Решение № 7098 от 24.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5256/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на завеждащ консулска служба в Генерално консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция, подадена чрез пълномощника юрисконсулт И. Атанасова. Жалбата е срещу решение № 9959 от 13.03.2026 г., постановено по адм. дело № 337/2026 г. на Административен съд-София - град (АССГ). С него по жалба на Ю. Г., гражданин на Република Турция, е отменен отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза тип „Д“), издаден от завеждащ консулска служба в Генерално консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция, по заявление за издаване на виза № [заличен текст] от 01.10.2025 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съда да отмени постановеното решение на АССГ и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Ответникът - Ю. Г., гражданин на Република Турция, чрез пълномощника адв. К. Панова, с писмен отговор, оспорва касационната жалбата като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а решението на АССГ оставено в сила. Прави искане за присъждане на направените разноски за касационното производство. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения: Производството пред Административен съд-София - град е образувано по жалба на Ю. Г., гражданин на Република Турция, срещу отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване (виза тип "D"), издаден от завеждащ консулска служба в Генерално консулство на Република България в гр. Истанбул, Република Турция, по заявление за издаване на виза № [заличен текст] от 01.10.2025 г. С обжалваното решение е отменен обжалвания административен акт. За да постанови този резултат, съдът приел, че отказът е издаден от компетентен орган и обективиран в писмена форма. Административният съд е счел, че от изготвените в хода на съгласувателната процедура по чл. 30, ал. 2 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим (НУРИВОВР, Наредбата) справка и становища на ДАНС и ОМ-СДВР не може ясно и непротиворечиво да се установят фактите, с които е обосновано отрицателното становище. Приел, че липсват доказателства, от които да се направи извод, че целта на чужденеца е последваща миграция в друга държава членка на ЕС, и че договорът за наем е неавтентичен. На следващо място посочил, че административният орган не е спазил императивната разпоредба на чл.21, ал.7 от НУРИВОВР, като не е провел интервю, с оглед изясняване на действителната цел на пътуване. Същото представлявало съществено нарушение на административнопроизводствените правил и е самостоятелно основание за отмяна. Обжалваното решение е неправилно. Неправилно АССГ е приел, че административният орган не е изложил фактически и правни основания при постановяването на отказа за издаване на виза за дългосрочно пребиваване, издаден на основание чл.10, ал.1, т.17 ЗЧРБ. Както в оспорения акт, така и в преписката към него се съдържат такива данни, с които могат да се провери законосъобразността на акта. Действително, както е посочено в частта от акта "допълнителни забележки", анализът на документите и направените от лицето изявления, не доказват по категоричен начин действителните намерения за пътуване. При проверката е установено, че договорът за наем е сключен фиктивно, единствено с цел получаване на право на пребиваване. Неправилен е изводът на съда, че становищата на ДАНС и ОМ-СДВР са противоречиви. От тях по безспорен начин се установява, че турският гражданин не е доказал целта и условията на планираното си пребиваване. Видно от доказателствата по делото, предишните пътувания на Ю. Г. до Република България са били в периодите 25.07. – 31.07.2025 г. и 29.09. – 30.09.2025 г., а договорът за наем е сключен на 01.08.2025 г. Поради това изводът на административния орган за фиктивност на договора е напълно обоснован. Неправилен съдът приел, че органът е допуснал съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като не е приложил разпоредбата на чл. 21, ал. 7 от НУРИВОВР, изискваща провеждане на интервю. Допуснато нарушение на административнопроизводствените правила не е съществено, тъй като не се отразява на правилността на постановения отказ, нито е ограничило правото на чужденеца да разбере основанието, на което му е отказано искането за издаване на виза тип „Д“, както и осъществяването на съдебен контрол за законосъобразност на оспорения административен акт. Видно от съдържащата се информация в класифицирания том по делото, изложени са достатъчно данни, установяващи фактическите и правни основания за издаването на акта (отрицателните становища на ДАНС и ОМ-СДВР), както и обективната невъзможност за провеждане на интервю с апликанта. Съдът неправилно е приложил правилата за тежестта на доказване по чл. 170, ал. 2 АПК, според който, когато се оспорва отказ за издаване на административен акт, оспорващият трябва да установи, че са били налице условията за издаването му. В случая в тежест на оспорващия е да докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване, с оглед посоченото правно основание за отказа - чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ. Разпоредбата на чл. 27, ал. 6 от НУРИВОВР задължава консулските длъжностни лица да извършат проверка на декларираните от заявителите данни преди да вземат решение по заявлението за издаване на виза, задължително да изпратят заявлението до Националния визов център за проверка в автоматизираните национални информационни фондове, Шенгенската информационна система и Визовата информационна система на Европейския съюз, както и за консултиране с друга държава членка, прилагаща изцяло достиженията на правото на Европейския съюз от Шенген, в случай че е заявено такова по реда на чл. 22 от Визовия кодекс. Наред с това, съгласно Инструкция № КОВ-04-02-351/15.08.2013 г. за условията и реда за съгласуване на заявленията за издаване на визи, Министерството на външните работи, чрез Дирекция "Консулски отношения", съгласува заявленията за издаване на визи с Държавна агенция "Национална сигурност" и с Дирекция "Миграция" при МВнР. Нормата на чл. 20, ал. 4 от посочената инструкция предписва, че ако няма отрицателни становища от ДАНС и от Дирекция "Миграция" при МВнР и има положително становище на визовите органи, че не са налице основанията по чл. 10, ал. 1 ЗЧРБ, издаването на виза се разрешава. Анализът на цитираната разпоредба налага извод, че за издаването на виза е необходимо кумулативно да са изпълнени следните условия: да липсват отрицателни становища от специализираните органи и да е налице положително становище от визовите органи. В тази връзка, административният съд необосновано не е съобразил приложените по делото писма от ДАНС и ОМ-СДВР, видно от които е изразено отрицателно становище относно процесното заявление за издаване на виза, поради основателни съмнения относно обосновката на целта и условията на планираното пребиваване и направените изявления. С оглед събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот, за неоснователно. За да е налице, нарушението следва да е реално, осъществено в действителност. Издаденият отказ е съобразен с принципите на съразмерност предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК, съгласно които административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава и административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, който могат да причинят вреди явно несъизмерими с преследваната цел. Видно от данните по делото, няма връзка между Република България и семейния живот на чужденеца. Видно от изложеното съдът неправилно е тълкувал и приложил материалния закон като неправилно определил фактическия състав на приложимите правни норми, послужили като основание за отказа за издаване на виза за дългосрочно пребиваване. Въз основа на това, неправилно е подвел фактите по делото и направил неправилни правни изводи за незаконосъобразност на обжалвания акт. Като не е съобразил тези обстоятелства и е отменил отказа за издаване на виза, поради наличие на отменително основание по смисъла на чл. 146, т. 2 от АПК във вр. с чл.59, ал.2 т.4 от АПК, административният съд е постановил неправилно решение. Същото следва да се отмени и спорът да се реши по същество, като подадената жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на касационния жалбоподател, ответникът по касационната жалба следва да заплати сумата в размер на 200 лева (102,26 евро), представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационна инстанция в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК. Воден от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение