Решение № 122 от 5.10.2020 г. на ВКС по н. д. № 443/2020 г.

Решение № 122 от 5.10.2020 г. на ВКС по н. д. № 443/2020 г., II н. о., НК, докладчик съдията Петя Шишкова Производството е по реда на чл. 346, ал. 2 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия с допълнения към нея, срещу присъда № 25 от 26.09.2019 г., постановена по ВНОХД № 540/19 г. по описа на Русенския окръжен съд, с която е отменена частично присъда № 69 от 07.05.2019 г. по НОХД № 1660/18 г. на Русенския районен съд, и Я. Г. А. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б. "а", пр. 1, вр. ал. 1, б. "б", пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца при първоначален общ режим на изтърпяване и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест години. В тежест на А. са възложени и разноските по делото. Касаторът се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като при условията на алтернативност иска оправдаване на подсъдимия, отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието с приложение на чл. 55 и чл. 66 от НК. Твърди, че въззивният акт се отличава с липса на мотиви относно допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата, че не е ясна причината, поради която заключението на допълнителната автотехническа експертиза е игнорирано, че при определяне на наказанието не е отчетено виновното поведение на пострадалия. Постъпило е становище от повереника на частния обвинител, в което се излагат съображения за вината на водача, който не е реагирал адекватно на пътната обстановка, както и за справедливост на наказанието, при определянето на което са отчетени всички релевантни обстоятелства. Възразява се срещу липсата на конкретика в подкрепа на твърдението за допуснати процесуални нарушения. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Като съществени процесуални нарушения сочи липсата на мотиви за отхвърляне на експертното заключение, според което ударът е би непредотвратим, както и за причинната връзка между употребата на алкохол и настъпилото произшествие. Твърди, че определянето на пострадалия като "предвидимо препятствие" на пътя е в нарушение на материалния закон. Повереникът на частния обвинител моли присъдата да бъде оставена в сила. Изтъква миналите наказания на А. за нарушения на правилата за движение и го определя като извършител с висока степен на обществена опасност. Представителят на ВКП намира жалбата за частично основателна. Според него единственото допуснато нарушение на правилата за движение е управлението след употреба на алкохол, но то не се намира в причинна връзка с причинената тежка телесна повреда на пешеходеца. Предлага касационната инстанция да измени присъдата, като приложи закон за по-леко наказуемо престъпление и преквалифицира деянието в такова по чл. 343б, ал. 1 от НК. Самият подсъдим признава вината си за това, че е управлявал автомобил след употреба на алкохол, но заявява, че не е имал възможност да реагира по друг начин при конкретните условия. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: При формулиране на фактическите и правни изводи в мотивите към атакуваната присъда са допуснати многобройни непълноти, неясноти и противоречия по особено съществени въпроси, поради което настоящата инстанция е лишена от възможност да разбере действителната воля на въззивния съд и да контролира начина, по който е достигнал до решението си по съществото на делото. Констатираните пороци са еквивалентни на липса на мотиви и представляват абсолютно отменително основание. В началото на въззивното решение съдът е посочил, че фактите по делото са безсъмнено установени, че страните не спорят по тях, но последвалото изложение на относимите обстоятелства разкрива сериозни пропуски в тази насока. Действително, изчерпателно е изяснен механизмът на произшествието: На 02.12.2016 г. Около 13.50 ч. подсъдимият е управлявал лекия си автомобил по [улица]в [населено място], след употреба на алкохол /концентрацията на алкохол в кръвта му е била 2,51 промила/. Преминал е кръстовището с [улица]при зелен сигнал на светофара. Движел се е в лявата лента със скорост от 46,4 км/ч. В дясната лента пред него се е движел товарен автомобил. В същото време пешеходецът Н. Н. е навлязъл в пътното платно от дясно на ляво по посоката на движение на двата автомобила, в района на обозначена с маркировка пешеходна пътека при забранителен сигнал на светофара. Автомобилът на А. се е намирал на 31,86 м. от мястото на удара. Водачът в дясно от подсъдимия предприел спиране. Когато пострадалият е преминал пред камиона и навлязъл в лявата лента, отстоянието на лекия автомобил от мястото на удара било 25,75 м. Опасната зона за спиране при конкретната скорост е 27,9 м. Настъпил е удар между предна дясна част на превозното средство, управлявано от А. и лявата част на тялото на Н.. Същественото обстоятелство, което не е изяснено, а е от особено значение с оглед обвинението за нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, е техническата възможност за предотвратяване на удара. Тя от своя страна е темпорално свързана с възприемането на елемент от пътната обстановка като опасност за движението. Това налага изясняването и на друго важно обстоятелство, по повод на което в решението съществува неяснота – обективната възможност на водача да възприеме своевременно тази опасност. Мотивите на Русенския окръжен съд по посочените въпроси са крайно противоречиви и объркващи. Относно възникването на опасност и възможността да бъде възприета от подсъдимия на стр. 4 се сочи, че не е забелязал пешеходеца, "въпреки обективната възможност за това..., когато пострадалият стъпил на пешеходната пътека". На стр. 6 е записано, че в момента, в който за водача се е открила видимост към пресичащия пешеходец, отстоянието му от мястото на удара е било 25,75 м., което означава, че съдът приема, че Н. е станал видим за А. едва след като преминал пред товарния автомобил. Неяснотата се задълбочава и от упрека към подсъдимия, че не е реагирал, при предприетото спиране от страна на водача на камиона, тъй като в края на стр. 7 като "възникнала опасност" са очертани едновременно две