008/115 допуска задържането само когато наред с това е установено, че по-леките принудителни мерки не могат да бъдат приложени ефективно, а именно тази преценка не е извършена от органа. Наред с това липсата на валиден документ за самоличност и нежеланието на чужденеца да се завърне в страната си по произход сами по себе си не са достатъчни, за да обосноват опасност от укриване (в този смисъл решение № 3613 от 25.03.2024 г. по адм. дeло № 1252/2024 г. на Върховния административен съд, III отделение). Документите по чл. 72, ал. 5 ППЗЧРБ са били част от административната преписка още преди издаването на оспорената заповед и след като отмяната й се основава на неизпълнено задължение по чл. 35 АПК за изясняване на фактите от значение за случая, то по силата на чл. 173, ал. 2 АПК се налага изпращане на преписката на органа за ново произнасяне със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно. Не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което същото следва да се остави в сила. При този изход на делото е основателна претенцията на ответника за присъждане на направените за настоящото производство разноски. С оглед разпоредбата на чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), приложима на основание чл. 38, ал. 2, изречение второ и пар. 21, ал. 2 ПЗР ЗИД ЗА, както и правилото на чл. 8, ал. 3 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият състав намира, че в полза на адвокат Я. Косарова следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 520 евро. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,