обстоятелства – пресичащия пешеходец и поведението на дясностоящия автомобил. Относно техническата възможност за предотвратяване на удара е прието, че "е установената скорост на движение на автомобила, подсъдимият би имал техническа възможност да спре преди мястото на удара, ако е реагирал своевременно"/стр. 6 горе/. Със следващото изречение е заявено обратното: "с избраната от него скорост не е могъл да спре,... но е имал възможност да започне спиране". Проблеми поставя и направеното обобщение за причините за настъпване на произшествието, които според въззивния съд са "несъобразената с конкретните пътни условия скорост на движение на автомобила, съчетана със забавените реакции на водач, повлиян от алкохола". Първият въпрос, който възниква при така направения извод, е кои са условията, с които подсъдимият не е съобразил скоростта си. Освен това е процесуално недопустимо да се декларира, че водачът е бил със забавени реакции, без това обстоятелство да е установено от събрани по надлежния ред доказателства. Виждането на съда, че реакцията на водача е била несвоевременна е повод и за цитираната вече забележка, че е имал възможност "да започне спиране", но не го е сторил. Всъщност, като установен по делото факт фигурира единствено времето от момента, в който пешеходецът е станал видим за А., до удара – 1,996 секунди. За обосноваването на извод за забавени реакции, следва да се изясни какво е нормалното време за реакция на водачите и какво е времето за сработване на спирачната система. Сборът им следва да се съпостави с времето от 1,996 секунди, с което е разполагал подсъдимият, и едва тогава да се прецени дали реакцията му е била забавена. Съдът не е извършил описаната процесуална дейност по събиране, проверка и анализ на доказателства, поради което изводът му е напълно произволен. Декларираната причинна връзка между настъпилото произшествие и употребата на алкохол също не е надлежно мотивирана, нито е пояснено защо не е намерила отражение при очертаване на нарушените правила за движение, довели до реализиране на вредоносния резултат, а фигурира в присъдата единствено като по-тежко квалифициращ деянието признак. С оглед изложеното, ВКС приема, че решението на окръжния съд в частта относно допуснато нарушение на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП не е мотивирано, което представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК, и налага отмяна на присъдата. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав, който да изясни неустановените относими обстоятелства и да изрази ясна и конкретна позиция по следните въпроси: Кой елемент от пътната обстановка е следвало да бъде отчетен от подсъдимия като опасност за движението – пресичащият пешеходец или товарният автомобил, предприел спиране, въпреки разрешителния сигнал на светофара? В кой момент за подсъдимия е възникнало задължението да реагира по предписания в чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП начин с намаляване на скоростта и спиране – когато пострадалият е навлязъл на пътното платно, когато е станал видим за него, или когато е могъл да възприеме, че дяснодвижещият се водач спира? В този момент ударът бил ли е технически предотвратим? Ако ударът е бил непредотвратим, следва да се прецени дали подсъдимият не се е поставил сам в положение да не може да го избегне, като е избрал скорост, несъобразена с пътната обстановка, т. е. съществували ли са фактори, налагали скоростта му да е по-ниска от 46,4 км/ч. Въззивният акт страда от пороци и в частта, касаеща аргументацията за допуснати нарушения на чл. 119 от ЗДвП. За да е налице нарушение на чл. 119, ал. 2 от ЗДвП, е необходимо водачът да е извършвал "заобикаляне". Начинът, по който се осъществява тази маневра е описан в чл. 91 от ППЗДвП. При наличие на препятствие, повреда или неподвижен участник в движението, които не позволяват водачът да продължи по първоначалната траектория на движение, той следва да мине от лявата им страна /по изключение от дясно/, като осигури предимство на движещите се в ползваната за маневрата лента. След като във възприетата от съда фактическа обстановка не фигурират действия на водача А., които да кореспондират с извършване на маневрата "заобикаляне", а движението му е описано като праволинейно в лявата лента, докато камионът е бил в дясната без да препятства движението му, и в тази част на присъдата е допуснат дефицит на мотиви. Искането на защитника за оправдаване на подсъдимия и искането на прокурора за преквалифициране на деянието не биха могли да бъдат удовлетворени. Посочените правомощия ВКС упражнява само при точно и законосъобразно изяснена фактическа обстановка, какъвто не е настоящият случай. При наличие на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е безпредметно обсъждането на евентуални нарушения на материалния закон, доколкото той следва да се прилага към законосъобразно изяснени конкретни факти. По тази причина, без да се ангажира с позиция относно приложимостта на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП към конкретния казус, настоящият състав намира за необходимо да изтъкне, че направеният в решението прочит на ТР № 2/2016 г. на ОСНК е неточен. Ситуацията, при която пешеходец пресича на място, обозначено с маркировка за пешеходна пътека, и едновременно с това преминаването е регулирано със светофар, е разгледана в т. VI, б. "б" от тълкувателното решение. Прието е, че на основание чл. 7 от ЗДвП, движението става съобразно вида на светлинните сигнали, а не се определя от маркировката. Това означава, че поведението на пешеходец, който пресича при забранителен сигнал на светофара, макар и на пешеходна пътека, е неправомерно. За водачите не съществува задължение да предвиждат неправомерното поведение на останалите участници в движението. Легалната дефиниция на "препятствие на пътя" е дадена в § 6, т. 37 от допълнителните разпоредби на ЗДвП и не включва участниците в движението. По тези причини квалифицирането на пешеходеца като "предвидимо препятствие" е в противоречие с материалния закон. Водим от горното, и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,